Начало Галерия Милостта и Любовта превръщат живота в поезия
Галерия

Милостта и Любовта превръщат живота в поезия

2092

1

Кратки хореографски наблюдения върху фотографската изложба на Юлиян Табаков „Мигновения” в зала „Райко Алексиев” в София (до 21 април 2015 г.).

Естествено е тялото да представлява генерален интерес в хореографията. Там то е много повече от физическа конфигурация, от механична съвкупност от различни органи и системи. Динамичната цялост от кожа, кости, мускули, нерви, кръв, плазма и пр. съставя един организъм, чието предназначение се осъзнава в танца. Осъзнава се чрез движението. В динамиката. В съприкосновение с друго тяло/тела. Чрез „прехода”, наречен „живот”.

Но Тялото е и още повече. Буда казва: „В това тяло, дълго шест фута, със своите сетивни възприятия, мисли и идеи, се съдържат светът, произходът на света и гибелта на света”. Тялото е храм, предоставен ни за еднократна употреба в рамките на един живот. Духът ни е въ-плътен в тялото. По-плътно или по-ефирно, пребиваваме в него без право на избор и предпочитания. Тялото ни е мъжко или женско, бяло, черно, жълто или друго, дългокрако или гърбаво… Има теории, че душата сама избира тялото, в което да пребивава в земния си път, като костюм за ролята си в съответен земен сценарий. Но дори и да е така, това се случва в измерение извън обсега на  нашите разум и воля. Тук, на Земята, в нашите „земни тела”, сме спретнати в разнолико разнообразие, като в сложно управлявани превозни средства, с които преминаваме през живота. Сложни системи, снабдени с чувствителност, емоции и известен разум в черепните кутии.

Независимо от начина, по който го използваме, тялото се износва. Изхабява се и се амортизира. Конструкцията му е създадена с лимитиран период на годност до 100 години. Някои казват, че е предназначено за 140-годишна употреба, но в идеални условия. Животът ни обаче не се измерва само в секунди, минути и години. Той е изтъкан от страсти, борби, драми, амбиции, които образуват невидимото му съдържание. Невидимо, но определящо за качеството му…

Тази гама от разсъждения отключи Юлиян Табаков с неговите „Мигновения”. Оставям на други да се произнасят за техническите, художествени и естетически достойнства на изложбата. За мен остават наблюдението, погледът, рефлексът на хореограф, който разглежда тялото/телата като „основен инструмент на танца, същият, чрез който се живее живота.” (Марта Греъм)

Тя, изложбата, представя две тела: едно женско тяло, на 91-годишната актриса Златина Тодева. Другото тяло е мъжко, на младия режисьор Марий Росен. Независимо че ги познавам много добре, в контекста на изложбата техните тела остават анонимни за мене. Безименни.

Принципът на контраста работи с пълна сила и произвежда силно драматичен визуален ефект. Той е недвусмилено, телесно предопределен. Полът е съдба сам по себе си. След него идва кожата. Кожата е география и биография. С възрастта тя все повече се превръща в карта, в диаграма на битието. В описание на живота, в което изреченията са белези, фразите са бръчки, точките са кръвоизливи. Животът е писал и рисувал върху кожата, отпечатвайки се безкомпромисно и безмилостно. Щамповал се е върху нея, докато я превърне в закачена върху костната система материя, полусвлечена, небрежно отпусната в умората на възрастта.

Но ето че Духът се изправя и казва: не, аз не съм това, не принадлежа на този сгърчен пергамент, който ме обвива, не съм заключен в клетката на тези експресивно изпъкнали ребра и вени, деформирани кокалчета и втвърдени от годините сухожилия… Аз съм в тях, но и извън тях, до момента, в който окончателно ги напусна…

2

„Старостта е болка в гърба”, казва Марта Греъм, която живя 97 години и танцува до пределна възраст. Старостта е болка изобщо. Болката на опита и познанието. Болката на невъзможността и отказването. На статиката. На неизбежния морал. И затова тя изисква и заслужава Милост. Но милост не като жалост, а като Любов…

Това оставя в мене тази изложба с огромните си като италиански ренесансови фрески платна („Тишина”, „Безименна”), с опозицията земя – въздух, разполагаща диаметрално в пространството стъпалата и главата, обърната нагоре към Небето… И малките портрети картички от цикъла „Старостта”, в които присъстват цветята на Благовещението.

Милостта и Любовта превръщат живота в поезия, в сънуван миг между Благовещението и Пиетата, издигнат над пола и материята. Прегръдката на младостта като Пиета, докосваща вечността… В дните преди Великден изложбата „Мигновения” ни ги подари. Питам се неволно дали ги заслужаваме. Иска ми се отговорът да е: Да!

 

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display