
Американският философ Артър Данто твърди, че „разказвателните“ изречения се характеризират със специфична структура: описаните в тях събития трябва да са последвани от други подобни, случили се в по-късен исторически момент, а едва при наличието на подобна времева последователност сме в състояние да оценяваме, интерпретираме и въобще да разказваме за миналото. Внезапната кончина на Светлин Русев представлява едно такова съвсем скорошно събитие и макар че необходимата дистанция липсва, със сигурност още сега би могло да се каже, че една епоха в българското изкуство, но и в развитието на неговото социално „поле“ приключва. Както се казва, за мъртвите или добро, или нищо. Бог да го прости!
Но животът не спира, проблемите се трупат, повече нерешени, отколкото решени, случващото се изисква, колкото и да е трудно това, нещата да се анализират, да се обсъждат. Потънали във всекидневието, в битовите подробности, в житейската суета често забравяме (или не можем!) да се възползваме от някои важни качества на интелекта, от онези негови способности да се дистанцира от непосредствената емпирика, която известният немски социолог Никлас Луман с право наричаше „Second Order Thinking”.
Човек неволно се запитва, доколко въобще е уместно да се говори за исторически процеси и преобразувания, ако решим да сравним днешната ситуация в нашия художествен живот с онова, което беше „тогава“ (за читателя навярно е ясно към какво се отнася последният термин и защо е поставен в кавички…). Центробежните тенденции – за които не е съвсем сигурно, доколко ги е имало преди официално регламентираното настъпване на прословутите политически, но и интелектуални промени – днес по парадоксален начин безпроблемно съществуват в унисон със структури, нагласи и форми на социална идентичност („хабитус“), възникнали и утвърдили се в онези златни години, когато имаше „правилно” изкуство.
Интересно е, че всеки опит за скъсване с удивително жилавата българска традиция не е в състояние да излезе кой знае колко извън рамките на една отдавна утвърдила се понятийна система, в която основна роля играят изрази от рода например на „светлина“ и „духовност“, нямащи, естествено, конкретно операционално значение, но толкова по-ефектни от „перформативна“ гледна точка. Атмосферата на тайнствена органика, на връзка с някакви извечни, „последни“ и „абсолютни” истини, достъп до които притежават единствено малцината посветени, (които впрочем въобще не изпитват необходимост от подготовка – както знаем мистиката е даващо се свише познание; единствено по този начин могат да бъдат компенсирани някои неприятни дефицити от социално и културно естество…) е устойчиво социализирана в нашето говорене за българското изкуство.
Тази лексика просъществува, тя не бе подложена – било поради индиферентност, било поради липса на достатъчно професионални познания – на критичен анализ и на преоценка. На мястото на ДуховноТо дойде ИзкуствоТо (в единствено число, та да не останат съмнения за кое и чие всъщност изкуство иде реч), но на дълбинно ниво не може и да се говори за еволюция. Определени думи заменят други думи – а действителността си остава все същата.
Потвърждение на едно такова наблюдение е например почти идиличното съжителство между „стари“ и „нови“ в българския художествен живот, и то даже на най-елементарно инфраструктурно ниво. Дори бегъл преглед на някои изложби през последните години в София е достатъчен, за да потвърди подобна констатация. Очевидно различията не са чак толкова големи, че да възникнат съществени разминавания или дисонанси.
Случилото се събитие, за което стана дума в началото, ознаменува края на един доста плавно протекъл процес, чиято основна характеристика по всяка вероятност е обстоятелството, че властовият ресурс отпреди 1990 г. бе конвертиран в символен капитал. Подобно нещо го е имало и го има навсякъде по света, но в българския случай почти пълната липса на каквито и да било форми на неприемане, да не говорим за съпротива, но дори и на най-обикновена вътрешна потребност от критично мислене, позволи да се стигне до парадокси като например този – едно и също лице да се идентифицира с две взаимно изключващи се биографии, което обаче не му попречи да продължи да упражнява едноличната си власт в художественото поле, разбира се, под друга форма в сравнение с времената отпреди 30-ина години…
Историческото повествование няма за цел, а и не може да предскаже бъдещето – все още предстои нашата история да бъде написана, както казва цитираният по-горе Данто. Но ако езикът не е просто подстъп към реалността, а представлява нейна структурна реплика, то и към настоящия момент не можем да не отбележим, че начините, по които говорим за днешното ни изкуство, се характеризират с противоречивост, с парадоксалност (и то не от добрия вид), с отсъствието на стремеж към себе-разбиране и подреждане на хаотичното и лишено от яснота собствено себе-възприятие. На въпроса дали краят на една епоха ще означава и край на един твърде несъвършен и нуждаещ се от преосмисляне език, ще отговори онзи (ако изобщо се намери такъв!), който някога все пак евентуално се наеме да разкаже историята, която всички ние живеем днес.