0
2780

Минало несвършено

Става понякога така – четеш за миналото, а всъщност четеш за настоящето. И то без да искаш, внезапно осъзнаваш това разместване на времена, на някога със сега.

Така ми се случи с книгата на Снежана Димитрова „Възстановяване… Репарации… Гаранции… Франция и балканските славянски държави (септември 1918–януари 1920)” („Парадигма“, 2020). Това е добросъвестен исторически труд, в който авторката привежда множество документи, свидетелства, архивни материали, вестникарски публикации, депеши и дипломатически телеграми, за да проследи в най-големи подробности действията на републиканска Франция на Балканите и особено спрямо България (победената) и Сърбия (победителката) непосредствено след края на Първата световна война. Импулсът обаче идва от съвремието: Република Сърбия не толкова, но гражданите ѝ са разочаровани от Франция, незащитила ги при избухването на войната за Косово. Дори поругават паметника на Мариана, издигнат след края на Първата световна война в знак на признателност за подкрепата. Подкрепа, рефлектирала негативно най-вече и преди всичко върху България. Тоест миналото и сегашното се преплитат и точно това преплитане стои в центъра на настоящия текст, но от българска гледна точка.

Снежана Димитрова ни въвежда умело в канавата на отколешните събития:

На 11 ноември 1918 г. топовни салюти и камбанен звън известяват в Париж края на една война, наречена Голямата от поколението, което я изнесе. Два месеца по-късно във външното министерство на Третата република с присъщото на французина чувство за церемониалност се открива Парижката мирна конференция. Година след това всекидневниците във френската столица с кратки информации с неподобаваща за подобен род събитие умереност и дистанция отбелязват края на Мирния конгрес. // В този кратък отрязък от историческото време, равен почти на миг, съвременниците му стават свидетели на залеза на добрата стара Европа, пред очите им умират вековни империи и си отива класическият либерализъм. От разрухата, мизерията и болката пред техните смаяни погледи се ражда нова Европа – на национализмите, на Обединените народи, на революциите и социализма. На Балканите, докато малките съюзници на Съглашението бранят реализирането на програми, далеч надхвърлящи и най-смелите им съновидения, техните съседи от лагера на Централните сили не само трябва да се простят с мечтите за национално обединение със съплеменните им братя, но и да се лишат от земи, довчера влизали в държавните им граници.

Изводът за радикална промяна вследствие Голямата война е абсолютно точен. Ако не се лъжа, Пол Кенеди заявява, че раздвижванията и превратите, случили се след Първата световна война, белязват много повече бъдещия географско-политическия облик на Европа, отколкото след Втората. Монографията на Снежана Димитрова е скрупульозно изследване тъкмо на обстоятелствата, мотивите и действията на актьорите на историческо-политическата сцена, които довеждат до сриването на три империи и образуването на национални държави, присъствали дотогава само като топоними, не и като суверенни територии. Процесите обаче са двупосочни: победените се разпадат, победителите се консолидират. И не иде реч само за придобиване на нови земи, а и за формирането на нови държавни образувания, федерации, дотогава отсъстващи на политическата карта. Като особено това е валидно за Балканите, където на бял свят се появява една, кажи го, почти мини-империя – Кралството на сърби, хървати и словенци, не без активното съучастие и съчувствие на френската външна политика.

Снежана Димитрова посочва по повод търканията между Белград и Рим:

[…] Югославия, оставайки в капана на външнополитическата си позиция, след като бивайки достатъчно изненадана и разочарована от все по-големите териториални отстъпки, които президентът Уилсън продължава да прави на италианското правителство след лятото на 1919 г., се вижда принудена да разчита предимно на френската подкрепа. Явно е, че под натиска на реалността и на конкретните обстоятелства в политиката бракът по любов не издържа дълго и се превръща в договор на добре промислени интереси. А примирието и примирението с реалността на югославските политици също им носи добри политически дивиденти – новообединеното кралство влиза в граници, които са възможно най-оптималните в условията на динамично развиващите се междусъюзнически отношения по време на мирните преговори. Като победата на мира се оказва по-сложна и трудна от победата в Голямата война – да отдадем справедливото на тези думи на френския министър-председател, неслучайно тъкмо те са дълго тиражирани. Именно тук успехите на новата югославска държава са много и удовлетворителни […]

Тъкмо тези „успехи” ме стоплиха, че всъщност уж чета в „Репарации…“ за миналото, но се оказва, че това минало е минало несвършено, тоест продължава си и досега поне тук, у нас, в България. Защото Снежана Димитрова посочва нещо много важно, което българската държава не е извършила преди повече от сто години, а в известна степен продължава да не извършва и сега.

Ето какво всъщност, приведено с цитат от дипломата от Леринско Панчо Дорев:

Нашата пропаганда в странство не е била нищо друго освен грубо идолопоклонничество на количеството във вреда на качеството. Обемисти книги с цитати и отживелици от прашливата история, като не се е държало абсолютно никаква сметка за духа на времето, за манталитета на европееца, който желае в кратка форма и нагледни брошури да схване изведнъж пропагандираната идея (подчертаването е от Снежана Димитрова).

В същото време – докато българските дипломати и поборници за националната кауза се лутат из ригидните тилилейщини на академизма и самоубеждението, че „правото е на наша страна”, сръбските ни съседи по съвсем адекватен и уместен начин осъществяват една политическа пропаганда, пред която можем само да бледнеем и немеем.

Снежана Димитрова я описва нагледно:

Нека изтъкнем, че в същото това напрегнато време по познатата схема и добре разработения механизъм пропагандата на Сърбия активира тиражирането на образа на своя вечен враг – българина, следвайки известния стереотип, който го прави варварин, при това самото балканско издание на прусака. Така създаденият образ на българина е поредното от успешните творения на тази пропаганда, тъй като се вписва в настроенията и атмосферата на Париж от 1919 г. и действа върху най-чувствителната струна на френската душевност – мита за немеца.  

Резултатът от тази нашенска нескопосност да представяме адекватно исканията си и да работим по най-солидния, приемлив и възприемаем начин за интересите е известен: Вардарска Македония, Западните покрайнини, части от Трънско и Кюстендилско преминават в сръбски ръце, независимо от усилията на български интелектуалци като проф. Александър Балабанов например, напразно опитващ да спечели подкрепа от президента на новообразуваната република Чехословакия Томаш Масарик. Но!: Късно е либе за китка; България преживява своята втора национална катастрофа – още по-болезнена и съкрушаваща, част от причините за която са описани блестящо в монографията „Възстановяване… Репарации… Гаранции…“.

Та нека си дойдем на думата за настоящето: българската дипломация днес отново пропусна (или ако не пропусна, със сигурност закъсня) да представи по подходящ начин претенциите на страната ни спрямо съседите в Северна Македония. И се задейства малко след дъжда качулка: взеха да се вадят дебели Бели книги за езиковия спор (сякаш изобщо не са си взели поука от думите на Панчо Дорев), а преди това отново действахме на принципа, че ние сме правите и това няма как да не бъде отчетено. Но не се отчита, а и няма как да се отчете – твърде усукани са балканските спорове за изчистения, рационален и подреден ум на западния човек. Външната ни министърка Екатерина Захариева неведнъж и дваж се оплака, овайка и ожали как нашите европейски партньори не ни разбирали, как възприемали позицията ни като част от някаква дребна балканска свада, затънала в блатото на историята, а не като същностно за националното ни самочувствие и за историческата истина търсене на справедливост и уважение. Разбира се, ситуацията не е чак толкова сериозна и тегава както преди сто години и слава богу!

А ситуацията преди сто години никак не е розова, Снежана Димитрова пише:

Самият Леон Ламуш, който полага значителни усилия, за да подкрепи през 1919 г. българската национална кауза в Париж, издава своята книга „Петнадесет години балканска история” едва през 1928 г. В предговора ѝ той обяснява, че появата ѝ едва в този момент има смисъл, защото утихналите страсти правят възможно възприемането на един безпристрастен и обективен поглед към Македонския въпрос. Примерите от този порядък, красноречиво сочещи успехите в тази посока на сръбската пропаганда, могат да се умножат.

Такъв е и моят извод след четенето на монографията „Възстановяване… Репарации… Гаранции…” – не толкова за успеха на северномакедонската пропаганда, колкото за неумелостта и несръчността на българската. Естествено, в труда на Снежана Димитрова има и много други полезни и стойностни неща: както с точното и детайлно проследяване на събитията в периода след пробива при Добро поле и преди Парижката конференция, така и с предоставянето на автентични свидетелства и снимки от онова време, благодарение на които усещаме пулса на тогавашната актуалност, сякаш е днешна. Твърде е възможно тъкмо това качество на книгата да е извикало у мен алюзии за днешния ден и за поредната българска спънатост при отстояването на националните ни интереси. Което ме кара да направя следната препоръка: книгите на стойностните, съвестните и непредубедени български историци трябва внимателно да се четат и подчертават особено от държавните ни мъже и жени. Защото, ако не го правят, все ще повтаряме едни и същи грешки и ще продължаваме да се почесваме учудени, че не ни разбират, пък ние, видите ли, сме толкова прави в исканията си. И да, вярно е, че сме прави, но тази правота трябва подходящо да се изказва, не само априорно да се мисли. В противен случай все ще си се въртим като повредени пумпали в минало несвършеното време на собствените ни все едни и същи грешки… пропуски… недомислици… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНепознатият Пенчо Георгиев
Следваща статияДухът диша