Архивът е важен ресурс, а контролът над информацията е безспорно ключов. Сещам се за „министерството на истината“ от романа „1984“, което преправяше миналото в зависимост от конкретната конюнктура. Напълно възможно е агенция „Архиви“ да притежава документи, които са взривоопасни, но да не подозира за тях.
Мартин Иванов пред Портал Култура
Знак за какво е смяната на председателя на Държавна агенция „Архиви“ – има ли опасност да настъпи някакъв обрат или архивите ще продължат да бъдат отворени?
Наскоро г-н Комитски – новият председател на агенция „Архиви“ – даде заявка, че линията, която следвахме през последните две години, ще бъде продължена. Искрено се надявам, че няма да настъпи обрат. Със сигурност работата ще продължи по различен начин, с различно темпо и с различни приоритети, но това е съвсем естествено. Не мога да очаквам дейността на агенцията да продължи по начина, по който я бях замислил аз. Това е като с магистралите – един ги започна, а друг ги довърши. По същия начин аз довърших неща, които бяха започнали предшествениците ми Боряна Бужашка и проф. Бакалов, и смятам, че това е в реда на нещата. Една добра административна и обща култура предполага отношението към смислените идеи да не се променя и те да бъдат довеждани докрай, независимо от политическите окраски и предпочитания на хората. Средно мандатът на председателя на агенция „Архиви“ е около две години и половина. Това е твърде кратък период за осъществяването на един стойностен проект. И за да има приемственост, при срещата ни с г-н Комитски му дадох близо 10 страници с информация за около 30 наши инициативи – на какъв етап са те, какви са обмисляните от нас решения. Той върна жеста, като ме покани на първата си пресконференция. Стори ми се обаче, че би било проява на лош вкус да се натрапвам.
Как приехте реакциите във връзка с вашето уволнение?
Бях изненадан много приятно от обществената реакция след освобождаването ми от председателския пост. Давам си сметка, че това се дължи до голяма степен на общата ситуация в страната. Голяма част от хората сигурно ме подкрепиха като акт на несъгласие със случващото се в държавата, без даже да се замислят кой и какъв е Мартин Иванов. За мен бяха изключително затрогващи обажданията на колеги от агенцията, които аз се опитвах да убедя да не ме подкрепят публично, защото това би застрашило работата им. В петицията в моя подкрепа, която бе пусната в интернет, се подписаха над 900 души. Близо 10 % от тях са скрили имената си. Не виждам друга логична причина за това, освен ако тези хора не работят в архива. За мен това е изключително важно, то означава, че начинът на работа, който се опитвах да въведа в агенцията, явно е бил възприеман добре от архивистите. От първият ден се стремях да имам обратна връзка, да общувам с колегите, да обикалям лично по стаите по няколко пъти в годината, да скъсявам дистанцията. В края на всяка година изпращах отчети до всички колеги, като ги молех след това да изкажат мнението си за свършеното анонимно в интернет. Разбира се, дори и при най-доброто ми желание, подобна обратна връзка е неминуемо обременена от йерархичността в отношенията. Но подкрепата, която получавам сега, ме кара да мисля, че това е бил верният път, че този подход се възприема като ценност от работещите в архивната система. Говоря за отворения код, за това да бъдем институция, която е отворена към обществото, която протяга ръка за стойностни инициативи, свободно общува с хората, качва съдържание онлайн, партнира си с Уикипедия и т.н. Архивът не е и не бива да се мисли от обществото като някакви прашни документи, пазени на тайни места.
Съществува обаче и тезата, че левите правителства отстояват виждането, че архивът съдържа документи, които трябва да бъдат зорко пазени, че има тайни, че миналото е управляемо. Опасенията са, че сега ще се случи точно това. Има ли взривоопасни документи в архива?
Веднага се сещам за „министерството на истината“ от романа „1984“, което всъщност преправяше миналото в зависимост от конкретната конюнктура. Да, това е един важен ресурс и контролът над информацията е безспорно ключов. Не съм склонен обаче да се увличам в конспиративни теории. Напълно възможно е архивът да притежава документи, които са взривоопасни, но да не подозира за тях. Истината е, че никой не може да знае какво точно се крие в тези 10 милиарда страници, съхранявани в хранилищата ни. Поради липса на хора справочният апарат е на ниво папка – нашият термин е архивна единица, а не на ниво документ. Да не говорим, че понякога трябва да е на ниво страница. За да стане това обаче са нужни хиляди архивисти, а за съжаление тенденцията е техният брой да намалява. Един от най-тежките моменти за мен бе точно седмица преди уволнението ми, когато се получи нареждане за ново 10%-но съкращение, след като спрямо 2007 г. персоналът ни бе вече свит с близо 40%! Естествено не се съгласих и може би това се крие зад евфемизма „отказва да работи с правителството“, който видях в някои казионни медии.
Какви документи съхранява агенция „Архиви“?
Съхранява документацията на всички държавни институции, партийният архив на БКП и лични фондове. Архивът е създаден едва в началото на 50-те години на миналия век (за сравнение румънският е създаден през 1831 г.), така че документите ни започват от 80-те години на XIX век. Освен това има немалко празноти. Например липсва документацията на Министерството на финансите от 1905 г. до 30-те години на ХХ век.
По време на вашето председателство бяха дигитализирани досието на Живков, досиетата на комунистическите дейци, протоколите на Политбюро…
Водех се от принципа какво би представлявало интерес за обществото. Лично аз бих дигитализирал протоколите на управителните съвети на фирмите от началото на ХХ век, защото от дълги години се занимавам със стопанска история, но реших, че ще е непочтено професионалните ми интереси да диктуват работата на архива. Тогава все още нямахме никакъв опит. Когато постъпих в архива, имаше едва 5000 дигитални образа, плод на близо 4-5-годишната работа – по толкова днес съхраняваме в нашите смарт-телефони. Тръгнахме с протоколите на Политбюро, защото мислехме, че архивът е обозрим. Първоначално ми казаха, че е около 22 хиляди страници. Пак повтарям – ние всъщност не знаем с какво разполагаме. В хода на работата се оказа, че документите са около 80 хиляди страници. Когато приключихме и прегледахме регистъра на това, което сме направили, се оказа, че липсват протоколи от близо двадесет години. Влязохме наново в архива, прегледахме още двадесет хиляди папки, извадихме такива, които бяха описани по неверен начин, сканирахме и тях. А в допълнение дигитализирахме и протоколите на ЦК. Всички тези над 200 000 страници са вече са достъпни на www.archives.bg/politburo. От две-три седмици сайтът е готов, изчаквахме 9-и септември, за да го представим публично, защото е важно уцелиш подходящия момент, за да стигне информацията до хората.
Кои бяха вашите приоритети за дигитализацията на архива?
По принцип архивите по света дигитализират документи, които са от масов тип, например регистри по гражданското състояние – актове за раждане, брак, смърт, кръщение. Тук имаме проблем, свързан със защитата на личните данни и поради това все още не сме стартирали подобен проект. Другото, което се цифровизира, са списъци на загиналите. Направихме подобен списък за Балканската война. Дигитализирахме и набрахме информацията на 48 хиляди българи, оставили костите си по различни краища на полуострова. Така отдадохме почит на истинските герои при Одрин, Чаталджа и Кресна. Мислехме да продължим и със списъците на загиналите през Първата световна война, но се оказа, че става дума за 150-200 хиляди души. Не разполагаме с човешки ресурс да сканираме и да наберем цялата тази информация, затова се спряхме само на наградените с различни ордени. Документите за тях са сканирани, информацията е набрана, очаквахме юбилея догодина, за да пуснем сайта. В деня, в който получих информацията, че Министерският съвет подготвя промяна в ръководството на архива, разговарях с колегите от Военния архив във Велико Търново за предстоящите през 2015 г. годишнини от Сръбско-българската война и от българското участие във Втората световна война. Решихме, че е постижимо да дигитализираме списъците на загиналите и в тези две войни.
Силен е общественият интерес и към досиетата – става дума за полицейските досиета до 9-и септември. Аз бих сложил акцентите другаде, но понеже към темата има интерес – особено към досиетата на Тодор Живков, на Никола Вапцаров – решихме да подберем полицейските файлове на 20-30 от най-известните личности, сканирахме ги и ги пуснахме онлайн. Същото направихме и с документите от Народния съд. Материалите от Първи и Втори състав на Народния съд са вече сканирани и до края на януари сайтът трябва да бъде финализиран.
Сканирани са и всички протоколи на Министерския съвет до 9-и септември – около 60 хиляди страници. Обсъждахме как да подготвим подробно метаданните, тоест информацията за съдържанието на сканираните документи. Моето любимо дете обаче е снимковият сайт, който би трябвало да е готов към 15 ноември. Става дума за 40 хиляди ретро-снимки – от създаването на фотографията по нашите земи до 80-те–90-те години на миналия век. Сигурен съм, че това ще бъде най-посещаваният ни сайт. Като част от съпътстващите го дейности бяха контактите ни с „Изгубената България“ и с BGmaps. Обсъдихме проект за исторически слой в техния картов сайт. Щяхме да започнем с 200 стари снимки, които да бъдат разположени върху днешната карта на София. И аз съм безкрайно благодарен на служителите от тази компания, че се нагърбиха с проекта напълно безвъзмездно.
Нека ви върнем към решението на правителството за смяна на ръководството на агенция „Архиви“. Как приемате мотивите за вашето отстраняване?
И до днес мотиви не бяха дадени. Дори си позволих да споделя на шега пред БНР, че очаквам след 20 години, когато документите дойдат в архива, да ги прегледам, за да разбера и аз най-накрая какво се е случило. Иначе до този момент никой не се е свързал с мен. Чух че във в. „Дума“ и в други вестници е тиражирана версията, че съм отказвал да работя с правителството. Всъщност не съм общувал с никого от правителството, за да може да се твърди, че е имало отказ от моя страна. Гледах да придвижвам проектите ни напред, макар да смятах, че смяната на ръководството е по-скоро вероятна отколкото не. Макар институцията да не е в ядрото на държавната администрация, архивът никога не е бил подминаван при промяна на правителството. А относно „отказа“ ми – няколко дни преди това се видяхме с вицепремиера Даниела Бобева и с председателя на Народното събрание Михаил Миков на тържествата на връх Шипка и разменихме няколко думи. Но да ви кажа честно аз и преди това се виждах с ресорния си вицепремиер не повече от един или два пъти годишно. Така че не смятах, че липсата на диалог е видима, поради което това обяснение ми се стори странно. Възможно е, както казах вече, под „отказ“ да се разбира несъгласието ми с планираните съкращения на 40 (четиридесет!) архивисти. Истината е обаче, че не мога да кажа на какво се дължи уволнението ми. Има различни обяснения, някои са конспиративни – контрол върху медиите, снимки по улиците и какво ли не още. Нямам представа, не съм аз човекът, който трябва да каже това.
Под снимки по улиците имате предвид ваши снимки от участието ви в протестите?
Да. Това са вариантите, за които съм чувал. Не казвам кой е верен и кой е неверен, просто ги изреждам. Иначе моят коментар е следният – аз приемам уволнението за естествено, смятам, че всяко правителство има право да подбере хората, с които иска да работи.
Все пак не трябва ли тези промени да се правят по целесъобразност?
Да, но явно според критериите за целесъобразност на това правителство не аз съм подходящият човек за този пост и аз не приемам това нито като драма, нито като нещо кощунствено. Това се случва и в други страни. Е, там, където имат повече традиции и в които архивът освен държавна администрация е и културна институция – както е с Народна библиотека у нас – се правят конкурси и се сключва мениджърски договор с мандат от 5 до 7 години. Подобно бе искането и в подписката, която наскоро подготви академичната общност. Аз също се надявам да започнем да копираме западните, а не източните модели. След като обаче в България нещата са решени по различен начин смятам, че е логично управляващият да е човек, който има контактите и възможността да използва позицията си пред правителството и пред администрацията и по този начин да съдейства за решаването на някакви въпроси. Разбира се, начинът, по който бе извършен актът на уволнението, води до леко повдигане на вежди – защо стана по този не особено възпитан начин, защо трябваше да науча от медиите и защо липсваше какъвто и да е коментар.
Казахте, че дигитализацията е в ход, какво трябва да се случи в това отношение и в какви срокове?
Аз мисля, че то се случва. Ние сме автоматизирали процеса. За две години дигитализирахме близо 500 000 страници – при 5 000 образа преди това. Само за сравнение, според едно преброяване наскоро всички културни институции у нас – музеи, библиотеки, архиви, галерии имат общо 800 – 900 хиляди образа. Половин милион от тях са създадени от ДА „Архиви“. Имаме обаче много нерешени проблеми – например въпросът с дългосрочното съхраняване на цифровите изображения. По наши сметки към края на 2014 г. щяхме да разполагаме с 20 терабайта, за съхранение на дигиталните си образи. Проверката показа обаче, че за целта трябва да отделим близо 30 хил. лв. годишно, което при бюджет от 7 млн. лв., от които над 6 млн. лв. за заплати, е твърде, твърде много. Ето защо засега съхраняваме образите на външни харддискове и на DVD, което е крайно опасно. За миг информацията може да изчезне и трудът на много хора да отиде в канала.
Всеки архив разполага с по един нискокачествен скенер, вършим работата „на мускули“, ангажирайки повече трудови ресурси, защото нямаме технология и нямаме пари за техника. Един качествен скенер струва 300-400 хиляди лева, а годишно разполагаме с 610 хиляди лева за инвестиции. С тях трябва обаче да ремонтираме сградите на архива, да купуваме компютри, да доставяме софтуер и пр. Нещо повече, преди няколко месеца получихме писмо, че трябва да отложим 100 000 от тези 610 хил. лева за декември. При тази ситуация не можем да дигитализираме всичко, а само онова, което е най-интересно, най-любопитно за хората.
А цялостна информационна система?
Информационната система – нещо, което аз винаги подчертавам – е стартирана при Боряна Бужашка, тоест по време на тройната коалиция. Заварих този проект в едно доста разнебитено положение, отношенията с фирмата-изпълнител бяха забуксували. Диалог нямаше. Бяхме получили десетина писма, на които даже не бяхме отговорили. Беше ни нужна близо половин година, за да рестартираме отношенията си. От фирмата пренаписаха наново целия софтуер и от 1 юли миналата година информационната система работи. Тепърва ни предстоеше обаче да въведем целия справочен апарат – близо 5 милиона записа. Скоро успяхме да постигнем едно съвсем прилично темпо от около 40 хиляди архивни единици седмично, които се вкарват в системата. Но дори при него ще трябва да изчакаме до 2019 г., за да попълним изцяло ИСДА, както се казва информационната ни система. Проблемът отново е в липсата на достатъчно хора. Затова активно използвахме всякакви програми за временна заетост, стажанти и доброволци от университетите, от гимназиите. До септември тази година от външни за архива лица бяха набрани 400 хиляди архивни единци от вкараните в ИСДА общо 900 хиляди.
Много важен е въпросът с т.нар. електронно-родени документи – това са файлове, които са създадени на различни компютърни апликации – Word, Excel, PDF и т.н., скрепени с електронен подпис. Това всъщност е дигиталната памет на електронното правителство. Без архив на тези електронни документи е-правителство не може да съществува. В продължение на две години се опитвах да бия камбаната, че съществува огромен риск от изгубване на информация, когато тръгне електронното правителство. Има такива случаи – например във Финландия – поради неразбирането, че тези документи трябва да се съхраняват дългосрочно. Преди няколко седмици, например, спря токът в централната част на София и нашият сървър угасна. Притеснихме се много, че има опасност да загубим цялата информация. Поради това добрата корпоративна практика изисква да има дейта центрове на три различни места, на различни тектонични плочи, далеч от водни басейни, за да се минимализират рисковете от земетресения, наводнения и пр. и да има дублиране на данните. Разбира се, това струва много пари и може да се финансира само по една от оперативните програми през новият програмен период. Именно натам бяха насочени усилията ми и с радост преди месец-два прочетох, че модулът за електронно архивиране е записан в правителствената програма на кабинета „Орешарски“.
Имате ли контакти с европейската електронна библиотека Европеана и какво бихме могли да качим там?
Контакти имаме, да. Бихме могли да качим нещо, което би било интересно и извън нашата страна. Първият ни дигитализационен проект с протоколите на Политбюро не представляваше интерес за Европеана. Говорихме с представители на електронната библиотека, които идваха в България. Идеята ни бе да предложим ретро-снимките, които споменах, че трябва да бъдат качени на сайт през ноември. Искахме визуалната памет на България да стане общоевропейско достояние.
Как новите технологии променят архивите?
Вече разказах за усилията ни да дигитализираме хартиените документи и да опазим електронно-родените. И при личните ни архиви обаче е същото. Неотдавна си дадох сметка, че огромна част от личните ни документи, създадени през последните 10-15 години са в цифров формат – нашите снимки, нашите текстове, нашите писма. И докато първите две категории могат лесно да бъдат архивирани (просто ги запазвате на сървърите на архива), то за е-мейлите ни е необходимо създаването на специално технологично решение. Ако в момента искате да дарите в архива своите електронни писма, единственият вариант е да ги разпечатате. Затова водихме разговори с мениджмънта на „Нетинфо”, фирмата, която поддържа електронните пощи abv.bg. От „Нетинфо” бяха изключително впечатлени, че някой от държавната администрация се е е сетил да ги потърси. Уговорихме се да се срещнем отново през септември, но междувременно в архива настъпи тази промяна.
Какви художествени ценности притежава архива? Там вече работи изкуствоведката Пламена Димитрова – Рачева.
Пламена Димитрова – Рачева е в архива от 2010 г., така че приносът за това не е мой. С много усилия тя успя да изоре своята полоса и се захвана с нещо, което никой в архивите не бе направил до този момент. Притежаваме архивите на някои от най-големите български художници – Пламена ми беше подготвила близо стотина листа със списъци на скици, ескизи, графики, гравюри, масла, акварели и пр. на известни художници. Разбира се, липсват много неща, тъй като в България е много трудно да убедиш някого приживе да дари своя архив. А след това наследниците му или не проявяват интерес, или го продават за жълти стотинки на антиквари. За съжаление миналата година си отидоха страшно много известни актьори, режисьори и художници и ни беше много трудно, да не кажа невъзможно, да успеем да вземем нещо. Ето защо започнахме партньорство със Съюза на артистите и направихме съвместна изложба. Аз съм много благодарен на Христо Мутафчиев и на Валентин Танев за протегнатата ръка. Дори и на тях обаче им бе трудно да убедят наследниците да предадат документите при нас. Пламена Димитрова – Рачева също прави всичко възможно творбите и документите на художниците да бъдат съхранени за вечни времена. Докато архивът не стане уважавана институция, ще ни бъде трудно да убеждаваме хората, че това е някаква ценност. Културата, знаете, е някак избутана в периферията.
Пламена успя да опише основният масив от художествени творби. Притежаваме творби на Константин Щъркелов, разбира се, на Бистра Винарова, чиято изложба бе представена наскоро. Едно от най-важните ни нови постъпления, което за съжаление не можахме да оповестим по подобаващ начин, бе архивът на Йордан Йовков. Архивът дойде от наследниците му. До този момент те са давали различни неща на различни музеи, но са запазили най-ценното, включително портфейла на Йовков, в който има няколко вестникарски изрезки с прототипите на някои от героите на неговите разкази – „Песента на колелетата“, „По жицата“ и пр. В момента този архив е в процес на обработване. Той беше получен и закупен благодарение на Симеон Дянков и на неговия личен ангажимент.
Много съм признателен и на Любомир Юруков, колега историк, колекционер, антикварист, който ни подари три-четири торби с документи на Васил Радославов, които купил от битпазара. Подобни дарителски жестове са много важни, това е една от посоките, в които исках да работим – да общуваме с антиквари и колекционери, да имаме контакти със службите, тоест с всички, които имат поглед върху случващото се на черния пазар. В началото на тази година организирахме среща с началника на кабинета на министъра на вътрешните работи, с представители на Върховна прокуратура, на Дирекция „Национална полиция”, на НСБОП, на съюзите на колекционерите и антикварите. Имахме намерение да институционализираме контактите си, да общуваме и да обменяме информация, за да знаем, ако на пазара се появи нещо ценно.
Какъв е погледът ви към този пазар, знаете ли какво има в антикварните магазини?
Практически нулев. Знаете, че ако отидете в антикварен магазин, няма да ви покажат най-важното, ако не ви познават, а ако ви познават, ще ви поискат баснословни суми. Мислили сме да правим собствени аукциони, но в една държавна структура това е твърде сложно. Как да купиш нещо без фактура, без оценителна комисия, без свидетелство за произход? Другото, което бихме могли да направим, е когато научим за появата на някакъв ценен ръкопис, да се обърнем към медиите и да помолим за набиране на средства по набирателна сметка. Сигурен съм, че много хора ще се отзоват и помогнат. Но за да се случи това, ние трябва да знаем, че съществува такава ценност, че тя се продава еди къде си и струва еди колко си. В тази посока също направихме малки, миши стъпчици, опитвайки се да подредим един 60-годишен двор, в който има много започнати и недовършени неща.
Възможно ли е все пак сега да започне едно затваряне на архива?
Искрено се надявам, че не. Освен това какво може да се направи – да се свалят протоколите на Политбюро? Но това ще предизвика скандал, все едно да затворите Комисията по досиетата. Надявам се, че никой не би се решил чак на такава глупост. Сигналът, който ще се излъчи в обществото, би бил много, много негативен.
Доц. Мартин Иванов е историк, юрист и специалист по стопанска история, доскорошен председател на Държавна агенция „Архиви“. Той оглави институцията на 8 март 2011 г., като по време на неговото ръководство бяха предприети много инициативи, свързани с документалното историческо наследство. В края на август тази година бе изненадващо освободен от поста си и на негово място бе назначен дългогодишният служител на МВР Иван Комитски, който през 1990 г. е взел участие в изпълнението на печално известната заповед на министър Атанас Семерджиев и на началника на отдел „Архив” Нанка Серкеджиева за унищожаването на личните дела на сътрудници и жертви на Държавна сигурност. Министерският съвет не посочи никакви аргументи за уволнението на Мартин Иванов.
