Начало Филми Премиери Миналото на прозореца
Премиери

Миналото на прозореца

4245
„Жената на прозореца“

Онзи сюжет за скучаещ или принуден да остане вкъщи човек, който се развлича, като наблюдава всекидневните ритуали на съседите си, и един ден става неволен свидетел на истинско или въображаемо престъпление, е сред любимите трикове в „шапката“ на съспенс киното (разбира се, версията на Хичкок от „Прозорец към двора“ (1954) е ненадмината по ефективност). Никога ли не ви се е приисквало да видите вариант, в който наблюдателят наистина се е заблудил? Американският редактор и писател Даниъл Малъри, известен като Ей Джей Фин, не стига чак дотам в книгата си „Жената на прозореца“, но все пак предлага различна гледна точка, мотивирана допълнително от щедро количество медикаменти, алкохол и кошмари насън и наяве.

Детският психолог Ана Фокс страда от агорафобия. Затворена в голямата си къща в Ню Йорк, отдадена на лекарствата си, виното, чувството за вина и консултациите със своя психолог, тя избягва живия контакт с хора (освен с един загадъчен наемател), запълвайки времето си с настървено гледане на стари криминални филми и наблюдение на улицата и живота на съседите. А семейството, което се нанася отсреща, изглежда има проблеми с домашното насилие… Дотук всичко звучи много обещаващо, особено като се има предвид името на Джо Райт, ангажиран да пресъздаде на екрана параноичния трилър.

„Жената на прозореца“

Британският режисьор, дебютирал в игралното кино през 2005 г. с „Гордост и предразсъдъци“, има наистина разностранни жанрови интереси. След отличената с Оскар романтична драма „Изкупление“ идват музикална биография, екшън, екранизация по руската класика, приказка и военно-политически сюжет (втори филм с Оскар). И въпреки че приключенският „Пан“ не е много добро попадение, предвид очакванията, които вече се свързват с името на Джо Райт, „Жената на прозореца“ определено е най-неуспешният му проект и най-разностилният.

Филмът се доближава до класата на Райт, що се отнася до изграждането на тревожната и потискаща атмосфера, но сравнението с непрекъснато цитирани класики като „Прозорец към двора“, „Омагьосаният“ (1945) и „Шемет“ (1958) на Хичкок, „Лора“ (1944) на Ото Преминджър или Dark Passage (1947) на Делмар Дейвис не е в полза на „Жената на прозореца“ и леко „намирисва“ на претенция. Дори ако не разпознаете въпросните референции и се опитате да се абстрахирате от тяхното влияние, доста от ходовете по трилър линията са предвидими, а киноманската страст на Ана Фокс се връща като ехо и непрекъснато „преповтаря“ контекста на жанра. 

Тъй като силата на Джо Райт е в психологическата плътност на персонажите, образът на Ана е интересен сам по себе си и актьорското присъствие на Ейми Адамс решително допринася за осезаемостта на паниката, която циркулира между персонажа и средата. Въпросът е, че формалните решения на нейните усещания (агорафобията, пиянството, халюцинациите, спомените…) на моменти стават твърде натрапчиви и излишеството от ефекти залива смисъла. От друга страна, люшкането между различни стилове и техники издава някаква режисьорска несигурност, която едва ли е била част от предварителния замисъл.

Като цяло сценарият е прецизно организиран, смущава по-скоро нещо в реализацията му, но някои епизоди функционират наистина добре (особено тези с великолепната Джулиан Мур и другите, със зловещия Гари Олдман – ех, защо са толкова малко!). Филмът е общо взето интересен за гледане, особено в очакването (ако не сте чели романа) дали все пак няма да се случи нещо различно от традиционната схема наблюдателят вижда как съпруг убива жена си и крие тялото ѝ. Поне до кулминацията, където цялата грижливо нагнетявана психодрама внезапно се срива до второразреден хорър – толкова нелеп обрат, че чак изглежда гротесков (пък било то и „цитирайки“ „Психо“)…

„Жената на прозореца“

Смесвайки лекарствата си с алкохол и спомените – с кошмари, Ана на Ейми Адамс често е неспособна да различи заобикалящата среда от интригата и атмосферата на филмите, които гледа, тласкайки зрителя да се колебае относно реалността, която е заставен да възприема през нейната гледна точка, отличаваща се с липса на яснота, и по този начин да преживява безпокойствата и внезапните ѝ просветления едновременно като сюжетна информация и като наративен подход. Ясното осъзнаване на това средство за управление на контекста е най-сериозното качество на „Жената на прозореца“. До него се нарежда любопитството (ако сте от изкушените зрители), свързано с киноманските паралели и най-вече относно приликите и разликите с познатата от Хичкок фабула. Третият коз е актьорското присъствие (с изключение на Дженифър Джейсън Лий, която е отчайващо „дървена“) – със своите наситени и емоционални превъплъщения изпълнителите сякаш се противопоставят на неуместната ексцентричност и хаотичните жанрови кръстоски, които наистина озадачават, предвид досегашната филмография на Джо Райт…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.