няма вик,
няма крясък,
спирачки,
желязна рана
в слуха на булеварда.
Спомням си, когато се срещнахме за първи път. Беше и първият път, когато му се ядосах. Той ми зададе въпрос, който ми се стори неконкретен, толкова журналистически:
– Кажете ни, какво е „най-прекрасното от силните неща“?
– Не бих могъл аз да отговоря на това…
– А кого да питаме, ако не човек, който е написал „площадна поема“?!
И той взе от масичката моята новоизлязла книга „Цитаделата“ и я разклати във въздуха, все едно беше пакет с чай и се очакваше някакъв аромат да се понесе из студиото. Никакъв аромат не се разнесе, беше си все така хладно заради климатика, а на мен ми беше неудобно на стола. Усетих, че съм в нещо като капан. Той цитираше стихове от книгата, а поезията никога не е удобен въпрос. Ядосах му се, както казах. Нямах отговор. Сега, 18 години по-късно, се събуждам сутринта с тревогата на снощната новина. Трябваше да минат час-два, докато внезапно изплува в ума ми споменът. Случката в студиото, разговорът ни за онази книга. Изваждам я от библиотеката. Нещо ме вика оттам, сещам се какво:
Километражът на колата…
показва между сто и сто и десет…
(…)
секундата на сблъсъка
движение назад
и във посоките
различни от живяната посока…
Целият откъс ще препиша по-долу. Но първо ще си спомня и за последната ни среща. Пак му се ядосах. Покани ме за разговор преди… колко? Две години, 2017 г. или 2018 г.? В студиото бяхме с Елена Алексиева, а поводът – цензурата в литературата, свободата на автора и т.н. Той седеше, перфектен в стола и в костюма си, и някак като че отчужден – от цензурата, от литературата, от нас. Изискват се качества, че да можеш да изваждаш хората от равновесие. Има(ше) го той това качество. Други такива интервюта с никого не са ми се случвали.
И ето че днес, на 20 април по обед, се замислих за случайностите, които са ме срещали с един журналист, достатъчно далечен за мен, че да остане непознат, но достатъчно силен като присъствие, за да наруши моите защити и да ме накара да помня едно телевизионно интервю от преди две десетилетия. Отворих книгата, която беше повод за това интервю. Знам какво ме разтревожи, ето този откъс от „Песен двадесет и втора“ на поемата „Цитаделата“:
Километражът на колата,
отворен в нов прозорец,
показва между сто и сто и десет –
отново сянката във крупен план:
отзад (в безфокуса)
рекламен транспарант –
във ъгъла – минутата,
мигът от времето,
секундата на сблъсъка
на сянката ти със насрещното движение,
страничното движение,
движение назад
и във посоките
различни от живяната посока…
Прекъсва се
щрихованият силует
и странно –
няма вик,
няма крясък,
спирачки,
желязна рана
в слуха на булеварда:
в другата кола,
потегляща спокойно –
ти седиш,
намигаш в огледалото –
отзад намига тя (сянката),
повлечена към ад от аутопсии,
отчаяни манипулации
в реанимация –
размъкната е сянката ти
като дрипа –
усмихва се във огледалото,
не плаче, не ридае и не хлипа,
не може да кърви и няма право
на болки от познатите страдания –
остава непогребана,
и неотнесла никое
от твоите желания
изтлява в жанра на деня.
Ще се събуди
в митарствата на съня.
Ще бъдете до края заедно.
(Из Песен 22, „Златната инжекция“, „Цитаделата“, 2002 г.)
Тази катастрофа, разкадрована като телевизионен екран… Не знам, не знам нищо. Понякога, както напоследък отново и отново се убеждавам – изкуството ли преповтаря живота, над който се надсмива? Или животът преповтаря изкуството, като някак го обезсмисля? Или животът и изкуството са две форми на незнание, което се разсейва само при извънредни обстоятелства…
Всеки път, когато сме разговаряли, всеки път, когато с някого сме се срещали – то е било шанс да кажем нещо важно, но не на другите, а да го кажем или признаем първо на себе си. То е било шанс да чуем нещо истинско – да чуем другия, който е тук и след миг го няма. Може би това е отговорът, който не можах да дам на Милен Цветков. Може би това точно е „най-прекрасното от силните неща“.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Балкански ритуал“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
