0
4337

Мигрантите

Втората опора на новия „консерватизъм“.

Вторият „стълб“ в по същество негативната политическа идеология на днешните „консерватори“ безспорно са „бежанците“ (или „мигрантите“), представяни от лидерите на движението като безпрецедентно, катастрофично събитие на континента ни, като същински разложителен „вирус“, проникнал в тялото на „християнската ни цивилизация“, разбира се, по вина на „брюкселските либерални елити“.

Никак не е случайно, че „новоконсервативните“ партии многократно усилиха и подкрепиха своята анти-елитистка реторика именно от момента на появяването на хоризонта на този нов „антагонист“. Нека си дадем сметка, че ако преди 2015 г. „националните общности“ и по-точно тяхната политическа „ентелехия“ – тяхната демо-крация трябваше да бъде („консервативно“) устоявана от ограничаващата и „изземващата“ я от ръцете им над-национална, общоевропейска „бюрокрация“, то след идването на бежанците, те трябваше вече да бъдат бранени от готовите да унищожат самите тях иноземни „маси“.

Да, бежанците (мигрантите) се оформиха като втория основен антагонист в „реактивната“ идеология на новия „консерватизъм“. Може да се каже, че ако „общоевропейският политически елит“ от самото начало бе стилизиран като някакъв вътрешно-континентален „вирус“, отслабващ и парализиращ имунната система на „традиционните национални общности“ – тяхната способност за самоопределение – то бежанците ни се представят днес като външния „вирус“, проникнал в резултат от вече извършеното „разложително“ дело на първия и срещу който народите – в лицето на „новоконсервативните“ си лидери – не могат вече да не реагират.

Но следователно, ако според базисния ново-консервативен възглед самоопределението (демокрацията) може да се практикува реално само от и в рамките на отделната „национална общност“ и задължително се задушава на над-национално ниво, то само-битието на националните общности може да се съхрани единствено в етнически (и верово) чистата нация, която тъкмо поради това органически отхвърля – като разлагащ я „вирус“ – ино-етничната и ино-религиозна имиграция.

Тази теза – вече все по-откровено защитавана от говорителите на новия „консерватизъм“ – освен че подозрително напомня на основните тези на национал-социализма, също толкова, колкото тази на Вацлав Клаус за демокрацията, е несъстоятелна и лесно опровержима от най-близката история на континента ни. Защото в една обединена вече от десетилетия Европа, която в лицето на най-големите и мощни свои държави е метрополия на цели бивши колониални империи, „националната общност“ отдавна нито е задължително едно-етнична, нито е задължително моно-религиозна. Както припомних съвсем наскоро в Портал Култура[1], модерната британска нация, още от края на Втората световна война се състои органично както от британци, така обаче и от британски индийци, пакистанци, африканци и т.н. и макар да е такава вече от десетилетия, нито е престанала да е британска[та] нация, нито е породила в дълбините си някаква реакция срещу това свое състояние („Брекзит“ е съвсем „друга опера“ и няма нищо общо с проблема с мигрантите). По аналогичен начин стоят нещата с френската пост-колониална нация от 60-те години насетне и с (макар и по различни причини) германската следвоенна нация. Примерите на тези водещи европейски нации обаче ясно показват, че ино-етничната (и ино-религиозна) имиграция въобще не е някаква катастрофична новост за Европа – рожба, както твърдят „консерваторите“, на „либералния“ дух на нейното последно десетилетие, но по-скоро е перманентен и естествен процес, съпътстващ глобализирането на европейските нации в най-новата им история. Не е, както се вижда, тази имиграция и нещо, което с неминуемост „разлага“ тези нации и въобще „европеизма“. Което означава, че е и тук – както при анти-елитизма – новият „консерватизъм“ израства не от някакъв споходил в най-последно време европейците „шок“, а сам произвежда (или най-малкото умело катализира) фобиите сред техните населения.

Нека да попитам: „реакция“ на какъв реален „поток от мигранти“ бе гръмогласната народо-защитна и християно-защитна реторика, изригната от Орбан, Бабиш и Земан, към чиито страни ино-етнични и ино-религиозни маси съвсем очевидно не се бяха запътили? Не бяха ли техните речи, събуждащи в народната памет на страните им архаични спомени за османската инвазия в края на Средновековието, катализатори на анти-ислямска истерия и сред балканските народи, а после и на различни други места в Европа? Във всеки случай трезвата оценка на фактите около избухналата от 2015 г. „криза с бежанците и мигрантите“ и до днес не може да си пробие път до ушите на хората, заглушавана от отношението към тези факти, което новите „консерватори“ успяват да създадат.

Защото в края на краищата – според авторитетните и обективни социологически проучвания в Западна и Централна Европа и след „надигането на бежанската вълна“ (т.е. и след ескалирането на гражданската война в Сирия и възникването на т.нар. „Ислямска държава“, което принуди много жители на Близкия изток и Предна Азия да напуснат земите си) постоянно живеят 7% мюсюлмани. За сведение, цялото населени на трите държави, от които най-вече тръгнаха към Европа бежанците и мигрантите – Сирия, Афганистан и Ирак – е около 89 млн., което съставлява близо една трета от населението само на Франция, Германия и Италия, което е 210 млн. души. Ако вземем предвид следователно (както и би трябвало да сторим като разумни хора), че както и да се развие ситуацията в страните, от които се бяга или емигрира, едва ли повече от една десета от тяхното население би имала възможност да ги напусне (като при това се пресели не в Африка или в друга съседна азиатска държава, а в Европа), то ще трябва да ни стане ясно, че и в (обозримото) бъдеще мюсюлманската общност на континента ни едва ли може да надмине с много днешните 7% (натрупали се в тези части на Европа от – повтарям – всъщност непрекъсващата поне от началото на 60-те години близкоизточна и африканска миграция).

Какъвто и да е по своя политически обем бежанският проблем днес обаче, аз трябва особено да подчертая, че трудностите с неговото решаване и до този момент съвсем не идват от това, че „либералната евробюрокрация“ не желаела или дори не позволявала (ръководена от меркантилни или дори „хомицидни“ мотиви спрямо народите) той да получи общоевропейско решение. И тук, както при мита за „диктата“ на Брюксел в икономическата и политическата сфера, истината е дори точно обратната. Защото трябва да съобразим, че не общоевропейските институции, а именно „консервативните“ партии в Централна и Западна Европа, добрали се до властта чрез катализирането на анти-мигрантската истерия, от поне две години насам бламират всяко предложение на тези институции за неговото солидарно решаване и по този начин продължават да го държат болезнено преекспониран за съзнанието на европейците. Да припомня, че именно Орбан в Унгария и останалите централноевропейски лидери, а след това и различни „консервативни“ формации, придобили власт в Западна Европа, отхвърлиха предложението за „квотите“ за разпределяне на бежанците като модус за солидарно решаване на проблема. Под грохота на техните протести и редица политически ръководители от страните на Източна Европа с не тъкмо „новоконсервативен“ профил (като например Бойко Борисов в България), уплашени от разгорялата се истерия за стабилността на управлението си, отказаха да подкрепят „Брюксел“. В най-последно време пак тези „консерватори“ (с някои изключения) се обявиха и срещу компромисното предложение за връщане на мигранти в страните, в които за първи път са били регистрирани (и които, значи, след това са ги пропуснали към „виновната за всичко“ Германия). Може би обаче „консерваторите“ предлагат някаква своя, алтернативна и по-разумна визия за общоевропейско решение на „мигрантския проблем“? Да, чуваме ги – те настояват за плътно затваряне на външните граници на Европа въобще – нещо, което безспорно не може да стане общо-европейско решение по простата причина, че е абсолютно не-европейско и противоречи на почти едновековната вече глобализираност на Европа. Както се вижда, поведението на новите „консерватори“ въобще не е „европейско“ (пък дори и алтернативно на „либерално-европейското“), а е – в лицето на Орбан, Бабиш, Земан и Качински – анти-западно и (ако добавим тук Салвини) анти-германско. Тъкмо то следователно, а не инициативите на „Брюксел“ представляват днес опит за диктат в ЕС.

Нека да отбележа и тук, както го направих за специфичния стил на анти-елитизма на новите „консерватори“, че тъкмо защото е популистки прицелен – т.е. разчитащ на генериране или катализиране на лесновъзбудими архаични и „популярни“ страсти в европейските общества (които после представя като тяхна „консервативна реакция“) – новият „консерватизъм“ и в разработката на този втори идеологически „стълб“ систематически си служи с фалшифициране и вулгаризиране на образа на „антагониста“. Така например неговите говорители непрекъснато твърдят, подчертавам, без да привеждат никакви удостоверяващи факти, че днешните мигранти, за разлика от всички предишни, преселвали се в Европа от средата на ХХ век насетне – идват в нея вече без да имат никакво намерение да се интегрират и да заработят в държавите ѝ, но единствено, за да се възползват от щедрите социални помощи, които им отпускат „левите“ и „либерални“ правителства, насърчаващи ги с това да продължат да обитават сред нас своите не-европейски културни „гета“. Повтарям, тези внушения не почиват на нищо проверимо освен на насажданите предубеждения за дълбоко проникналия сред европейските елити „социализъм“ и „мултикултурализъм“. Нека отбележа още тук, че новите „консерватори“ – особено в страните от бившия комунистически лагер, съхранили травмата от болшевишкото левичарство – системно се опитват да внушат на обществата си, че „либералните елити“ на днешния ЕС са собствено ляво-либерални и даже – „неомарксистки“ (та нали най-елитните университети, от които те излизат, са препълнени и днес с левичари, анархисти и дори… троцкисти). Като (частично) опровержение на приказките за „социалното гостоприемство“ на европейските държави ще приведа тук само данните на анализа на Оксфорд Икономикс според които пристигналите във Великобритания от страните извън ЕС имигранти са произвели за бюджета на страната 28 хиляди паунда повече, отколкото са получили за себе си, докато в същото време „автохтонните“ британци са внесли в бюджета нула паунда в повече (т.е. получили са за себе си точно толкова, колкото са и произвели).[2]

За мен лично обаче (тъй като съм християнин) най-възмутително е вулгаризиращото оправдаване на анти-мигрантската политика на новите „консерватори“ със… защитата на „християнската природа на Европа“. Всъщност декларираният от „консерваторите“ християнски традиционализъм, който те противопоставят на либералния „секуларизъм“ на днешна Европа, най-често се изчерпва именно с анти-мигрантската им реторика, т.е. както национализмът им, той също е изцяло негативен.

Забележително е още, че анти-имигрантската защита на християнството звучи най-често от устата на „консервативните“ лидери на централноевропейските държави, чиито „национални общности“, според представителни проучвания са днес (с изключение на Полша) сред онези с най-нисък процент на жива религиозност в Европа. Така, в Унгария процентът на заявилите, че посещават поне веднъж в седмицата църква, е едва 12%. В Чехия процентът на обявяващите се за невярващи въобще е 72% (един от най-високите в Европа). В Словакия процентът на църковно вярващите също не е особено висок[3]. Но това означава, че от „новоконсервативните“ му вулгаризатори християнството се приравнява чисто и просто до една от етническите дадености. Излиза така, че и най-безрелигиозният днес европеец (чех, унгарец, словак и т.н.) е християнин, защото е… европеец (чех, унгарец, словак и т.н.) и обратно: и най-европейски интегрираният, европеизираният мюсюлманин – гражданин на Германия или Франция – е неевропеец, защото е… мюсюлманин. Дори не-религиозните традиционни жители на Европа – казват ни по същество „новите консерватори“ – са „християни“, защото са традиционни жители на Европа – и дори европейски живеещите на континента ни пришълци-мюсюлманин не са европейци, защото са мюсюлмани и пришълци. Не издават ли тези паралогизми, на които по същество почива християнската „ревност“ на „консерваторите“, абсолютно елементаризиращото им схващане за християнството и Европа въобще? „Християни“ обаче, ще кажа аз, съвсем не са чехите, унгарците, словаците и т.н., които са били такива в миналото (още по-малко пък „белите“ жители на нашия континент), а – християните от всяка народност и раса, които са такива и днес. И обратно: „европейци“ не са не-мюсюлманите, не-цветнокожите, а – европейците от всяка раса и религия, които живеят по европейски начин днес. Което пък означава, че „запазването на християнската природа на Европа“, за което са тъй загрижени днешните „консерватори“, съвсем не се осъществява чрез ограждането на нейните „бели“ или „изконни“ жители, а чрез… ре-християнизацията им и не чрез недопускането или прогонването на мюсюлманите се воюва с „ислямската заплаха за Европа“, а чрез европеизирането и на тези нейни жители. И още нещо по този „верови“ въпрос: християнството, за сведение на новите „консерватори“, е прозелитична религия не по-малко от исляма и следователно стилизирането на християнските общности като абсолютно беззащитни дори и от съжителството им с ино-религиозни групи е собствено предварителното обявяване на християнството за безплодна или направо мъртва религия в Европа.

Разбира се, най-вулгаризиращата редукция на проблема с бежанците е стилизирането на практически всички техни представители в митическите, архаично сложили се по отношение на мюсюлманите, цветнокожите и т.н. топоси, с които либерална Европа през последните няколко десетилетия се опита (може би действително неумело и чрез една често пъти гротескна „политическа коректност“) да се пребори като с неподобаващи за цивилизования европеец. Забележително е, че днес тези топоси с невероятна агресивност започват да се връщат чрез идеологемите на новите „консерватори“. Имам предвид представянето на всички мюсюлмани, цветнокожи и т.н. като неудържимо похотливи, склонни към сексуална агресия, свръхплодовити и „по природа“ антагонистично настроени към „нас европейците“ (поради което самото им физическо допускане от „либералите“ на континента ни ще доведе до взрив от сексуално насилие, а в съвсем недалечното бъдеще и до етническото им възобладаване над „нераждащите“ европейци). Едва ли може да се възрази тук, че политическите активисти на новия „консерватизъм“ са неповинни в пробуждането и регенерирането на специално тези архаични топоси, защото те се били възродили спонтанно, като „реакция“ в дълбините на националната памет в резултат от „шока“ от невъзпрепятстваната инвазия. Истината е, че „новоконсервативните“ говорители редовно „подгряват“ тези архаизми. Факт е, че от извършваните на континента ни всекидневно криминални престъпления европейците задължително и с особена емфаза научават за онези от тях, които са били извършени от мюсюлмани, цветнокожи и т.н. И макар реалността да не дава достатъчно „материал“ за тези митологеми, ние виждаме, че вече започват да се изграждат цели „легендаризации“ от отделните и най-фрапантни случаи. Нека припомня например за прословутото (и почти със сигурност провокационно организирано) „сексуално малтретиране“ на германски жени на площада пред Кьолнската катедрала в новогодишната нощ на 2016 г. За него не престават да ни припомнят всеки път от три години насам, колчем стане дума за поведението на мигрантите, „които г-жа Меркел пусна в Европа“, и макар то да не се повтори повече никъде, човекът, живеещ далеч от този чудесен град, би могъл да остане с впечатлението, че Кьолн и до днес пребивава в тотален стрес като обитателите му заобикалят отдалеч архитектурния шедьовър на Романтизма в центъра на града си. В порядъка на личното – понеже оттогава неведнъж съм бил в Кьолн – мога да засвидетелствам, че независимо от случилото се тогава, площадът пред катедралата и до днес си остава едно от най-многолюдните, най-„неформалните“ и най-многорасовите места в този град и на него гостът от България се чувства далеч по-безопасно, отколкото на което и да било място в столицата ни.

Нека кажа най-накрая и това, че както при разгръщането на анти-елитистката идеология и при „обработката“ на бежанския „стълб“ „новоконсервативните“ среди показват склонност да произвеждат далеч отиващи параноидни теории. Така, макар причините, предизвикали настоящия мигрантски поток да са напълно ясни (повтарям – разгарянето на гражданската война в Сирия, метастазите на „Ислямска държава“ на териториите на Ирак и Афганистан и в последна сметка – оттеглянето на предишната американска администрация от глобалните отговорности на САЩ в този регион, последвано от идването на руснаците), някои от най-горещите привърженици на новия „консерватизъм“ започнаха усилено да внушават (може би и на самите себе си), че в ход е някаква координирана и съзнателна политика на европейските и световни „глобални елити“, решили, че чрез отварянето на Европа за масово ино-етнично заселване ще „космополитизират“ континента ни още по-дълбоко и така ще го направят още по-податлив на над-национално либерално управление.

Анекдотичен „шедьовър“ в тези конспиративни теории сътвори неотдавна един наш автор, който публикува цял антиутопичен опус, в който споделя дълбоките си „подозрения“, че прииждащите към Европа днес арабски и африкански мигранти всъщност са последната брънка от един гигантски, стратегически сценарий на „левите“ за тотално и безостатъчно егалитизиране на света, за постигане на равенство между хората във всяко отношение (впрочем, ще повторя пак, че в „новоконсервативните“ среди, най-вече у нас, все по-често ненавижданите либерали – всички без изключение, които не харесват Орбан, Тръмп и Салвини – започват да се стилизират като „леви“ и дори като метаморфозирали „марксисти“). Та нещата – според автора на споменатия опус – тръгват още от класическия марксизъм, започнал борба за ликвидирането на икономическите неравенства между хората и поради това противопоставил предприемчивите и богатите на мързеливите и бедните, а сетне мутирал в неомарксизма на Херберт Маркузе (този полузабравен ляв философ от 60-те – 70-те години на ХХ век в писанията на редица „консерватори“ придоби почти великански размери), на Маркузе, казвам, – заел се да разшири „класовата борба“, противопоставяйки в нея вече всевъзможни национални, етнически, расови, сексуални и т.н. малцинства на съответните мнозинства, като след победата в тия „малки класови борби“ ще се ликвидират всички най-естествено дадени човешки различия. И ето: чудовищната идея за опразването на всички различия между хората, днес кулминира в опита на съвременните „леви“ – загнездили се в Брюксел и Страсбург – да ликвидират, подир националните и етническите, дори и расовите различия между европейските жители и обитателите на останалия – „не-бял“ и „колониално дискриминиран“ до днес свят. Като разтварят вратите на континента ни за далеч по-многобройните и по-„плодовити“ от вече стигматизирания и обезсилен от предишните кампании срещу национализма, расизма и т.н. европеец, тези „елити“ ще доведат до създаването на… раса, при която е постигнато дори снемането на различията в цвета на кожата.

Преразказах тук тази налудна теория (която впрочем спечели симпатията и на хора, за които имах по-високо мнение), за да покажа, че и в този свой втори опорен пункт новият „консерватизъм“ ни се разкрива като по същество ляво политико-идеологическо направление, строящо антагонистичен универсум, в който непримиримо противостоят освен „елити“ и „народи“, „космополити“ и „националисти“, още и „бели“ (европейци) и „цветнокожи“ (жители на извъневропейските светове) и в който едните са се заели да „разложат“, да „претопят“ другите, тъй че днес „погубваните“ няма как да не встъпят в борба за своето спасяване. Не бива да ни заблуждава това, че във въпросната „теория“ за основен антагонист се обявява „лявото“. Защото ще трябва да се забележи, че в нея то е придобило такъв широк обхват, че вече не е ясно кое в такъв случай изобщо е не-„ляво“ (естествено, дясно, консервативно). Ако за каузи на „левите“ са обявени дори борбата срещу национализма от първата половина на ХХ век и тази срещу етническата и расовата дискриминация от 60-те години на същия (макар както първата, така и втората да бяха доведени до победа от далеч не „леви“ политически сили), тогава наистина кое не е „ляво“ в тази схема? Може би изповядването на „онтологичното“ превъзходство на „белия човек“ (белият супрематизъм) или превъзходството на арийската раса над „непълноценните“? Впрочем, отхвърляйки с гняв изискванията на „възмутителната“ и „смехотворна“ политическа коректност на „либералите“, някои от най-дълбоко облъчените от новоконсервативните вулгаризми вече започват да съживяват и тези национал-социалистически идеи – т.е., въпреки декларациите си да се придвижват към лявото – към другото ляво – кафявото.

Краят следва.

____________________________

[1] Вж. моята публикация „За Европа, националните общности и мигрантите“, от 16.09.2018, http://kultura.bg/web/за-европа-националните-й-общности-и-ми/
[2] Merrick, Rob. “EU Migrant Workers Contribute £2,300 More per Year to UK than Average British Citizen, Study Reveals.” The Independent, Sept. 2018, https://www.independent.co.uk/news/uk/politics/eu-workers-uk-tax-treasury-brexit-migrants-british-citizens-a8542506.html. Благодаря на Ружа Смилова, от чиято публикация бях насочен към приведените тук данни.
[3] NW, 1615 L. St, et al. Religious Belief and National Belonging in Central and Eastern Europe | Pew Research Center. 10 May 2017, http://www.pewforum.org/2017/05/10/religious-belief-and-national-belonging-in-central-and-eastern-europe/.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЛявото и дясното след популистката вълна
Следваща статияБитките на сценографа