Публикуваме откъс от спомените на художника Александър Божинов, допълнени с непоказвани досега фотографии, изданието е на „Изток-Запад“.
Събитията се явяваха, изменяха, а наедно с тях и хората.
Аз живеех с тия събития, всякога с молива или писалката в ръка, дружах и с много от чинителите на събитията и си взимах бележки – някои върху дребни късчета хартия, а други оставаха в паметта ми.
Така у мене се събраха доста много спомени, защото и години доста много преживях.
Александър Божинов
Акад. Александър Николов Божинов (1878–1968) е известен български карикатурист, илюстратор, живописец, сценограф. Създател на съвременната българска карикатура. Роден е на 24 февруари 1878 г. в Свищов. Завършва живопис в София, а след това учи в Мюнхен, Германия. Известно време редактира хумористичния български вестник „Българан”. Открояват се неговите карикатури срещу личния режим на Фердинанд, осмиващи котерийните борби на политическите партии. Известни са и неговите пейзажи и жанрови сцени из градския бит, както и сценографските му решения в Народния театър. Илюстрирал е и много книги за деца. Автор на положителните типови герои на българските селяни: Пижо и Пендо.
Александър Божинов, „Минали дни“, изд. „Изток-Запад“, 2017 г.
Великденски шарени яйца
Мина година, настъпиха предвеликденските дни. Една събота професор Мърквичка се обърна към мене и към още трима-четирима ученици и ни каза да отидем у него, в ателието му, да шарим великденски яйца. Как жребият е паднал и на мене, не можах да си обясня. Това и до сега не мога да си обясня. Отидохме навреме. Аз за пръв път влизах в ателието му – то не беше много голямо, но беше изпълнено с картини – завършени и започнати, по стените много рисунки, етюди, с моливни, акварелни, маслени бои, а на една от стените, почти насреща, щом се влезе в ателието, зърнах добре рамкирана откъснатата лента от рисувателния ми лист с трите глави на професорите. Учудих се на това „високо внимание“, учудих се, защото бях убеден, че мнението си за мене професорът не е променил и няма да промени, както после много пъти се убедих в това. Но унижените и оскърбените са великодушни – не се озлобих, но охладнях към тоя човек, от чието изкуство много пъти съм се възхищавал, особено от някои от графичните му работи – моливни, тушови и гвашови рисунки и илюстрации.
Ние, избраните да шарим великденски яйца, насядахме около една маса по местата, посочени от домакина. На масата имаше две чинии с червени яйца. Госпожа Мърквичка влезе и ни поднесе по един меланж и козунак, а професор Мърквичка ни подкани да изпием кафето и тогава да почнем да шарим. Показа ни няколко шарени селски яйца, за да ни облекчи задачата. Тия шарени великденски яйца щяха да бъдат дадени на някакво женско благотворително дружество, което устройвало великденско забавление с „базар“ и правело с чужда пита свой помен.
Нашарихме доста яйца, не зная колко, но доста бяха. Професорът ни благодари и ни експедира. На излизане се обърнах да погледна още веднъж моето произведение с трите професорски глави, неочаквано стоплило сърцето на моя студен учител. Вървях по улицата и мислех:„Дали тия три глави на моите учители са влели нещо в моята малка глава от тяхното дарование?“ И си отговорих: – „Не вярвам!“ Не ми се вярваше, защото виждах ясно моето положение – то е безизходно – аз загубих всяко желание за работа, всяка надежда за нещо добро. Тежката прокоба на моя учител ме разклати, но се държах още на краката си. А и други още причини ми подсказваха неминуема катастрофа.
* * *
1937 г., през есента, уредих изложба от карикатури в моето ателие, което и сега обитавам. Изложбата имаше неочаквано голям успех. През целия ден до късна вечер посетителите влизаха и излизаха от изложбата.Толкова много свят идваше, че бях принуден да я закрия една седмица по-рано – посетителите много ме изморяваха: с всекиго трябваше и аз да се кикотя. На посетителите им беше весело да гледат карикатурите ми, смееха се, разпитваха ме за това и онова и пак се смееха, а наедно с тях трябваше и аз да се смея. Заболяха ме челюстите да се смея!
Един ден, още в първите дни на откриването, в изложбата влязоха трима старци – бившият министър-председател Андрея Тошев, още един старец и професор Мърквичка. Професор Мърквичка беше се пренесъл вече да живее в Прага, в освободеното си отечество, но всяка есен идваше в България, пребиваваше кратко време в София и Пловдив и пак си заминаваше за Прага.
Когато видях тия трима влъхви да влизат в изложбата ми, учудих се – за другите двама не, но за професор Мърквичка особено. Към него винаги съм се отнасял почтително – себе си аз познавах много по-добре, отколкото той е мислил, че ме познава. Благодарих му за голямата чест, която ми прави, и го помолих, след като разгледа изложбата, да ми каже впечатлението си.
– Няма нужда да ви казвам нищо – аз следях внимателно вашето развитие и се радвам на напредъка ви – това е върхът, който един художник може да достигне в своя жанр и в своето творчество.
Тоя разговор стана 40 години след онова време, в което разговорът между професора и мене ставаше малко по по-друг протокол. Миналата година, 1956, се навършиха 100 години от рождението на Мърквичка.
Вера Динова, завършила История на изкуството в Прага и взела докторат за научния си труд „Творчество и живот на проф. Иван Мърквичка“, чете реферат в големия салон на БАН. Честването се уреди от Института за изобразителни изкуства при БАН и аз бях посочен да открия събранието.
Казах следното:
Уважаеми другари академици,
Колеги, граждани и гражданки,
Събрани сме днес да честваме 100-годишншната от рождението на многозаслужилия български художник Иван Мърквичка, бивш професор и директор на Българската художествена академия и член на Българската академия на науките, починал в Прага през 1938 г. Роден е през 1856 г. в село Видим, Чехословакия.
Твърде големи са заслугите на Иван Мърквичка за нашето изобразително изкуство и за възпитанието на няколко поколения даровити младежи, които после образуваха оная група художници, която упорито продължи делото на своите учители и даде ценни произведения в нашата художествена съкровищница.
Българското изкуство дължи на тия първи наши труженици-изобразители, между най-първите от които е Иван Мърквичка, твърде много. Той е дошъл в България от Чехословашко през 1882 г., почти веднага след Освобождението, става учител в Пловдивската мъжка гимназия и може да се каже, че там се оформя и като художник.
Всичко, каквото той е изобразил, е взето от нашия живот, от живота на нашето село, особено от нашата селения из Софийско. На всички е известна неговата картина „Ръченица“, едно от най-хубавите изображения на интимния селски живот и една от най-художествените живописни творби в българската битова живопис.
„Ръченица“ е образец на майсторски изпълнена картина.
Иван Мърквичка не остави никаква творба със сюжет от Чехословашко – всичко, каквото той изобрази, беше взето от живота на нашия народ – битов или исторически сюжет.
Иван Мърквичка беше художник с разнообразно творчество – портрет, битова картина, стенопис, иконопис, религиозна стенопис, графика, илюстрация из съчиненията на наши автори, предимно от съчиненията на Иван Вазов, и още много творби на неговото упорито художествено дело.
За живота и творчеството на Иван Мърквичка ще говори другарката Вера Динова, изкуствоведка, която специално се е занимавала с творчеството на художника и в своето проучване тя е намерила данни, неизвестни нам досега.
Така аз се отплатих на покойния учител.
През 1901 г. в сп. „Искусство и художественная промышленость“ – С. Петербург, Г. III. О. Гео[ргие]в изпраща кореспонденция от София – „Государственное Рисовальное училище въ Софiи“. (Държавно рисувално училище в София). Автор на тая кореспонденция е Орест Георгиев, от руски произход, тогава лектор по руски език в Държавния университет – струва ми се, емигрант.
Добре осведомен за политическите, просветните и културните работи у нас за онова време, Орест Георгиев бележи предисторията на създаването на Рисувалното училище, учредяването му и други още подробности. Училището се откри през 1856 г. Статията е написана на 15 юли 1901 г.
Той пише, че най-упорит противник за създаване на Рисувалното училище е бил Петко Каравелов. Той е твърдял, че училището ще създаде един полуобразован пролетариат, който след като завърши училището и няма да може да си намери работа, ще тропа по вратите на министерствата за служба. Орест Георгиев пише, че след като училището е преживяло вече пет години след откриването му, Петко Каравелов съвсем не е имал право, че той не е разбирал изобщо от изкуство и още много подробности, за които не им е тук мястото да привеждам. Противно на твърдението на Петко Каравелов, Орест Георгиев казва:
Между кандидатите за учители по рисуване, има и между учениците и такива, които се приготовляват за независима художествена кариера: има живописци, скулптори, иконописци, орнаментисти и пр. Наистина, числото на такива ученици, макар и да е незначително и съставлява около 10% от всички учащи се, но в бъдеще, когато нуждата от учители по рисуване бъде удовлетворена, тия отдели несъмнено ще бъдат увеличени. А че и тези бъдещи художници-специалисти няма да останат без работа, се вижда от това, че вече и сега много от тях имат от време на време частни поръчки и заработват добри, за местните условия, суми.
Някои от тях, кръгли бедняци, изработват поръчки от няколко стотин до хиляда лева в годината. Тия ученици не само заработват още отсега, но, което е особено важно за тяхното бъдеще, проявяват изключителни дарования, или да се изразя по-скромно, дават големи надежди за бъдеще. Между тия последни трябва да спомена най-изпъкващите, а именно Божинова, карикатуриста, който работи вече за някои местни вестници, Николов – скулптор, и Тачев – миниатюрист (декоратор). За степента на дарованието у тези млади ходожници, а отчасти и за успеха на училището може да се съди по приложените тук снимки от техните последни работи.
Редакцията на сп. „Искусство“ и „Художественная Промышленость” дава и допълнителни бележки, изпратени от Орест Георгиев, след като статията му е била вече отпечатана.
На занимаването си с карикатури, което сега съставлява негова специалност, Божинов е попаднал случайно. Първата негова карикатура (1898 – б.а.) била карикатура на неговите професори, рисувана от него във време на лекция, между другата работа. Тази карикатура произвела сензация между неговите другари и обърнала внимание на професорите, които по това произведение видели у своя млад ученик бъдещия талантлив карикатурист. Слухът за тая „дяволия“ на ученика се разпръснал извън училището и скоро дошъл до ушите на правителството. Правителството не закъсняло да види в тая карикатура дръзка и оскърбителна за достойнството на професорите „шега“, подигравателна и дръзка до непозволеност за един ученик, и решават да го накажат строго за тая му постъпка и по тоя начин да се поддържа необходимата дисциплина в училището.
Професорите трябвало да обяснят на правителството какво собствено представлява карикатурата изобщо, какво е нейното значение в журналистиката и в обществения живот и защо те не виждат в карикатурата на Божинов нищо обидно за себе си, а виждат само това, че в България между другите таланти „появился и первый талантливый карикатурист“.
Одобренiе професоров ободрило Божинова и он, чувствуя в себе призванiе к этому дело, решил изобрать свою специальностью – изображенiе смешных сторон болгарской жизни в карикатурах.
Такава кореспонденция е изпратил лекторът по руски език в нашия Университет през 1900 г. до руското художествено списание „Искусство и художественная промышленость“, с редактор Н. П. Собко, на чието списание е бил сътрудник. Доста години след това аз имах случай да се запозная с него и всякога получавах похвали за моето изкуство.
Орест Георгиев обичаше да живее лятно време под палатка на Витоша, над Драгалевския манастир, наедно със съпругата и дъщеря си. Не зная какво стана с това семейство, но струва ми се, че се изселиха от България.
Алеко Константинов
Като свищовец и близко познат на нашето семейство, Алеко Константинов посещаваше нашия дом по големите празници – особено на „Никулден“, защото тогава моят баща празнуваше своя имен ден. Аз не се явявах при него, нито при други гости – бях твърде млад още, а по причини на възпитателни строгости майка ни не ни позволяваше да се явяваме пред по-старите хора. Но от прозореца на една от стаите виждах всички, които идеха у нас.
По лице Алеко Константинов беше такъв, какъвто го знаем по един портрет в профил, снимка, която по разни случаи поместват в нашите вестници и списания. По ръст беше невисок, среден ръст, с отмерена походка. Аз съм го запомнил всякога облечен в пардесю – не защото е носил през всички сезони пардесю, а така се е случвало, когато съм го срещал. Ходел редовно в така известната навремето бирария „Дълбок зимник“, локал при бирената фабрика на братя Прошекови. Там ние не можехме по онова време да ходим, защото бяхме още много млади. По-късно тоя „Дълбок зимник“ се премести от вътрешността на бирената фабрика и при специална постройка, с градинка, зае ъгъла на ул. „Сан Стефано“ и бул. „Цар Освободител“ (бул. „Руски“). Там вече ние можехме да ходим, защото бяхме получили „питейно-заведенски“ права. Но Алеко беше вече покойник.
* * *
Много отдавна в нашия семеен дом в София, между многото поздравителни по разни случаи визитни картички се мяркаше пред очите ми и една, на която имаше написано: Елена, Веселина и Алеко Константинов честитят новата 1888 г. Честитката е върху визитна картичка на Алеко. Паметта може и да ме лъже, но все ми се иска да съм запомнил годината 1888.
Г-жа Екатерина проф. Иванова, в едни бележки за Алека, поместени в сп. „Български турист“, а после издадени в отделна книга от около 3-4 коли, разправя занимателни работи из живота на нашия голям хуморист и сатирик. Че Алеко Константинов е бил един много отделящ се от другите около него човек – това знаем от неговото животописание. Г-жа Иванова ни открива писателя в съвсем близки семейни среди, в сдушените семейни кръгове в делнични и празнични дни, във весели и крайно скръбни минути – пише за Алековото семейство, за неговите сестри, които всички измряха почти една след друга, за кръглото му сирачество, и като утешение за всичко това как той се е нарекъл „Щастливец“.
На третия ден от смъртта й (от смъртта на втората му сестра Веселина – най-малката, Люба, се помина преди нея) прислужницата ми каза, че Алеко иде у нас. Аз изтръпнах. Как ще го посрещна, как ще го утешавам? Докато се съвзема, той беше вече горе. Като сега го виждам на последното стъпало на стълбата да повтаря машинално: „Щастливец, щастливец, щастливец!“
* * *
Алеко Константинов, макар и да нямаше стройна фигура, имаше благо лице, бих казал красиво, буден поглед, кротка усмивка, не модно, но коректно облечен. Последния път го видях на ъгъла край Народния театър, идващ откъм улица „Славянска“ закъм градската градина по ул. „Ив. Вазов“, тогава ул. „Вълкович“. Предполагам, че е отивал у дома на Петко Каравелов, който се намираше срещу кметството на ул. „Левски“.
Занимателно е да се отбележи, че тая улица, която сега е „Ив. Вазов“, е била улица на поетите. По нея, както споменавам в началото на бележките си, минаваше първият поет, когото забелязах – Великсин. Вторият, който често се движеше по нея, беше Пенчо Славейков. Пею Яворов също всеки ден я прекосяваше, за да се отправи в Народния театър, а Иван Вазов, който живееше на тая улица и която сега носи неговото име, по два пъти на ден, сутрин и следобед, придружен от кученцето си, извишен като бор, с бавна крачка и пардесюто на ръка, се отправяше за някъде. За дребосъците поети, които често я газеха, няма да споменавам.
Казах „улицата на поетите“. По тая улица през 1910 г., към 10 часа предиобед, летен ден, Пенчо Славейков креташе към Народния театър. Срещу него, малко отдалечен, вляво се подава Пеню Даскалов, вестникар, един от постоянните сътрудници тогава на в-к „Вечерна поща“, виден националлиберал и често техен народен представител. Пеню Даскалов се числеше и към поетите, загаснали вече. Но той направи някои преводи на Хайневата Buch der Lieder, които не бяха лоши. Аз дори съм запомнил един от тия преведени стихове:
Отровени ми са дните,
та чудно ли това –
нали ми ти в живота
отрова налива.
Отровени ми са дните,
та чудно ли това –
аз в себе змии нося
и теб, моя мила змия.
На краткия диалог между Пеню Даскалов и Пенчо Славейков аз попаднах в средата на улицата, между двамата. Даскалов приближава Пенча, сваля шапка и му казва: – Здравей, поете! Пенчо обръща глава към него, изглежда го с големите си черни, искрящи очи и му отговаря: – Да, поет съм, неслучаен като тебе! Диалогът свършен, всякой си поема пътя, закъдето е тръгнал.
Така се разговаряха нашите поети преди 47 години. Но тия отношения между двамата поети си имат своята предистория, която отбелязвам по-нататък в моите бележки.
Първият излет до Черни връх
През 1895 г., месец август, Алеко Константинов отправи във в-к „Знаме“ позив до софиянци да напуснат душните кафенета и всички вкупом да се изкачим на Черни връх на Витоша. Тогава, на 27 срещу 28 август вечерта, 300 души от София, млади и стари, и от двата пола, се отправиха едни към Драгалевския манастир, а други към село Бистрица, да се изкачат на необезпокоявания дотогава Черни връх.
Преди 60 години туристическа екипировка не съществуваше – гащета нямаше, туристически обуща нямаше, торби за на гръб нямаше, че и бастуни с шипове нямаше – никакви излетнишки удобства не съществуваха.
Всякой си носеше храната в каквото му попаднало – чантичка, кошничка, вързопче, торбичка, а други просто в джобовете си наблъскали, каквото са мислили, че ще им трябва да си похапнат. Но всички носеха еднакво възторга в тоя небивал дотогава планински поход.
А как бяха облечени тия основатели на туризма в България! Всякой беше с обикновените си дрехи, с които се разхожда из града или работи в службата; имаше и с рединготи, защото тая дреха тогава беше на мода, имаше и с лачени обуща, малко „шпиц“, макар и лакът им да беше олющен. Голяма част носеха на главите си сламени шапки „гарсонет“, а други – по-голяма част, бомбета сиви и черни, а които черни бомбета бяха по-дълго време употребявани, имаха и зеленикав цвят.
Дивна картина на възторжени природолюбители и гузни кафенеобитатели!
Изкачването започна от вечерта – такова беше нареждането. И ние, 3–4 души, 16–17-годишни тогава, взехме участие в това тържество.
Драгалевският манастир в ония времена беше хубава и тиха планинска обител. Още се пазеше традицията манастирска: когато влизат купчина посетители и богомолци в манастирската ограда, а и когато излизат, да бие черковната камбана. Сега там и ограда няма вече.
Беше се смръкнало, когато пристигнахме в манастира. Отправихме се към магерницата да се стоплим малко, да хапнем нещо от онова, което носехме във вързопчетата си, и да си починем.
Магерницата тогава беше просторна, опушена, без под, а само с набита пръст, с голямо огнище, което вечно гореше, с голям котел, окачен на желязна верига, в който къркореше ароматичен манастирски фасул, по манастирска готварска рецепта. Вътре, в магерницата, от дървен цилиндричен корпус и дървен чучур бликаше неспирно бистра студена планинска вода от „Паша бунар“. До огнището, почти влязъл вътре в него, дядо Цвърко, манастирският козар, се грееше и туряше въгленче огън в луличката си, в която нямаше тютюн, а само пепел. Кой салон-ресторант „образцова категория“ би могъл да се сравни с тая вълшебна манастирска магерница!
Когато ние влязохме вътре, видяхме около огнището насядал доста свят от излетниците – видяхме Алеко Константинов, обиколен от своите приятели от „Весела България“. Това бяха учители, адвокати, професори от новия тогава университет, чиновници, хора от свободни професии, имаше и много чиновници и работници словослагатели и техници от Държавната печатница – всички засмени и радостни.
Между тая купчина около огнището с Алеко аз не забелязах Иван Вазов. Но когато сутринта бяхме вече на върха, той стърчеше между многото, насядали около огньовете хора, свит в пардесюто си, с дигната яка, съзерцаващ изгрева на слънцето. Духаше студен утринен вятър, какъвто си духа винаги горе на върха по тоя час. С тоя сбор от 300 души вървеше и дядо Буреш, бащата на професор Иван Буреш, със своя триножник, фотографски апарат и черен плат за покриване на главата си при снимане. Дядо Буреш беше известен софийски фотограф, възнисък човек, с руса брада и дълги коси – симпатичен, кротък човек. Неговото фотографско ателие носеше табела „Славянска светлописница“. Той направи снимките от първия излет на Черни връх.
Когато изгря слънцето и ветрецът понамаля, Алеко Константинов, наедно със своя щаб приятели написаха протокол, прочетоха го, подписаха го и помолиха всички присъстващи да го подпишат. Така се учреди първото излетно (туристическо) дружество в България.
Слънцето се надигна по-високо иззад Старопланинските височини и стопли измръзналите ни плещи. Всички след немного време потеглихме към София щастливи, засмени и радостни – с песни, смях и коментари. По целия път на слизането зобехме свежи, сладки боровинки, каквито вече едва ли има из Витоша – това ни беше сутрешната закуска, защотопровизиите се бяха свършили.
Иван Вазов, когото аз съзрях горе на върха, когато изгряваше слънцето и духаше силният студен вятър, да се гуши в тънкото си пардесю с вдигната яка и го наблюдавах с особено любопитство, защото само той беше тогава поетът на България (той и тогава си поклатваше малко главата), написа след няколко дни едно стихотворение за тоя излет, собствено за самия Черни връх и великолепната картина при изгрева на слънцето, което не помня цялото, но завършваше така:
И мен внезапна смути тревога –
в тоя миг, помня, видях аз Бога.
След тоя излет започнаха вече да се катерят по Витоша нагоре, та чак до върха, групи любители на Витошките красоти – на морените й, на ручеите, на зелените ливади и полянки, изпъстрени с безбройни цветенца от всички багри и форми – от зеления здравец до усмихнатото оранжево омайниче. А после, от година на година, захванаха да се катерят и неканени гости, които пожелаха да доукрасят планината и посипаха пътечките и полянките, изворчетата и около борчетата и брезичките с черупки от яйца, етикети и обвивки бонбонени и шоколадови, кутии от сардели, вестници, кутии от изпушени цигари и всевъзможна друга смет, донесена от столицата дар на планината.
От десетина години аз не съм се изкачвал горе до върховете и не знам как изглежда сега планината, но от време на време се появяват из вестниците бележки за не особено добрия ред из хижите и из самата планина. А Витоша е вече парк народен. Един наш, покоен вече вестникар-фейлетонист за такива работи пишеше: „Така не бива!
Преди години, при едно пътуване до Чехословашко, около двайсетина души, членове на „Българо-чехословашка взаимност“ в София, се изкачихме до езерата на Татрите. Планинският път, набит, гладък, чист, като че не е стъпвал човешки крак по него. Отляво и отдясно на пътя, по планинските полянки цветенца изпъстрили зеленината, но никой не посяга да откъсне стръкче. А долу, в долчинката край потока, сърнички поглеждат към нас. И защото са свикнали никой да не ги закача, спокойно изчакват заминаването ни нагоре. Така е из всички планини, където бродят съзнателни хора.
В нашите планини, особено във Витоша, изчезнаха, а и сега продължават да изчезват много красиви цветя и полезни билки – изчезват не защото излетници си откъсват стръкчета да си направят китки, а ги „берат“ и изтръгват с корени за лечебна търговия. Берат и изтръгват с корените, но не посаждат нищо на тяхно място!
Малка преписка със Стоян х. Анастасов Бешков[1],
учител във Варна, сега покойник
Стоян х. Анастасов Бешков е бил приятел на Алеко Константинов от млади, студентски години. С. Бешков е баща на професора от Софийския университет, академик Анастас Бешков, от виден свищовски род. Учителствал е дълго време в град Варна като учител по пеене.
През 1924 г. между него и мене се размениха няколко писма, които, мисля, са занимателни за четците ми от разни страни.
Първо писмо
Драгий С.,
Писах преди време на брата си д-ра да говори с по-видните и интелигентни свищовчане по въпроса за написване „Историята на град Свищов“, но и досега няма нищо; понеже зная, че ти възприемаш такива идеи, още повече като „коренен свищовчанин“, внук на Иванча Божинов, известен почтен и честен търговец, то ти пиша по него въпрос, като вземеш инициативата да ги събереш: д-р Иван Д. Шишманов, Георги Данаилов, Ив. Д. Иванов, Янко Бешков, Цв. Радославов, д-р Лука Ванков и др. финансисти, търговци и боравещи с перото, ти вече знаеш кои са те и как ще ги събереш. Защо на градове, които немат почти никакво значение, гражданите им се нагърбили да пишат, а наший Свищов – без история!?… А град, който е пръскал светлина на Северна (а може би и на Южна България) България в търговско, икономическо, религиозно, просветно и революционно отношение – е Свищов, не е ли така? Хвърли един бегъл поглед на свищовските търговци, учители, духовенство, революционери, начело с покойния ти баща и Николай Станчев, като агенти на Австр. параходи прекарваха В. Левски в Румъния, като обличаха Левски като турче с фес, с фенер в ръка и книжата – документи параходни, това го научих днес от един свищовлия стар; вчера пък научих, че В. Левски се е крил в черквата „Св. Илия“ и там, уж на изповед при „големеца калугер“, се явявали лицата, посветени на революц. дело; също как е държал проповед в църквата „Св. Преображение“ в женски калугерски дрехи. Мисля, че в архивата на настоятелството на Свищ. община (от турско време) има много важни исторически документи, за които ми говори Яне Ненович, който й беше по онова време секретар (не забравяйте свещеника Апостол Георгиев). Ненович, вярвам, ще се съгласи, ако го командироват, да разчисти архива и да снеме по-важното, впрочем може да се възложи и на некой друг свободен и деятелен свищовчанин. Макар и далеко от Свищов, но все нещо ме влече и ми е мъчно и жалко, като гледам, че от ден на ден запада – от 14 000 жители в турско време сега наброява 8000?!… И то кои – пришълци отвън и от селата?! Старите си отидоха по реда си, остана само Ф. М., той е в София, викайте го!
Чувал съм, че Дядо Яни и Д. Шишманов са вземали участие в легионите на Гарибалди; Чичо Мирон в Севастополската война като доброволец, свищовлии имаше в кавалерията – доброволци (Инат Казаклар) при Садък паша (поляк – Чайковский); ами при преминаването на хаджи Димитра колко интелигентни свищовчани загинаха и изпратиха в „Диарбекир), от които некои и не се върнаха, ами с Христо-Ботевата чета? Ами учебното дело, как беше поставено в Свищов, и кои беха учителите, като почнеш от Петър Ангелов и свършиш с Янко С. Мустаков, ами в Църк. събор най-достойно се държали Свищов и Тулча, това го чух от хора компетентни; има много още да се пише, но свършвам, докато ми отговориш, тогава пък и сведение ще дам.
1925, 24 III Варна
С поздр. твой С. А. Бешков
Второ писмо
Драгий С.,
Не можах навреме да изпълня обещанието си, защото бях зает с работа и трябваше да се ровя в книжата на тавана да намеря нещо, останало от незабравимий ми Алеко, „моето братленце“.
Сега ти пращам две пощенски карти и две писма, също и копчетата (седефени), за които ти говорих; ако намеря и нещо друго, ще ти го пратя. Копчетата (за ръкави) ми ги даде на 31.XII. 1891 г. в „Славянска беседа“, гдето посрещнахме Нова година; беше взел неколко лотарийни билети, та му се падна един чифт копчета, пък на мене „със сила“ ми натрапи тези: „да ме помниш поне със счупените ми копчета“.
Варна, 1924, 24/V
Св. Кирил и Методий
С поздрав, твой С. А. Бешков
Трето писмо
Драгий С.,
Преди две недели ти пратих по г-ца А. д-р Л. Д., племенницата на Янко М. Бешков (чрез него да получиш), две открити писма и две закрити на Алеко и запанките му (копчета за ръкавели), които Янко да ги предаде, защото забравих № на улицата. Моля те, яви ми, получи ли ги и какво направихте в Свищов по „Алековий музей“. Ще търся да намеря още некои и други остатки от Алека, но чини ми се, че нема да има, защото помня, че всичко предадох на покойний Пенчо П. Славейков. В паметта ми е съхранено много нещо за Алека.
Варна, 1-ви юний 1924 г.
С поздрав, твой С. А. Бешков
Тия писма между Стоян А. Бешков и мене се размениха по мой начин. С. Бешков беше учител във Варна, уреждаше се Алековият музей в Свищов, но много малко Алеково беше събрано. Комитетът за музея, доколкото са му позволявали възможностите, е събрал и наредил Алековата къща като музей, но спомени от Алеко твърде малко имаше. И досега е почти така. Аз поисках да внеса и моята дан около музея, затова писах на г-н С. Бешков във Варна, ако има нещо запазено, да ми го изпрати, а аз ще го предам на музея. Така и стана. Всичко, за което се споменува в писмата, предадох на музея и то се съхранява между другите реликви. Съжалявам само че не съм имал възможност да отида до Варна и да поговорим с Бешков за „многото съхранено в паметта му за Алека“. Тук съм направил една голяма грешка.
С грижите по „История на град Свищов“ се заема по-късно Георги п. Христов, учител по история в Търговската гимназия в Свищов. И макар че не е свищовец, упорито е събирал материали за историята на града, издадени в обемист труд от 30 печатни коли през 1936 г. Георги п. Христов пише в предговора на книгата:
Направил съм така, че когато се чете „Свищов в миналото“, пред нас изпъква цялата българска история.
Моите скромни сили това можаха да направят. Пожелавам други да направят нещо повече, защото животът на Свищов в миналото не е изследван напълно.
За историята на град Свищов не е сторено повече от това, което Георги п. Христов е сторил. Но казват, че той не е получил никакъв хонорар за своя труд или е получил незначителна сума, а стотици отпечатани екземпляри пълнят и до днес свободните рафтове в дома му. А толкова читалища имаме в страната – биха могли тия останали екземпляри там да се разпратят, като се откупят от автора…
Разговори с обикновените хора
То не беше много отдавна, но все пак в ония години, когато София не беше така гъсто населена и в градините човек можеше да отиде да се разходи, да седне след това на някоя пейка, да си почине от разходката или просто така – да седне на пейката и да се любува на градинската красота.
Аз обичах да ходя в градината, която сега е Парк на свободата, особено есенно време, когато листата на дърветата започнат да капят и да постилат земята.
Обичах есента още от най-крехката си възраст. Есента, казват, навявала тъга. Наистина, някаква необяснима тъга те дебне в тихите свежи слънчеви дни, когато сянката на пожълтелите дървета е тъмновиолетова, а планината синее мораво, сам-там с бакърени прошарки, и когато птичките из храстите не пеят, а само цвърчат.
Есента прилича на жена, запазила много нещо още от младостта си, чийто разсеян поглед се лута в забулените спомени на миналото.
Пленяваща е есента. Някаква ободрителна струя се влива в душата ти, някаква свежест те гали, едно чувство, което ти не можеш да определиш: на скрита тъга или на скрита радост. Един ден преди обяд седя на една пейка в голямата градина. Дърветата вече бяха изпъстрени от есента. Слабият ветрец от време на време отронва по някой жълточервеникав лист и го пилее по земята. Въздухът е свеж, наоколо е тихо. Аз ровя с бастуна си из пясъка пред мене и чертая някакви фигурки. Сам съм. Хора твърде малко още и непознати правят сутринната си разходка. Но на мен така ми е добре – никой не ме безпокои с поздрави, с въпроси, с обяснения, с любопитство. Мисля си, колко ще е добре да мога да поседя поне един час така, сам. Но догдето си мисля така, една фигура с каскет (рядка похлупка за главата по онова време), с тънко бастунче в ръка, скромно облечен, почти бедно облечен мъж, се приближи към мене, моли за позволение да си запали цигарата и след това сяда на другия край на пейката.
– Аз ви познавам – ми каза тоя непознат човек. – Много сте остарял.
– Да, минаха годините – смотолевих, защото не ми допадна тая констатация.
– Не, такъв ви е занаятът. Вие, журналистите, много работите, търсите новини, занимавате се с политика, а политиката изхабява човека. Политиката е голямо главоболие.
Аз не исках да му обяснявам, че не съм от тия журналисти, които „много работят и търсят новини“, а го попитах:
– Ти какво работиш?
– Сега нищо не работя, много съм разтревожен. Избяга жена ми. Излезе не добра и не иска деца.
– Че това не зависи от нея да иска или да не иска деца.
– Не е така. Излезе нечестна. Преди да се оженим, тя имала дете, а криела от мене.
– Как може така?
– Как може! Проклета жена. Имала си любовник, а аз нищо не знам.
– Ами сега?
– Сега какво да правя? – Намислил съм да я застрелям.
– Ааа, не! – извиках аз. – Това няма да направиш. Тия работи могат да се случат с всекиго. Нали ще те съдят, нали знаеш законите колко са строги за такива работи. А ти си още здрав и пъргав. Може да работиш честно, а жена можеш да си намериш, когато искаш.
Събеседникът ми се усмихна и каза:
– Аз съм си намерил вече.
– Е, ами тогава? Защо ще стреляш първата си жена?
– Мене не ме яд толкова на жена ми, колкото на любовника ѝ.
– Ами тогава защо не застреляш него, ами нея?
– Него ли? Не е право да го застрелям.
– Как не е право?
– Не е право, защото тя беше негова, пък аз му я откраднах.
– Ааа – извиках аз, – тя твоята работа много заплетена! Ти нямаш право нито нея, нито него да застреляш. Ти си объркал цялата работа. Ти си им развалил живота. Хубава ли беше жена ти?
– Много хубава и млада.
– Ами ти не знаеш ли, че хубавата стока много се търси, трябваше да я пазиш.
Той ме изгледа, без да ми отговори нещо. Попита ме само дали бих му услужил с една цигара. Подадох му цигара, той я запали, подаде ми ръката си и се сбогува с мене. Като измина пет-шест крачки, обърна се, подпря се на тънкото си бастунче и ме попита:
– Ти ожени ли се?
– Не съм – му отговорих.
– Да не се жениш никога! – извика силно, цръкна през зъбите си на земята и отмина.
Аз продължих да шаря с бастуна си по пясъка. В ушите ми бръмчеше назидателният вик на моя хитър събеседник и неговата съдба ме занима доста време.
Не след много десният край на пейката, гдето седеше моят фалшив Вертер, се зае от двойка млади хора, мома и момък, които тихо и весело разговаряха. След това разгънаха някаква хартия, извадиха оттам нещо и започнаха да ядат. За да не им наруша спокойствието, аз продължих своето занимание по пясъка и унесен в чертането, написах по него с едри букви:
ДА НЕ СЕ ЖЕНИШ НИКОГА
Когато завърших „мене, текел, фарес“[2], младият човек от края на пейката се обърна към мене, като се смееше:
– Господин Б., ние сме брат и сестра!
А девойката си завря главата в хартията със закуската и се кикотеше от сърце.
* * *
Една година управителят на Българската централна кооперативна банка, Ст. Поплуков, ме повика при себе си в кабинета си и ми предложи да отида с него на една обиколка из България, на определени места, където има занаятчийски кооперации, кредитирани от банката, които той иска да обходи и да види какъв им е халът.
Той ми каза:
– Знам, че ти се занимаваш с приложно изкуство. Видял съм някои твои работи, които са ми обърнали вниманието. Да пообиколим сега нашите занаятчии, да видим можем ли да ги убедим да отделят покрай масовата си обикновена работа част от времето си и за художествена продукция, защото някои от тях много са загазили. Ти ще пътуваш наедно с мене и на наши разноски.
Аз приех без колебание. Имах свободно време, а главно и мене ме занимаваха нашите занаятчии. В някои градове не бях и никак ходил.
Някои от кооперациите намерихме в окаяно положение, едва дишат – слаби доходи, изгаснали надежди. В град К. влязохме в една бакърджийска кооперация. Управителят влезе, аз след него. Никой не мръдна от мястото си. Майсторът, по всяка вероятност председател на кооперацията, възрастен човек с очила, сложени на края на носа, повдигна глава, погледна над очилата с поглед на незадоволен човек, отговори на поздрава с „добре дошли“ и сложи чука на земята.
Управителят на банката, след като го попита как върви работата и той нищо не отговори, ме представи – обясни му кой съм аз и защо пътувам с него. Майсторът взе чука и продължи да чука нещо по още неоформената бакърена плоча, после пак сложи чука, погледна над стъклата на носа си, повдигна се малко и изрече:
– Художествени работи ли казахте? Какви художествени работи? Ние с тия тави и тенджери не можем да свържем двата края, та с „художествени работи“. Той натърти иронично на „художествени работи“.
– Но ние трябва да подобрим производството, да го подобряваме с всеки ден! – се намеси управителят. – Помислете малко и когато решите нещо, аз съм на ваше разположение, всякога ще ви бъда в помощ. – Каза им още някои назидателни и насърчителни думи и напуснахме окаяната работилница.
Обиколихме тук-там, надникнахме в Чипровци при килимарите и се смъкнахме в село Митровци, което се занимава със събиране на кожи. Пристигнахме надвечер, а когато смрачи, селяните се събраха в една от по-просторните механи, където управителят на банката им говори по кооперативни въпроси и по кредита им. Кръчмата се изпълни с мъжки народ – сам-там имаше и някоя жена. На една продълговата кръчмарска маса, каквито ги има във всички селски кръчми, на една също така продълговата пейка аз седнах, а от двете ми страни дойдоха и насядаха по-възрастни селяни. Когато „залата“ се препълни от слушатели, между които бяха и кметът, и местният учител, и попът, и още един-двама не-селяни, управителят започна да говори. От пътуването бях се изморил много и защото беше вече смръкнало, избиваше ме на сън. Започнах да дремя. Но да не се изложа пред селяните, които бяха до мене от двете ми страни, казах: – „Аз съм доста изморен от пътуването, затова ще подремна малко.“ И догдето им приказвах уморено, клепачите ми се смъкваха, но се стараех само да дремя, да не се унеса да заспя. Дремящ така, долавях и какво приказваше управителят на банката. След малко дочух, че един от селяните, седещи до мене, казва на другия: „Море он дреме и подсмигнуе, ама утре че си видиш у некой вестник карикатуруту“…
Разбрах тогава, че тия прости хора, които седяха при мене и дори не поздравиха, бяха разбрали вече кой съм, какво съм, та нямаше нужда де ме разпитват – бяха успели в кратко време от пристигането ни в селото да се осведомят най-подробно за мене.
Това подшушване на моите съседи ме накара да се ободря и да слушам речта на управителя. А когато вече завърши кооперативното назидание и му разправих какво са казали селяните за мене, той се смя много и повтаряше остроумието им през цялото време на пътешествието ни.
* * *
Пътувах във влака със жената на един мой колега до едно планинско и банско летовище. Моят колега беше вече там и жена му отиваше при него. И аз летувах там.
По пътя се облегнах на дъсчената преграда на третокласното купе да дремя, но не можах, защото дъската не е удобно облегало. Жената на колегата ми видя неудобното ми положение, извади от торбата си една възглавничка и я сложи под главата ми.
Срещу нас седеше една селянка, от селата около летовището – средна възраст жена.
Жената на моя приятел изтегли от торбата книга някаква и започна да чете.
А селянката се обърна към мене:
– Каков си ѝ на тая, мъж ли си ѝ?
– Не съм ѝ – отговорих.
– Уйкя ли си ѝ? – пак попита.
– Не съм ѝ уйкя.
– А какво си ѝ, та тя ти служи толкова?
– Нищо не съм ѝ, не съм ѝ род, приятели сме добри с мъжа ѝ.
Селянката ме погледна ехидно със зелените си очи, присви устни и съскливо изрече:
– Арно си живеете вие там у София…
Нищо не отговорих повече на селянката. Но съм длъжен да обясня. Моята спътница, съпруга на приятеля ми, беше жива и кокетна жена, не красавица, но хубава, а понеже беше още млада, можеше да причини у някого завистни тръпки.
* * *
През 1945 г. отидох в моя роден град Свищов да навестя свои близки. Войната беше свършила, духовете горе-долу уталожени, но следите от войната все се чувстваха още – липсваха много необходими за живота неща, хората от самия град и дошли от селата пълнеха града да търсят необходими за тях неща, но не намираха. Бутаница, блъсканица голяма и безплодна. Животът обаче кипеше. Дойде време ново – нови наредби, нов ред, нов въздух. Докато липсваха много неща да се задоволи насъщна- та нужда на човека, „духовна храна“ не липсваше – това беше наследство, останало от миналото време, непометено още от бойната стихия. И затова още с пристигането ми в центъра на града погледът ми се заби върху едно голямо обявление, което гласеше:
Кино Академия
само два дни
„Несбъднати мечти“
Лъчезарна драма, с много смееща се фантазия
и деликатен хумор.
В Свищов „Академия“ наричат Висшето училище за стопански науки. Академията си имаше свой собствен кинотеатър, със специална за целта сграда. Управителят на киното, изглежда, делови и духовит човек, се е старал чрез американско рекламно остроумие да привлича публиката и да повиши собствената си себестойност.
Аз не посетих филма, защото нямах това свободно време тогава, но афишът ми беше достатъчен, за да се посмея „гратис“, презадоволен от тая „смееща се фантазия“.
Не стоях много в Свищов – след три дни заминах за София. От гара „Левски“ се качих на влака за София – едва се качих, защото много свят пътуваше, беше голяма блъсканица, но успях да се добера до горното стъпало на един вагон и да вляза вътре. Вагонът беше претъпкан от пътници, но успях да застана с двата си крака на един ъгъл в коридора. В коридора много свят, пътуваха и много светски хора – офицери и войници. Аз попаднах на една групичка наш свят и един-двама съветски офицери, средна възраст. В тая група пътници се намираше и един наш фелдфебел, още незасегнат от промените във войската, който беше във фелдфебелската си нашенска униформа и в твърде весело настроение. Настроението му, по всичко изглеждаше, идеше от питейно подкрепление. Беше прегърнал една млада жена, която той наричаше своя снаха.
Фелдфебелът водеше горещ разговор със съветския офицер, като се стареше да доближи езикознанието си колкото е възможно по-ясно до руския език, а офицерът го гледаше учудено, от време на време се подсмиваше и пак го гледаше и слушаше. По „руския език“ на фелдфебела личеше, че е някъде из шоплука, софийско. Той разправяше на съветския офицер:
– Аз вишел у вас девочка (това трябваше да значи: аз видях ваша девойка).
– Яз скоро че умрем, кашлем (фелдфебелът покашлюваше, защото пушеше, а и от „друго“ нещо).
– Я бил на турецка граница.
– Ти белогвардеец, я разбираю, а тук на вагон, много калабалък.
Някакъв пътник, малко черничък, се обади на недобър български език, да се намеси в разговора.
Фелдфебелът продължи:
– Той румунец – они цигани, мамалигари.
Кога превърши война, че ви дойдем на гости у Русия – я много мераклия да увидим Русия. Че дойдем со моя снаха (и потупа снаха си по гърба и малко по-надолу).
Фелдфебелът се изпоти да приказва „по руски“ и свали фуражката си, за да избърше потта от челото си. Но както беше я свалил, вътре, в дъното, се показа пришита лента. Той обясни на офицера:
– А това (посочва лентата) кога туриш писмо, да не изпадне.
Офицерът се реши да му проговори и каза: – Йест.
Фелдфебелът добави:
– Йес значи лъжа – и тако, и вако.
Съветският офицер разбра, че не е в състояние да се справи с нашия полиглот и полека-лека се изхлузи от групичката, след като влакът спря на една гара.
С такава занимателна компания леко се пътува въпреки теснотията и много други неудобства по пътя.
[1] Фразата „Мене, мене, текел, упарсин“ (Дан. 5:24–31) става крилата и произнасянето ѝ се възприема като предзнаменование за кончината на изтъкната личност, а освен това е синоним за разточително нехайство пред лицето на някаква реална опасност.
[2] Стоян А. Бешков – учител по музика във Варненската държавна гимназия, починал през 1930 г. Негови ученици са Добри Христов, д-р Коста Тодоров, Петър Райчев и др. музикални деятели.