Мария д-р Цачева – жената до „героя от Одрин“ ген. Георги Вазов

За ген. Георги Вазов, наричан „героят от Одрин“, са изписани стотици страници, издадени са няколко биографични очерка, собствената му забележителна книга „В пустините на Средна Азия“, дневниците му. Във Военноисторическия архив във Велико Търново се пази значителен масив документи, ръкописи и снимки от и за него.

Сега пред нас обаче е кратката, но с богат вътрешен обем, твърде лична и различна биографична скица, направена от съпругата на героя – Мария д-р Цачева[1], чиито предци са с дряновски и варненски корени, макар тя самата да е родена във Велико Търново. Принадлежността ѝ към славния дряновски род на хаджи Минчо и на варненския търговец Никола Георгиевич значи много. Достатъчно е да спомена, че през „турско“ се е пеела песен с 40 варианта, със знаменития лайтмотив: „чорбаджи Минчо не рачи с турци да се сортачи…“ Баща ѝ, видният лекар Минчо Цачев, получил образованието си в Медицинския университет в Цариград, е бил директор на Българската болница в турската столица, участник в яростните политически борби след Освобождението. Отявлен противник на Стамболов, той търпи тежки изпитания, включително задържане в затвор, където здравето му е сломено, макар че в крайна сметка е освободен без присъда. Съдбата на рода, на майката Зоица и на бащата – препатилия достоен доктор Цачев, е разработена вещо в документално-художествения роман на Вера Вазова „Под облачно небе“, 1994 г.

Допускам, че именно родовите „бит и душевност“ предопределят сложния психологически строй на Мария – талантлива музикантка, образована във Виена, владееща френски и немски, фина дама, склонна към добротворство и щедри благотворителни жестове, неслучайно портретирана от големия живописец Иван Мърквичка. Именно благородната ѝ осанка е уловил той в портрета ѝ, днес неприкосновена семейна ценност на Вазовци.

В същото време Мария е твърда като балкански гранит в изпитанията, които ѝ поднася животът с ген. Георги Вазов, за когото тя се омъжва през 1899 г. По време на Балканските войни сама пожелава да последва съпруга си в полевите условия, посещава ранени войници, раздава помощи. Подкрепя Г. Вазов безапелационно по време на скалъпения процес срещу него. Полага методични нежни грижи по време на дългото му боледуване (с фатален край след операция на простатата), като му осигурява спокоен и тих семеен пристан, за да може да подреди „многобройните  тефтерчета, на които беше отбелязвал своите пътувания и други впечатления през времето, когато е бил на служба в Русия“. Така се ражда невероятната му енциклопедична книга, много повече от пътепис – „В пустините на Средна Азия“, 1938 г.[2]

Съпругът ѝ се отблагодарява за всичко, като ѝ прехвърля къщата на „Алабин“ през 1930 г. и така я осигурява до края на дните ѝ. В предишен текст съм заявила, че „любовта им е пословична. За това свидетелстват новооткритите писма и пощенски картички…“. Днес доказвам твърдението си именно чрез техния аналитичен прочит.

Аристократичната Мария Вазова наистина е притежавала „желязна ръка в кадифена ръкавица“. Дъщеря ѝ Вера Вазова я характеризира съвършено точно с изразителния идиом „дряновски каиш“! След смъртта на генерала през 1934 г. Мария поема контрола над семейните имоти и грижата за образованието, възпитанието, културните и материални интереси на четирите си деца. Особено красноречиви в този смисъл са писмата ѝ от Разград, където е била евакуирана по време на Втората световна война, до сина ѝ Димитър (Митко) и бъдещата ѝ снаха Тони. Понякога това са епистоли „на две ръце“, като към майчиния текст е добавен и този на дъщерите ѝ Вера и Зора. Когато ги разлиствам, си мисля, че в лицето на Мария д-р Цачева Вазовата задруга е намерила своя нов женски стожер, като е превърнала снахата, избрана от Съба Вазова, в продължителка на обединителната ѝ майчина роля…

Сродена с Вазовци, Мария превежда на френски стихове и цялата поема „Грамада“ на Патриарха на литературата ни. В архива ѝ открих и едно писмо до Георги Вазов, в което ни казва трогателни неща и по повод смъртта на големия му брат, като свойски го назовава „бачо Иван“! Порази ме християнският жест на дълбоко вярващата Мария – да постави иконата, донесена от Георги, върху гърдите на мъртвия творец и да признае, че след това би искала да вземе именно нея при „заминуванието“ си. Това е акт на духовна свързаност в живота и отвъд него… Впрочем, удивително е и собственото ѝ предсмъртно писмо – завет към близките, което също публикувам в настоящия текст.

Искам да направя още една асоциативна вметка. Както във Военноисторическия архив албумът „Одрин“ беше многократно поръчван и изследван, а прекрасните семейни албуми стояха почти непокътнати до моето появяване при работата ми по „Хроники на Вазовия род“, така и биографичният профил на ген. Г. Вазов от неговата жена досега не е бил познат на вазоведите. Открих го в семейния архив, дарен ми от г-н Кирил Софкин, съпруг на Елисавета /Ели/, покойната внучка на генерала по линия на по-малкия му син Димитър Вазов.

В промислената биографична характеристика откриваме непознати свидетелства за романтичната обич на ген. Г. Вазов към изисканата му и всеотдайна съпруга[3]. За привързаността на генерала към Вазовци, но и към Цачевци, към приятелите и съмишлениците, с които с удоволствие си гостуват. За набожността, наследена от майка Съба, за любовта към природата, научния интерес към астрономията, влечението към спорта и основаването на колоездачното дружество у нас през 1902 г., за чийто председател е избран. За умението да се радва на чуждите успехи, за щедростта към близките, за отношението към музиката, която познава и разбира, за домашното музициране и пеене, към което се е присъединявал с приятния си баритон… За страстта към книгите, библиотеките, концертите и галериите, докато пътува из Европа. И като баланс – за много вазовското влечение към пикантните подправки и нашенските гозби.[4]

Интересно е да се проследи как и доколко този толкова човешки профил на храбрия военачалник се потвърждава и в кореспонденцията му с близките, особено от времето на войните. Факт е, че дори когато изпраща картички от Одрин, той запазва топлия си бащински тон, при това пише поотделно на всяко от децата си, което означава, че внимава в зачитането на тяхната индивидуалност…

Но нека вече оглася самия текст, който непременно бих включила в „Антология Вазови потомци“, ако знаех за съществуването му, докато подготвях огромната Книга втора от „Хроники на Вазовия род“, 2026 г.

Характер нервен, избухлив, но никак злопаметен. Всичко минаваше бързо, защото имаше милостиво, добро сърце, готово да помогне на нуждаещите се. Не обичаше заобикалките: „Право ти куме в очи“, казваше той. Натура увлекающа, доверчив, лесно се влияеше, често биваше разочарован. В компания бе весел, духовит. Питаеше голяма любов към роднините, негови и мои, които навестяваше и канеше с удоволствие.

Отсъствие на егоизъм и на завист, ценеше и се радваше на постиженията на другите.

Към дамите беше голям кавалер, винаги услужлив. Като съпруг беше добър, внимателен. Не беше строг баща. Особено бе нежен с децата, когато бяха малки. Разказваше им приказки, понякога ги учеше да пеят. Обичаше и разбираше музиката. Често вечер, облечен в своя тикински[5] халат, той се настаняваше в удобно кресло около пианото и ни караше да свирим, пеем. Сам пригласяше със своя приятен глас. Знаеше много руски и български песни.

Винаги щедър, отрупваше ни с подаръци след всяко пътешествие. Добър педагог не беше, нямаше за това време и търпение. Въпреки че бе живял дълго в чужбина, той предпочиташе българската кухня, силните подправки, луканки, пастърма, люти чушки, пресен чесън и др.

Възторгваше се от природата. Обичаше разнообразието, спорта. Като млади, често правехме излети на коне, велосипед. Интересуваше се от астрономията, ставаше при ясна нощ да наблюдава съзвездията. Набожността бе наследил от майка си. Черковната служба знаеше от детство, четеше библията, евангелието и подобаващите молитви на големите празници, като се събирахме всички домашни на трапезата. Намираше винаги време да чете, както разни научни книги, така и романи руски, френски, илюстрации, всичко следеше. Имаше добро зрение и силна памет. Пишеше повече нощем. Не се нуждаеше въобще от дълга почивка. „Мога, казваше, да заспя и на камък и после да се чувствувам бодър.“ В поездка с офицерите, казваха ми, че бил неуморим. В занятие увличаше се, закъсняваше с обяда, това едва се харесваше на подчинените.

През пролетта 1899 г. му възложиха да укрепява Хасково. Там прекарахме почти цялото лято. В 1902 г. по негов почин бе образуван Българският колоездачен съюз, на който стана председател.

След напускането на военната служба, той, още много енергичен, се хвърли в разни посоки: строителство, търговия, политика. Пишеше под псевдоним Веритас, преживяваше всички тогавашни несполуки. Създаде си, разбира се, неприятели, в това число и тогавашния военен министър, поради което беше привлечен под съд да отговаря за неверни донесения. Следственото дело се води много продължително, което за неговия темперамент бе голям тормоз. Краят обаче се увенча с пълна победа на правдата. Той се върна от съда с фразата: „Е, жена, изглежда, че имаше нужда да ми се даде атестат за честност, че пресата трябваше да се занимае с моята личност, а държавната хазна да харчи средства за вятъра, що духа!“. Държа да подчертая, че обноската, съчувствието, което прояви тогава неговият брат, доблестният генерал Владимир Вазов, бяха трогателни. Сутрин рано той дохаждаше у нас, чакаше мълчаливо в кабинета и съпровождаше редовно старшия си брат до съда. Силна братска любов, достойна за възхищение.

Извънредно трудолюбив, Георги се залови на 58-годишна възраст да учи петрография и немски език.

Образува автомобилно дружество. Това бяха първите пътнически автомобили до Самоков, Чам Кория. Поради лошите пътища, липса на техници – шофьори, работата не успя. След това започна разработка на каменна кариера на свои средства в с. Атия /Бургаско/. Работа трудна, която му отне почти две години. Поради загуби трябваше да я напусне. Все таки успя да приготви блокчета и павира главната улица в Бургас. Тази кариера сега е в ръцете на държавата, която изгодно я използва, понеже има доброкачествен камък в изобилие.

След Балканската война, макар с разклатено здраве, той не можеше да стои в бездействие. Влезе като член управител в Розовата банка, на която стана и директор. През 1921 г. здравето му се влоши, замина на лечение във Виена. След няколко време всички се отправихме за там, тъй като отрасналите вече деца настояваха да продължат образованието си в чужбина. Здравето на генерала не беше се подобрило – заварихме го отслабнал. Операцията стана наложителна, и то посред нощ, при внезапна остра криза. Не мога да забравя крайно благородната постъпка на проф. Лоренц, който лично пристигна в болничната кола, нагласи сам пациента и го оперира с такава вещина. Това беше чудо!

След повдигането на болния заминахме всички за Мюнхен, гдето остана вторият син да следва, после отидохме в Дрезден. Там наредихме в пансион двете дъщери. Големият ми син Александър беше заминал за Берлин, записан в Технише Хохшуле. Цели три години отсъствувахме от България. През този престой Георги разглеждаше всички забележителности на германските градове, които посетихме. Видяхме много музеи, картинни галерии, библиотеки. Във възторг беше от Дрезденската библиотека, където намери интересни книги.

Към края на 1923 г. се отбихме в Цюрих за шест месеца. Там особено впечатление му направи модерната строителна техника. С голямо любопитство следеше бързото израстване на грамадните железобетонни постройки.

След три месеца престой в Рим, град толкова омаен, върнахме се в нашето отечество. Заварихме жилищна криза. В къщата ни нахълтали „нежелани гости“. Отново се случи на генерала да почне борба. Избраха го за председател на собствениците. Манифестации, речи. Устройване на Собственишка кооперативна банка – и там директор. Избраха го за делегат на бълг./арските/ собств./еници/ за конгреса в Мадрид, откъдето се върна с отлични впечатления. Беше добър оратор. Приготвил си речта на испански.

**
За съжаление, текстът остава незавършен – съзнателно или не ни е спестил мъчителните епизоди с тежкото боледуване и кончината на героя от Одрин… Така обаче биографията му звучи вдъхновяващо, макар в нея съвсем да не са спестени и неудачните професионални начинания след уволнението от армията като основаването на първата автобусна фирма до Самоков или експлоатацията на камъните от с. Атия за павирането на Бургас. Тези професионални провали са поставени под знаменателя на изумителното похвално трудолюбие и неизтощимата енергичност, на стремежа към всестранни начинания, в които се изявява неговият гений. (Иван Вазов е признавал брат си за гениален). А когато говори за битките с болестта в европейските клиники, влюбената съпруга неизменно подчертава неуморния интерес на генерала към западните галерии и библиотеки, за порива в зряла възраст (58 години) да изучава петрография и немски език, любопитството му към новите строителни техники на модерния Запад…

След смъртта на Г. Вазов Мария не къса връзките си с Вазовата задруга и продължава да се грижи все така всеотдайно за децата си. Предава на дъщеря си Вера харизмата и умението да обединява Вазовци. Трогателни са предсмъртните ѝ писма, в които дава указания как да бъде изпратена от този свят и оставя морални „директиви“ към потомците си… Красив дух в изваяно тяло. Обичащо сърце, това е Мария д-р Цачева-Вазова! Достойната жена зад героя от Одрин! На една от най-изразителните им снимки, дело на сина им Димитър Вазов, също надарен с проблясъци на гениалност като своя баща, Мария и Георги философски и любовно наистина гледат в една посока[6]…

ПРИЛОЖЕНИЯ

Когато пише на децата си, ген. Г. Вазов не само не държи строг военен тон (освен в настоятелното изискване да му пишат редовно), но и твърде старателно подбира картичките, които им изпраща. Става дума за кратички записки на лицевата страна на картичките от героичния Одрин. Генералът внимава те да са съобразени с детските предпочитания не толкова към патриотичните, колкото към екзотичните и приказните теми. Затова избира снимки на камили в пустинята (до по-голямата си дъщеря Зорка) и Souvenir de Damas (до по-малкия си син Димитър)… Какъв баща! Най-храбрият и най-милият… Не самовлюбен, авторитарен генерал, извоювал само преди два месеца, на 13 март, невероятна победа в щурма към „непревземаемата“ Одринска крепост, а занимателен и загрижен „тате“, който се вълнува дали Зорка ще му остави поне една черешка и дали двамата с Митко свирят на пианото…

Г-ца Зорка Генерал Вазова
Ученичка
Ул. „Алабин“ № 33, София

Зорче, да ми напишеш. Узряха ли черешите? Да ми запазиш едничка. Започна ли уроци по пиано? Целува те тате.

Одрин 13 V. 1913

И от същото място и същата дата, но в персонално адресирана картичка:

Митко, защо ми не пишеш? Свириш ли на пиано?
Целува те тате

Година по-късно се наслаждаваме на картичка до Мария Вазова „Поздрав от Гюмюрджина“ с изглед на грандхотел „Цариград“, издание на Б. Шопов. В нея отново ни пронизва възхита от нежната грижа към съпругата и чадата.

Госпожа Мария Генерал Вазова, ул. „Алабин“ 33
София
15 октомври 1914

Миче, бях в Портолагос /Порто Лагос/ и сега се завърнах тук. След няколко дена ще се върна и ще ти донеса бадеми и вишна.
Цалувам теб и децата. Георги
Гюмурджина

Разбира се, кореспонденцията между генерала и семейството му, често разделени в годините, продължава… Някой ден тя ще бъде публикувана изцяло, защото е богата с визия (колекционерски, редки и ценни картички, понякога наредени в „галерия“ – поредица със съответната номерация на гърба им. Такава например е номерираната от 2 до 6 фотогалерия с жени в носии от различни краища на България).

Сега обаче прескачаме почти десетилетие и привеждаме най-емблематичните епистоларни послания на Мария и Георги Вазови… Нека отбележа, че картичките от чужбина на ген. Г. Вазов са интересни не толкова като текст, колкото с функцията си на своеобразни „знаменца“ върху картата на Европа… С такива именно военачалниците имат практика да маркират своите бойни „маршрути“. Някои от тях са доста впечатляващи и си заслужават репродуцирането…

Ето и едно предпътно писмо на Мария до генерала, който вече е в чужбина. В него става дума и за погребението на Иван Вазов и отговорите на съболезнователните писма, които Мария е написала от името на отсъстващия си съпруг… Това е завиден акт на близост, дори на идентификация с Георги Вазов, свидетелство, че двамата са си имали пълно доверие в решителни мигове на живота си:

София, 3 Х.921 г.

Драгий Георги,
Скоро ти писах. Всички сме здрави, слава Богу, и се готвим вече за път. Отговори, моля веднага какво да направя с акциите, които са у нас. Не е ли най-добре да се дадат в някоя банка на хранение? И какво да правя с акциите в Розовата банка?
Напоследък имахме пак една история с апаши, които нищо не можаха да сторят, но не смея да оставя така тези работи.
Получиха се няколко писма послучай смъртта на бачо Ивана, на които отговорих от твоя страна. Онзи ден имаше в Народния театър траурно утро, на което бяха всички Вазовци.
Бедният б. Иван! Траурните пандери кичат още къщата, а нас ни се струва, че е жив и пак ще го видим, може на мене така … просто не ми се вярва!
Днес писах на Сашо. Пари му изпратих /за по-скоро уж/ с Добринка, която замина с /Миткото/ за Берлин и трябва да е там от два дни според моята сметка.
Твоите писма последното е от 24 IХ. Веднага ми отговори! По работите, за книгата не Ти пиша, защото Колю ми каза, че Те държи в течение.
Гледай си здравето, всичко ще се нареди вярвам.
Скоро правим маслосветение за Тебе и Сашо, изпълних обичая на покойната мама, която ме натовари да не прескачам никоя година да го правя!
На б. Ивана на гърдите сложихме твоята руска икона, която ще взема със себе си при тръгванието.
Хотелите поизпразниха ли се? Трябва ли да телеграфирам за стаи?
Цалувам те сърдечно и оставам с надеждата, че ще се видим скоро. Живи, здрави! Твоята вярна и непотребна другарка!

/Отстрани на листа/ Пиши точно кои книги искаш да Ти се донесат. Папките с писма искаш ли? Много неща може да се товарим. Няма ли да ги прегледаш някъде?

**
И идва ред на писмото – едновременно юбилейна равносметка и галантна любовна изповед на генерала към съпругата му, неговата миловидна „Миче“:

15.5.1924 г. София

Мило ми Миче,
Ето вече 25 години как с Божя помощ прекарахме нашия съвместен жизнен път. Падахме, ставахме и дотук дойдохме. Нашият път не бе осеян с рози и твоят живот не бе весел. Беше ли щастлив? За себе си ще кажа, да! Защото не съм взискателен и никога не съм искал много нито от живота, нито от хората. По едно щастие ти бе една добра съпруга и майка, за което благодаря Провидението и теб. Мъчно ми е, че днешния ден прекарваме в разлъка, но душата ми и умът са при теб, моята белокоса младоженка! Благодаря за оригиналния портрет, но не ти благодаря за коментарите, с които го съпровождаш – това е зло от твоя страна. Портретът е скулптурален, но не сепюлкрален[7]. И един ден ако бъде поставен в някой музей – то това ще бъде в отделението за злоязичните!

И двата твои портрета са при мен – тоя като годеници и сегашния, и виждам, че разликата е в косите и в по-строгите ти сегашни черти, но не в миловидността, която си съхранила и която желая да запазиш докрай, както това заслужава твоята чиста и благородна душа… Аз често скърбя, че не можах да ти дам щастието, което заслужаваш! …
Сега за друго. Писмото на Сашо със свидетелството от легацията получих и то е съвършено достатъчно. На 9 май ти пратих подробно писмо заедно с чек за 5000 лири/?/. В писмото ви разправях, че и досега не съм успял да изкарам от квартирата ни настанените наематели, се обещава комисията. Ходих и у министра. След освобождаване на квартирата ще има нужда от малък ремонт и чистене, защото всичко е много замърсено. Следов./ателно/ не трябва да тръгвате преди да ви пиша. Може да дойде само Сашо. Мисля да прибера и Митко от Виена, а вие да почакате 2 месеца в странство. Изберете някое планинско село. Но даже ако бихте избрали и курорт моден, то се по-евтино ще е отколкото струва Чам Кория! Без да говорим, че ползата от пребиваването ви във Франция или Италия ще бъде неизмеримо по-голяма.

Тук аз почти цял ден тичам по уреждание на моите работи. Моето идване тук е било необходимо, както виждам, защото Николчо в много отношения не би могъл да ме замести.
Завчера присъствах на освещението /…/ на Веткината къща[8]. Бяха всички роднини, изключая Вълка, която е с тях скарана.
Борювите[9] дъщери порастнали, а също Владювите[10]. Всички ви поздравяват, а също и Куртуклиеви, с които също се виждах.

Целувам ви горещо
Георги

**
И на финала – силните завещателни записки на Мария Вазова до потомците ѝ.

Моля да не се спречквате по никакъв повод.
Виждате какво нещо е животът! Ако ще делите неща, то кротко.
Дребнави не бъдете!
Това е в моя памят!
Кавгите за мене са биле отрова, най-страшната! Защо са нападките и грозните думи? В какво ме обвинявате?
Да мога да се поправя, ако има време още…
Злоупотребявам с вашето търпение? Нали?
Положението ми е тежко.
Да се ликвидира със спестовната ми книжка! По-добре да са парите у нас.
Разбирате, че нямам полза от лекарства! По-добре да се търпи и мъчи и каквото реши Провидението.
Претъпкана съм с гниещи вещества…
Моля, ако се случи неочаквано да свърша – почина, да няма вайкане. Всичко спокойно наредете. Никакви калесвания, съобщения по хората и безпокойства. Опелото в гробищата – само своите! Един поп. Жито по обичая там. В къщи нищо!
Панихиди не искам. Ковчегът да се затвори още вкъщи. Никакви цалувки, прощавания.
Моля да се съблюдава желанието ми!
Работата си не прекъсвайте.

[1] За повече биографични данни относно Мария Цачева-Вазова (1878–1961) вж. Зографова, К., Хроники на Вазовия род, 2020, с. 400–402.
[2] Издание на „Вазова задруга“, инициирана от мариниста Кирил Гривек (Кирил Добрев), съпруг на Вера Вазова. За повече вж. Зографова, К. Кирил Гривек – писател маринист във Вазовата задруга. В: Хроники на Вазовия род. Книга втора, 2026, с. 403–421.
[3] За нея ярко свидетелства и писмото равносметка за 25-годишния юбилей от сватбата им, което привеждам изцяло.
[4] Това потвърждава смелите ми изводи в „Трапезата на Патриарха“ в книгите „Неканоничният Вазов“, 2010 и „Хроники на Вазовия род“, 2020 – за органичното българолюбие, засвидетелствано в предпочитанието към гозбите на сестра му Въла, нежели към европейските менюта. Особеност, знаково уважена от Юнион клуб по време на тържествената вечеря на големия Вазов юбилей през 1920 г., за което свидетелства декоративният триптих от художника Стефан Баджов, изложен в софийския музей.
[5] Източен вълнен халат, изработен в района на руско-афганистанската граница, където ген. Г. Вазов е бил изпратен след завършването на инженерната си специалност във Военната академия в Русия, макар като отличник на випуска да е изявил желание да бъде разпределен по-близо до родината си, например в Одеска област.
[6] На гърба на снимката четем с почерка на ген. Г. Вазов: „Фотографирана от Митко на 6 март преди тръгването му за Мюнхен, гдето постъпва в Университета“. 13 март 1923. Дрезден.
[7] Раннохристиянски стил в погребалната скулптура. Употребата на този специализиран изкуствоведски термин говори за високата културна начетеност на ген. Г. Вазов.
[8] Къщата на Елисавета Консулова-Вазова и Борис Вазов на ул. „Хан Крум“ в София.
[9] Дъщерите на Борис и Елисавета Вазови: Елка, Бинка и Анна /Нюси/.
[10] Синовете на ген. Владимир Вазов.