За Литературния дом в Берлин и неговия директор, за съпротивата на група млади писатели срещу режима на Чаушеску и за страха във въздуха, описан от Херта Мюлер.
Вилата, в която е настанен Литeратурният дом, e на повече от 100 години, живописна, разположена в сърцето на някогашния Западен Берлин, на Фазаненщрасе, недалеч от Курфюрстендам. Отворена е непрекъснато и се радва на многолика публика. В работни дни по обяд кафенето ѝ се пълни с хора от деловите среди и туристи, но могат да се видят – на разговор или в усамотение с книга в ръце – известни писатели.
„Не, не е като писателските кафенета на Източна Европа – смее се директорът на Литературния дом Ернест Вихнер. Ако беше така, нямаше да съм тук, би било ужасно.” Очевидно има предвид страстите в творческите среди, които навсякъде си приличат.
Берлинският литературен дом (Literaturhaus) е първият в Германия, създаден е през 1986 г., преди падането на Берлинската стена. Под покрива на тази сграда обаче през 1927 г. Набоков е чел от свой роман, през 30-те години са се събирали експресионистите Макс Херман-Найсе, Паул Цех и други, а след 1986 г. са гостували почти всички известни писатели, за които човек може да се сети. Тук се представят заглавия от съвременната немска и чуждестранна литература, нови исторически книги. Дискусиите са на литературни, но и на исторически теми, защото събитията и процесите от последния век са естествената призма, през която се чете литературата. Правят се и литературни изложби, наложили се в последните години като особено подходяща медия. Първата е организирана веднага след падането на Стената, посветена е на цензурата върху източно-германските писатели и показва все още горещ материал, недостигнал до архивите, взет направо от културно министерство на ГДР. Следват изложби за Хана Аренд, Херта Мюлер (след Нобеловата ѝ награда от 2009 г.) и много други, предстои голяма изложба за Варлаам Шаламов.
Литературните домове са сравнително ново явление в културния живот на Германия. Има ги във Франкфурт на Майн, Хамбург, Кьолн, Лайпциг, Мюнхен, Рощок, Щутгарт, няколко в Австрия и Швейцария, а от десетина години и един в Копенхаген. Датският използва берлинското име Литературхаус, понеже вече се е наложило като бранд. От няколко години домовете поддържат общ информационен портал – literaturhaus.net, и организират съвместни инициативи.
Освен събития, насочени към читателската публика, формулата на Литературния дом включва книжарница и кафе-ресторант – да има откъде да си купиш книга и къде да седнеш на разговор, за да я споделиш. Шестимата организатори, които работят тук, получават заплатите си от бюджета на Берлин, задачата им е да осигурят допълнително финансиране на проектите. Времето е трудно за културни мениджъри като тях. През 1988 г., когато започнал работа тук, спомня си г-н Вихнер, бюджетът бил същият, което означава два пъти по-голям от днешния. „Моята професия се промени. Преди много повече се занимавах по същество, а днес две трети от работата ми е по финансирането на проекти.” Една от инициативите, която Литературният дом поддържа заедно с фондация „Роберт Бош” и Херта Мюлер, са годишните стипендии за публицисти и изследователи от Източна Европа, които осветляват тоталитарното наследство в своите страни. Миналата година са финансирани румънски проекти, тази – български, следват Хърватия и Сърбия.
Ернест Вихнер може дълго да разказва спомени от Пловдив, където е гостувал преди десетина години. Издателство „Вундерхорн” в Хайделберг ги публикува под заглавието „Стари снимки. Истории”. Освен разказите му, вдъхновени от старите фотографии, които открил в един пловдивски антиквариат, на български са издадени негово есе за Пловдив и петнадесетина стихотворения. В Германия Ернст Вихнер е известен като автор на поетични книги и проза, критик и утвърден преводач от румънски – на Мирча Картареску, Макс Блехер, Ана Бландиана, Даниел Банулеску, Нора Юга и др. С Херта Мюлер го свързва приятелство от млади години. И той произхожда от немското малцинство в Банат, Румъния. Заедно с други опозиционно настроени писатели основава през 1972 г. групата „Банат”, преследвана от Секуритате и по-късно ликвидирана. Всички в групата са от немското малцинство, не мислят за себе си като за дисиденти, по-скоро се стремят към литература, различна от соцреалистическия мейнстрийм, сред образците им са Брехт, румънски и източно-германски автори, битническото поколение, Виенската група, движението на 68-а. Трудно се примиряват с комунистическия режим, от една страна, а от другата ги дебне миналото на бащите им, повечето от които са били в СС. За тази единствена по рода си група бързо се разчува извън Тимишоара. Всички са под наблюдението и шантажа на Секуритате, губят работата си, текстовете им са забранявани, докато и последните не напускат Румъния през 1987 г.
Ернест Вихнер обаче eмигрира доста по-рано, през 1975 г., записва се студент в Свободния университет в Западен Берлин. И за разлика от Херта Мюлер днес не се чувства чужденец в Германия. „Бях само на 23 години, когато избягах от режима на Чаушеску, но не бях негова жертва. Родителите ми бяха подали молба за изселване и тя беше приета. Просто тръгнах с тях. Преживях по-скоро преход от малкото село към културния ландшафт на Берлин. Не се налагаше да уча езика, моят немски звучеше малко по-различно, но беше интересен. Херта беше 13 години по-възрастна, когато пристигна в Берлин. Тя се изсели по политически причини от Тимишоара, вероятно и аз в края на 30-те си години щях да бъда друг.”
Разправата на Секуритате с писателите от „Банат” е разказана в романа на Херта Мюлер „Зверчето с сърцето ти”, неотдавна публикуван и на български (изд. „Сиела”, 2012). В образите на Едгар, Георг, Курт могат да се разчетат съдбите и преживянията на съратниците на Вихнер.
Понеже се страхувахме, с Едгар, Курт и Георг всеки ден бяхме заедно. Седяхме заедно на масата, но страхът си оставаше загнезден във всеки от нас поотделно, така както си го носехме, когато се срещахме. Смеехме се много, за да го скрием един от друг. Но страхът прозира. Ако успееш да овладееш лицето си, примъква се в гласа ти. Ако успееш да овладееш лицето и гласа си като някакви безжизнени придатъци, той се изплъзва изпод пръстите ти. Излиза извън кожата ти. Витае из въздуха, виждаш го по вещите наоколо.
Виждахме чий страх къде се е настанил, защото отдавна се познавахме. Често не можехме да се понасяме, защото не можехме един без друг. Изпитвахме нужда да се обиждаме.
„Зверчето с сърцето ти”, изд. „Сиела”, превод: Мария Дерменджиева
„Половин година след моето изселване приятелите ми бяха арестувани за пръв път, а групата забранена – продължава Ернест Вихнер. – Докато живеех в Румъния, още беше като игра на апаши и стражари. Когато баща ми пристигна в университета в Тимишоара, за да ме предупреди да си стягам багажа, и се чудех какво да правя, Рихард Вагнер (утвърден немски писател, който днес живее в Берлин, бивш съпруг на Херта Мюлер – б.р.) ми каза: „Заминаваш, трябва да се погрижиш всичко, което се случва с нас, да стигне до западната преса.” Той имаше пълно право, още след няколко месеци се нуждаеха от мен.”
Трима от членовете на „Банат” са арестувани под предлог, че искали да избягат от Румъния. По-късно един от тях повторно е арестуван и почти девет месеца прекарва зад решетките за „антисоциалистическа пропаганда”.
„Принципът винаги беше един и същ: службите избираха най-слабия, който най-трудно би се приспособил в чужбина. Бяхме се уговорили да ми дадат знак, когато се стигне твърде далеч.” Приятелите му обаче дълго се колебаят. Но когато във Франция и Германия се появяват кратки съобщения, че немски писател е в затвора в Румъния по политически причини, той е освободен. До падането на Стената Вихнер изпълнява своята задача, заради което получава заплахи и е наблюдаван от румънските тайни служби.
Ернест Вихнер: „Един от нас се самоуби в Германия. Докато живееше в Румъния, поетът Ролф Босерт беше подложен на силен психически терор и пребит. Хора на Секуритате претърсили дома му, качили го в една кола и го отвели в гората, той помислил, че ще го убият. Беше лабилен и без това, те съзнателно го пуснаха да се изсели, един месец по-късно се самоуби.”
В романа на Херта Мюлер Георг намира смъртта си по сходен начин.
Шест седмици след изселването си една ранна утрин Георг лежал върху франкфуртския паваж. На петия етаж на общежитието за емигранти един прозорец останал отворен. В телеграмата пишеше: починал на място.
„Зверчето с сърцето ти”, изд. „Сиела”
„Друг наш приятел, също поет, беше намерен обесен на 2 май 1989 г. в жилището си в Румъния, продължава събеседникът ми. Бяха го организирали да прилича на самоубийство, но по всичко личеше, че не е.”
Той работел в кланица в Тимишоара (още едно обстоятелство, което се появява в романа на Херта Мюлер). След работа винаги минавал през жилището на Херта и Рихард, още преди те да се изселят в Германия. Оставал до полунощ, разговаряли. „В жилището имало подслушвателни устройства: записано е в досието на Херта”, обяснява Вихнер.
И всеки гост бил следен. А този, който почти всяка вечер бил у тях, с когото говорели за политика и правели толкова драстични изказвания, че подслушвачите не смеели да ги отбележат другояче освен с многоточия, не се появява в досиетата. Това е абсолютно доказателство, че е убит и впоследствие информацията за него е изчистена.
Когато Херта и Рихард подават молба за изселване, тя вече е доста известна писателка. Първата ѝ книга излиза в Берлин още през 1984 г., а до 1987 г. няколко пъти пътува в Западна Германия, получава награди и покани, медиите проявяват интерес към нея. Когато от Секуритате отказвали да я пуснат, имала неоспорим аргумент: „Аз не държа да пътувам, но тогава журналистите ще дойдат тук.” Когато си получавала паспорта заедно с неизменните инструкции какво да говори, казвала: „Ще отговарям на въпросите, които ми задават”. Затова молбата ѝ за изселване била приета едва ли не с облекчение.
Неоспоримо явление в германската литература е силният глас на немскоезичните писатели, родени в Румъния. На какво се дължи? Ернест Вихнер насочва отговора си в друга посока: „Херта, Рихард, аз, Босерт, който беше невероятно добър в поезията, колкото Херта Мюлер в прозата, и няколко други от групата бяхме различни и в Румъния. Всички сме родени в началото на 50-те, идваме от село, родителите ни бяха обезземлени, затова ни изпратиха да учим, за да бъдем независими, да няма какво да ни отнемат. На 14-15 години бяхме любопитни, интересувахме се от немска литература, от студентските протести на Запад. Литературните ни интереси прераснаха в политически. Имахме шанса да се формираме в краткия период на размразяване на режима, бяхме получили интелектуален импулс през либералните 60-те. Учителят по немски ми даваше да чета Хайнрих Бьол. Когато ме хвана в час със списание „Щерн”, отворено на статията за Нобеловата награда на Солженицин, след училище ме заведе в дома си и ми даде „Един ден на Иван Денисович”.
Питам моя събеседник дали е потърсил досието си в Секуритате. Отвръща, че няма досие, твърде рано се е изселил. Името му се появява обаче в досиетата на другите, при наблюдение върху кореспонденцията и телефонните им разговори: „Понякога службите знаят кой съм, друг път – не. Един от нашите приятели, който е работил за Секуритате, е направил донесение, че съм искал да мина нелегално границата. Това е било във времето между гимназията и университета. Затова две години не можах да вляза в университета, но нищо повече…”
Без съмнение е бил наблюдаван и в Западен Берлин. Отвръща, че досието вероятно е в службата за външна информация и той няма достъп до него. „Когато през 2002/3 г. старите тайни служби предадоха архивите си, службата за външна информация задържа, доколкото си спомням, около 60 000 досиета – пазят си агентите, които са в областта на шпионажа. Под този предлог обаче част от репресиите бяха прехвърлени към шпионажа.”
Ернест Вихнер и Херта Мюлер са най-близките приятели на Оскар Пастиор, големия немски поет, член на групата Улипо[1], роден в Сибиу през 1927 г. и избягал от Румъния в Западен Берлин през 1968 г. Преди девет години двамата тръгват с него за Украйна, назад към времето, когато, едва 17-годишен, той е изпратен в трудов лагер. Неговите преживявания са основата на романа на Херта Мюлер „Всичко свое нося със себе си” (изд. „Сиела”, 2010). Той е посветен на оцеляването в съветските лагери, където германци от Румъния са депортирани в началото на 1945 г., сред тях е и майката на писателката.
Ернест Вихнер разказва надълго за това пътуване, за реакциите на бившия лагерник, които е документирал с фотоапарата си. После посочва към бюрото си и стола срещу него: „Последният ни разговор беше тук, два дена преди смъртта му. Можеше да ми е баща, но и мой син. Виждахме се тук всеки понеделник, пиехме кафе и той ми разказваше какво му се е случило предишната седмица и какво предстои. Оскар беше много уморен, каза ми, че в сряда тръгва за Панаира на книгата във Франкфурт. Изглеждаше толкова зле, че се уплаших. Беше на 79, през онази година (2006 – б.р.) му присъдиха наградата Бюхнер и всевъзможни хора го канеха, а той не можеше да откаже.”
Когато няколко години по-късно става ясно, че Оскар Пастиор е бил сътрудник на Секуритате от 1961 до 1968 г. под псевдонима „Ото”, стъписването е всеобщо. Херта Мюлер казва пред журналисти: „Това е шамар в лицето ми. Почувствах страх, дори гняв, но следващата ми реакция беше мъка”. Как Ернест Вихнер реагира на разкритието? „Много болезнено, защото бяхме приятели. После поисках да разбера какво се е случило. И откакто зная как се е стигнало до сътрудничество, какво е направил и не е направил, съм спокоен. Не го смятам за компрометиран. Пет години е бил в трудов лагер, после три години на военна служба в румънката армия и като германец е бил смятан за фашист, освен това е хомосексуалист, за което е можело дори да бъде убит. Когато започва процес, в който са осъдени петима писатели, той непрестанно се пита защо не е сред тях и живее в кошмар. През лятото на 1961 г. го отвеждат и той си казва: „Дойде и моят ред”. Отново затвор, а по-късно подписва. Мога да го разбера. Човек не се нуждае от толкова много, за да подпише. И тогава си помислих: разбирам защо е подписал, но да видя какво е направил. Нищо – за шест години пет доноса, които са напълно безобидни.”
Вихнер е изчел 7000 страници досиета, всички досиета на хората, за които Пастиор би могъл да доносничи. Резултатът е една нова книга, с която за г-н Вихнер тази история е приключена. После разговаряме за книгите, които като мениджър на такава литературна институция няма възможност да напише; за Херта Мюлер, която харесва България, ала отдавна не е идвала, а и не обича церемониалните пътувания като нобелист… (Но както самата тя ми каза, може пък да дойде, тъкмо защото не обещава.)
На излизане от литературния дом се разминавам с посетители, които паркират колелата си в градината, хвърлям поглед към уютната книжарница в приземния етаж и после виждам обраслата с гъст бръшлян стена на вилата. Бръшлянът не помръдва, но когато се приближавам, се чуват гръмки птичи гласове. И го приемам като най-неочакван знак в мразовития януарски ден.
[1] Авторски кръг, създаден през 1960 г. от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно. Акронимът Oulipo идва от френското Цех за потенциална литература. Сред участниците са Итало Калвино, Хари Матюс, Оскар Пастиор, Жак Рубо, Жорж Перек, художникът Марсел Дюшан и др. Целта на кръга е търсенето на нови структури и форми, разширяването на езика чрез формални принуди. В средство за вдъхновение се превръща математиката.
