В книгата си „Бразилия. Страна на бъдещето” Стефан Цвайг проследява историята на завладяването на тази необятна страна, която днес е пета по територия и седма по икономика в света. Със своя неподражаем и увличащ стил, който те пленява и от който не можеш да се откъснеш, големият писател описва също географията ѝ, културата ѝ, природата ѝ, градовете ѝ, нравите ѝ, икономиката ѝ. Четеш тази книга на един дъх, даваш си сметка, че тя е художествена литература, която в същото време с лекота повдига пред теб завеса от незнание, че твоята представа за Бразилия е била крайно повърхността и неглижираща, свеждаща се на първо място до карнавала в Рио, после до Дилма Русеф, два мандата президент, чиято кариера приключи с импийчмънт след корупционен скандал. Припомняме си и това, че именно там Стефан Цвайг се самоубива през 1942 година, а през 2012 година Свобода Бъчварова умира също там, близо до своята дъщеря и семейството ѝ. Какво ли би трябвало да е вдъхновението на австрийския писател от изумителната природа, мащаби и история на Бразилия, за да напише подобен възторжен разказ за тази страна, в която по-късно ще сложи край на живота си, ми е трудно да си представя. Да я наречеш „Страна на бъдещето“ и само година по-късно да сложиш край на живота си в същата страна. Последната му книга – „Светът от вчера“, може би частично дава отговор на житейската му драма.
Един момент от европейското завладяване на Бразилия ме впечатли силно. В началото на XVI век един от конкистадорите на име Томе де Соуса довежда със себе си шестстотин войници и четиристотин затворници. Но за съдбата на Бразилия по-важни от тези хиляда мъже са шестима мъже с черни раса, избрани за духовни съветници на Томе де Соуса. Това са шестима йезуити от ордена на Игнатий де Лойола, които ще дадат най-скъпоценното нещо, необходимо за съществуването на един народ и на всяка страна, „една идея, по-точно съзидателната идея за Бразилия”. Преди тях идеята за колонизация означава завладяване, покоряване, подчиняване, поробване на туземното население. А тези шестима мъже в расо успяват да преодолеят колонизаторския манталитет и се стремят към творческо изграждане на страната. Първите йезуити не искат нищо за себе си, а дават всичко на новата земя и нейните обитатели. Донасят растения и животни, за да я облагородят, лекарства да лекуват хората, книги и инструменти да обучават и християнизират туземното население. Дават си сметка, че съществуващото канибалско поколение не може да бъде истински превъзпитано. Но да бъдат превъзпитани и цивилизовани техните деца – това може да се постигне с много труд, лишения, търпение и постоянство. Дейността им е неуморна и мащабна, погледът им е отправен далеч в бъдещето.
Но какво се оказва? Ще си позволя да цитирам малко по-дълъг пасаж от тази забележителна книга:
„Истинската съпротива, на която йезуитите се натъкват при изпълнението на своя величав колонизаторски план, се оказват не туземците, диваците, канибалите, както се очаква първоначално, а европейците, християните, заселниците. Дотогава за избягалите войници, за дезертиралите моряци, за заточениците Бразилия е екзотичен рай, земя без закони, без ограничения и задължения, където всеки може да върши или да не върши каквото си поиска. Неспъвани сериозно от правосъдието или властите, те могат да дадат пълна свобода на най-дивите си страсти; това, което в тяхната родина се наказва с вериги и жигосване, тук минава за позволено развлечение… Те превземат земи, отвличат туземци, където им падне, и ги принуждават да работят за тях под ударите на бича. Посягат на всяка изпречила се на пътя им жена, а необикновено големият брой на децата със смесена кръв показва колко широко разпространена е тази безразборна полигамия. Няма кой да им наложи властта си и така тези хора – повечето от тях още със затворническото клеймо върху раменете си – живеят като истински паши, без да се интересуват от правда и религия и преди всичко без никога да се заловят за истинска работа. Вместо да цивилизоват страната, самите първи заселници се превръщат в диваци”.
Последното изречение ме покърти. Цвайг описва в много подробности и детайли подивяването на уж цивилизованите европейци, след като попадат в дива среда. С цивилизационното подивяване се обяснява и странното заглавие на дистопичния филм на Тери Гилиъм „Бразилия“. Също така най-малко очаквах един евреин и юдаист да напише с такава искреност възторжени думи за йезуитите. Защото на нас пропагандата ни е напълнила главите с небивалици, с неистини, с преобърнати факти и днес, когато можем да добием вярна информация за всичко, ние продължаваме да сме в плен на пропагандната лъжа. Пропагандата продължава да ерозира истината и до днес със средствата на хибридната война. А ние, които сме израснали в среда на идеологическа пропаганда, сме опаковани в нея като в амбалажна хартия и сетивата ни за истината са закърнели. От духовна леност даваме ухо за лесната лъжа, вместо да положим повече старание и да открием истината. Някога са откривали континенти, днес трябва да откриваме поне истината.
Поради някакъв чисто наш български инстинкт ние винаги сме склонни да бъдем срещу властта. Рецидиви от тази нагласа се проявяват в нас по всякакъв повод. Най-лесното обяснение за това е петвековното чуждо владичество. Да търпиш игото на свой владетел сякаш е по-леко. Когато през 1892 г. Петко Каравелов е затворен в „Черната джамия“ и чуждестранните кореспонденти го питат дали е бит, той, въпреки че е насинен от бой, отговаря: „В моето отечество такива работи не стават!“ Но малцина имат това достойнство. То напълно беше изличено през периода на комунистическата диктатура, когато доносничеството беше насърчавано.
Формирането на националните черти на един народ няма просто обяснение. То винаги е сложен процес, който протича през много поколения. През първата половина на ХХ век анархизмът се е възприемал като модерно и напредничавото политическо движение. Всички нещастия на света произтичат от властта. Ако има нещо по-лошо от властта, то е безвластието. Доказват го подивелите в бразилската джунгла европейци. Доказва го и парламентарният живот у нас през последните месеци и особено през последните дни, през които ставаме онемели свидетели на подобно подивяване. Сякаш сега се прояви убийствената токсичност на бавнодействаща отрова на „отровното трио“.
Началото на българското „подивяване“ започва с идването на комунизма на власт. В „Задочни репортажи за България“ Георги Марков пише: „Искам категорично и дебело да подчертая, че всичко лошо, корумпиращо, разлагащо, унижаващо, всичко противно и срамно у нас идваше изключително и само по посока от горе на долу. Никога в обратната посока. Трудовата корупция беше вследствие от нравствената корупция, безмилостно насаждана от най-горното ръководство. Тези на самия връх у нас бяха лакеи и изискваха лакейско отношение от своите подчинени, които пък го предаваха по-надолу“.
Книгата на Цвайг привлече вниманието ми именно заради точните обобщения, които прави за изграждането на една цивилизация. Той нарича процеса „образиляване“ на Бразилия, спояването на обществото, състоящо се от крайно разнородни елементи в единна национална спойка. Заслугата за това е на Португалия. Португалия, която е малко по-голяма от България, успява да стане велика морска сила, първата глобална и най-дълго просъществувалата колониална империя в световната история. Успява да изгради цивилизация, която съществува и до днес. Стефан Цвайг има специално отношение към културите и цивилизациите и не само, че ни разказва увлекателно за една малко позната страна, но поставя в дланта ни и един ключ. Но един ключ още не означава отключена врата.
