Обича миризмата на терпентин, живописта, големите формати. И цитира Пикасо: „Всеки акт на сътворение е преди това акт на разрушение”.
МЛАДЕЖКАТА ЛИГА
„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…
Митко Новков
Минко Йовчев е роден на 14 октомври 1987 г. Завършил е Художествената гимназия в София, а след това Художествената академия. За гимназията го подготвя художникът Динко Стоев, в академията е ученик на проф. Андрей Даниел. Неговата живопис е завладяваща и провокираща – през всекидневието и ярките бои се откриват измерения на съществуването, неочаквани и изненадващи, както със своята дълбочина, така и с пронизаността си от трагичното. Признава за себе си в момента, че е в период на натрупване – най-малкото на средства, за да си купи бои и платно. Не чака вдъхновението, работи когато му е възможно. Творчеството му е изобилие от идеи и внушения, които грабват всекиго, изправил се пред неговите картини. Това богатство на образите, чувствата и мислите е вероятната причина той да стане първият носител на Наградата за млад художник на името на Едмонд Демирджиян, която печели през 2010 г. Именно за ползата от това признание Митко Новков започна интервюто си с него.
Помогна ли ви наградата за млад творец на името на големия художник Едмонд Демирджиян, вие сте нейният пръв носител?
Помогна. Не само с възможността за излагане, но и след това. Мария Василева, която, както знаете, е учредител на наградата, не те оставя на произвола…
Тя е един от най-добрите български куратори!
Точно така, да, тя не спира дотам, само с връчването на наградата „Едмонд Демирджиян”. Ако продължиш да работиш, тя е човек, който наистина буквално се грижи за теб в творческо отношение. Помага.
Влязохте ли вече в полезрението на галерии, колекционери, други куратори?
(Смее се.) Ха, то в България какви колекционери?! Но определено вече ме знаят някои галерии, нека така го кажем. Колкото за колекционери – все пак съм доста млад, а те предпочитат по-утвърдени, доказали се имена…
За предпочитане и умрели май…
(Смее се.) Е, не знам… Но трябва още да побачкам.
Откупки имате ли вече?
О, да, да! Имам, разбира се, нормално – не са много, но и малко не са. Средна история.
Колко изложби имате досега?
Самостоятелна една, в галерия Credo Bonum, под названието „Нечовешко”. Мария Василева я нарече в свой текст точно за Портал „Култура” „сцени на местопрестъпление”. Иначе заедно с други хора съм излагал много пъти, не мога да кажа колко точно. Аз съм завършил Художествената гимназия и още оттогава излагам свои картини. А по-представителните форуми може би са над 10. Изложба направих и когато получих наградата, заедно с картини на Едмонд. Спечелих един конкурс в „Червеното пони” в Пловдив, посветен на Начо Културата… Имам изложби, да, но… Трудно е…
Как един млад художник си организира изложбите?
Първо трябва да си нарисуваш картините…
Е, то е ясно, но нататък?…
Аз, честно да кажа, може да съм с късмет, или… На повечето места, на които съм участвал, ме канят. Единствено за тази, която беше в Credo Bonum, се обърнах към Мария да ми даде съвет, да ме насочи. Стана много бързо, между другото, аз чак се учудих. Много добре беше! Бързо стана, а аз мислех, че повече ще се проточи във времето.
Колко време? От раждането на идеята до самата изложба…
2-3 месеца някъде. Наистина много бързо. Пак имах късмет – оказа се, че самата галерия има дупка тогава и възприе идеята.
А с каталозите как стоят нещата?
Каталог ли (Смее се.)?! Не ми се е случвало. Рано е.
Дори на изложбата в Лондон на български художници?
Мисля, че нямаше…
А дали ще извадят каталог на картините, които изнесоха на билбордове по софийските улици, вие с Калия Калъчева сте младите художници, чиито творби бяха избрани за проекта?
Това е проект на Столична община. Предполагам, че ще има нещо такова, свързано със самата инициатива за София – столица на културата, но не мога точно да кажа. Аз само участвам.
Как от най-младите бяхте поканени само вие и Калия?
Мисля, че през Софийска градска художествена галерия, така е станало. Имало е някакъв подбор, взели са участие куратори…
А не е ли, защото – доколкото познавам и картините на Калия Калъчева, и вашите, те много се занимават с градската среда, със самотата на човека насред големия, но иначе пуст град?
Може би го има и това, не мога да кажа. Самата инициатива е много хубава, но… Доколкото знам, в Лондон е правено такова нещо. Тук имаме 30 билборда, там са били 20 000. Нали разбирате как ще могат да се видят едните, как другите… Въпреки това смятам, че инициативата е хубава, най-важното е да продължи, дано да продължи!
Качени ли са вече?
Да, да, още през февруари. Но на повечето места са на гърба на билборда, не по посока на движението.
Много да не се набиват на очи ли?
Ами не, но… Не знам всъщност…
Как човек решава да стане художник?
О-о-о, не знам! То си идва. Аз влязох в академията – това много пъти съм го казвал, аз влязох, за да взема висше образование. (Смее се.) Вярно, завършил съм Художествената гимназия, но тогава още не съм го усещал това нещо. След това – самата атмосфера тук, преживявания и то… То се случва.
А към гимназията кой Ви насочи? Все пак човек е млад, има нужда някой да го ориентира…
Майка ми. Майка ми виждаше, че рисувам, насочи ме, отидохме при директора, ходих след това при Динко Стоев (един от най-забележителните съвременни български художници, с радикално експресивен стил, род. 1958 г. – б.р.) на уроци една година и така… И при Динко Стоев ми замириса на терпентин.
Тая миризма на терпентин все повече ли ви привлича?
Да, да, много! Колкото е по-миризлив, толкова е по-привлекателен. Толкова по-добре…
Някаква зависимост…
Ха-ха-ха, да!
А защо с четка, бои, платно? Защо не съвременно изкуство, концептуално изкуство – младите сякаш натам повече ги тегли?
Ами такава ми е концепцията. (Смее се.) Този въпрос изисква много дълъг отговор… Аз съм си малко старомоден, малко изостанал – не умея да боравя с компютър, не искам да се науча, не ми е нужно. Компютър в смисъл да правя дигитално изкуство, не че съвсем не работя с компютър, работя си. Самата миризма на терпентин не ме оставя. Обичам това нещо, обичам го!… Живописта, скулптурата. Едни от най-глупавите оправдания да правиш концептуално изкуство е да кажеш, че всичко е направено. Не смятам така и за мен е глупаво.
Картината не е мъртва, така ли?
Естествено, че не е! Няма и да бъде! Има си периоди на спад, на възход. Това е да мажеш, да се нацапаш, да сътвориш нещо. Не знам, то и другото е сътворяване, но просто не е моят начин.
Андрей Даниел е ваш учител? Кой още?
Динко Стоев, Дейвид Хокни, Лусиан Фройд, всички, които бяха в ателието на Андрей… Всички са ми учители, от всичко, което виждам, се уча. А тези са най-главните, които са ми били учители, даскали… Но всичко ми е интересно.
Мария Василева нарече изложбата ви „Сцени на местопрестъпление”, Едгар Дега пък има такъв израз, цитирам по памет: „Да нарисуваш картина е като да извършиш престъпление”. Вие правите ли престъпление, когато рисувате?
На мен ми харесва повече една фраза на Пикасо, по нея се ръководя: „Всеки акт на сътворение е преди това акт на разрушение”. Та ако е в този смисъл казаното от Дега – да, правя престъпление.
Какво разрушавате?
Аз лично трябва да си разруша това… как да кажа… Представата ми каква трябва да бъде тази картина. Представата ми за тази картина в един момент трябва просто да спра да я налагам и да гледам самата картина. В един момент самата картина си подрежда нещата.
Тя води?
Да, поне при мен е така. Доколкото сме си говорили с колеги, в един момент е много по-важно да гледаш, отколкото да мъчиш платното. Да гледаш картината. Тя ти казва. Говори ти, насочва те… Въпросът е да можеш да я чуеш. Имал съм периоди – всеки е имал, предполагам, когато непрекъснато държиш четката, непрекъснато искаш нещо да направиш – тук да сложиш, там да махнеш, и става една… Накрая махаш платното, слагаш ново и започваш пак.
От колко платна сте се отказали?
Ами сигурно има десетина, ако не и повече.
Бавно ли създавате картините си?
Бавно, защото не рисувам всеки ден. Иначе една картина средно за около 1-2 месеца. Примерно по два дена в седмицата рисувам.
Къде? Имате ли си ателие?
Не, нямам. Вкъщи.
Това проблем ли е за младия художник – че няма свое място?
(Продължително мълчание.) По-скоро мисля, че трудностите ни са в главите, отколкото в местата и други подобни. Да, трудност е, но не такава, че да те накара да спреш. Аз си мечтая за едно голямо ателие, но сега, когато все още го нямам, това не бива да ме кара да спра. Да чакам да си взема голямото ателие и тогава да започвам.
Какви са тия трудности в главите?
(Отново продължително мълчание.) Предразсъдъци, оплаквания, този казал нещо, онзи казал нещо… Злоба… От този сорт. Макар че не знам, то като че ли тия неща са част от всекидневието ни. При всеки го има. При всички хора.
Как се справяте?
Гледам да не контактувам с такива хора. Работиш си. Предпочитам да работя…
А как се издържа един млад художник? Казахте, че още нямате колекционери, едва ли и меценати имате?
Като работи нещо друго. (Смее се.)
И какво работите?
В момента съм безработен, но ще си намеря нещо. Каквото и да е.
Във времето, свободно от длъжност за прехраната, рисувате?
Ами да! И в това няма драма.
А прекъсването на вдъхновението? Имаш страхотна идея, пък трябва да ходиш на работа…
Има го и този момент, но ти израстваш така. Всъщност тръгваш от момента, в който можеш да рисуваш, не тръгваш от момента, в който можеш да рисуваш през цялото си време. Аз винаги съм си бил така, затова казвам, че няма драма. Макар че, надявам се, да дойде време, когато ще се изхранвам само от рисуване. Това не значи, че трябва да се отказваш. Просто си го нагаждаш. Въпросът е да работиш. Да не спираш.
Съюзът на българските художници помага ли?
По принцип помага, но аз лично не съм член.
Защо?
(Продължително мълчание.) Не знам какво толкова би ми дало това да бъда член. Просто трябва да се работи. Не че не бих станал член някога, но в момента не ми е на дневен ред. Повечето мои приятели, между другото, вече станаха членове на СБХ. Не смятам, че е нещо лошо или нещо хубаво, просто засега не ми стои… Работа за мен е по-важна, поне за момента. Въпреки че не съм пипал четка от 4-5 месеца.
Сериозно?! Защо? Нямате време, нямате вдъхновение?…
Не че нямам вдъхновение, просто нямам време. Чакам да станат някои работи и като ти е натоварено, няма как да работиш. Общо взето, с всекидневни неща се занимавам сега, битови. Доскоро работех в един автосервиз, боядисвах коли и там проблеми, ядове…
А за тия 4-5 месеца какво натрупахте?
Ще разбера, когато взема четката.
Има ли сюжет, който непрекъснато да ви се върти в главата?
Да, обаче хем много ми се върти, хем и не ми се върти. (Смее се.) Затова казвам, че като взема четката, ще разбера.
Как една четка ръководи ръката?
Всичко се ръководи от главата. И не е четката, платното е по-скоро.
А-ха… Все пак от прагматична гледна точка: вие правите големи платна, а те са по-скъпи, трудно продаваеми. Тая трудност защо си я причинявате?
Аз харесвам големите формати. И малки картини рисувам, но те са много малко. Защо си го причинявам?… Ами де да знам, за да е по-трудно може би. (Смее се.) Нали знаете, че сме малко мазохисти?
Да, да, що да ни е лесно, като може да ни е трудно…
Да. Но не е само заради това, разбира се, ама… Големият формат повече ме привлича, повече възможности за внушение сякаш ми дава. Може би искам да изкажа по-силно нещата, които правя. Не знам… Това ми е всъщност може би част от натюрела, да изкрещиш един вид.
Какви са отзивите на колегите, приятелите, критиците за тези толкова големи, мащабни, предизвикващи ваши картини?
Честно казано, аз не обичам да говоря много за картини, изкуство и т.н. Предпочитам да видя, да говоря не ми допада много. Предпочитам като застанат, да видя изражението, когато гледат някоя картина. По-истински е да видиш реакцията, когато бъде видяна картината.
Кои ваши млади колеги харесвате?
Харесвам моите колеги от ателието, с които сме учили – Александър Петков, Свилена Колева, Елеонора Друмева, Десислава Костадинова… Деси – тя много ми въздейства, много ми харесва! Бяхме си всичките от едно ателие и тогава вероятно сме се предизвиквали по някакъв начин.
Ходите ли много по изложби?
Не!
Нямате време?
Да, нямам. Е, за тези, които са интересни, разбирам и ходя на тях…
На Сирак Скитник в СГХГ видяхте ли експозицията?
О, да, да, да… И сега на Николай Майсторов, преди това на Бараците… Тях ги видях.
Какво Ви дават „старите майстори”?
Надежда.
А младите майстори?
И те надежда… За бъдещето…
Май не е много лесно да си млад художник в България?
То никъде сигурно не е лесно. Но това не трябва да те спира. Това си е път – тръгнал си по него с мисълта, че е труден, но може би ще ускорим по някое време.
Тия трудности хъс ли дават, или може да доведат до отчаяние?
Може и до отчаяние да те доведат, но ти преминаваш през него. Неминуемо е. Не може вечно да живееш в отчаяние, както не можеш вечно да живееш в еуфория. Просто вървиш…
