Имам приятели – по-млади, които щом се сдобият нова книга – закупена, подарена, първото, което правят, е да я разтворят произволно, да я поднесат към носа си и да я помиришат. Все едно дишат лепило. Питал съм ги защо, отговарят: всяка книга имала собствен аромат и по аромата ѝ можеш да прецениш дали ще ти хареса, или не. Сиреч, това техническо съчетание от хартия, мастило, свързващи вещества, този пазарен продукт, оказва се, мирише на всички тези компоненти, но и на още нещо – на качествен или некачествен текст. Поне така ми казват, макар че не могат точно да ми отговорят как точно ухае добрата книга. На горски плодове ли, на мед ли, на липов чай или пък на суши – няма, отвръщат ми, такава миризма, на която да се оприличи мирисът на книгата, всяка си имала собствено ухание. И това ухание било съществен белег на нейната уникалност – още преди да тръгнеш да я четеш…
Признавам си, опитвал съм като тях, не ми се получава. Книгите ми миришат еднакво. Може да е така и заради повредения ми нос, разбира се, но аз го отдавам на друга причина: уникалната миризма, свързана с книгите, я усещам не от тях самите, а от помещенията, където се намират. И се замислям върху разликата във възприятията: както посочих, приятелите ми са по-млади (някои с по 20 години) и са имали щастието да посрещнат книгата индивидуално, с несравнимата ѝ уникалност. За нас, раслите през социализма, когато унификацията беше догма, трябваше да преравяме купища книги, за да намерим у тях онова, което ни интересуваше – зрънце за Ницше, трошичка за Сартр, песъчинка за Витгенщайн; прочее, в направената с него литературна анкета „Сеч и меланхолия“ Ани Илков надълго и нашироко говори за това „хензелгретелство“. За мен книгата трябва да бъде открие сред други книги, които вече заедно наистина имат своята си, особена миризма. Останала ми е тази нагласа от детството: в родното ми село Бързия (преди да се издигне внушителната сграда на читалището) библиотеката се помещаваше във възтясно килерче, два на пет метра, да речем, наблъскано с рафтове, препълнени с книги. Извираха просто. И падаха, падаха… Щом влезеш обаче, гостоприемно те посрещаше миризмата на прах, на мухъл, но най-вече на очакване – очакване да намериш своята книга. И може би същото очакване от книгата да намери своя читател. Да го привърже към себе си завинаги, а впоследствие – и към други книги. За съжаление, не всеки има тоя късмет да намери книгата, която да го превърне читател, на мен обаче ми се случи. Точно в тая прашна и сбутана библиотечка два на пет метра – тършувайки из стелажите, попаднах на издание с алени корици, поизтъркани и овехтели, с нарисувани трима конници в елегантни старинни дрехи – шапки с пера, дантели, ножници. Бях хлапак, някъде 7-8-годишен, и още нямах никакво понятие от исторически епохи, от художници и преводачи, че даже и от автори. Просто ме грабна картинката. Книгата беше продължението на „Тримата мускетари“ на Александър Дюма-баща „Двадесет години по-късно“. Заех я, прибрах се, зачетох се, изчетох я. Без да спирам, на един дъх… Приключенията на Д’Артанян, Атос, Портос и Арамис ме завладяха, с тръпка преживявах всяко кръстосване на шпагите, всяко промъкване през пукнатини и мазета, всяка интрига и клетва за вярност, всеки успех и неуспех. От това, че четиримата в един момент – дуелирайки се, се разпознаха, разбрах, че преди тази книга има друга със същите обаятелни герои. Дълго я търсих, питах библиотекарката, нямаше я в наличност. Е, накрая я открих и изгълтах. А след нея, разбира се, и „Десет години по-късно“. Но фактът, че точно „Двадесет години по-късно“ ме направи читател, ме накара да разбера (не още тогава, по-късно), че книгата не е сама за себе си и сама по себе си, че тя е брънка от верига и че за да я хванеш здраво тази верига, трябва да изчетеш както брънката преди твоята брънка, така и тази след нея. Алесандро Барико, един от моите любими италиански писатели, има такава метафора в романа „Тази история“, ако не се лъжа: баща показва на сина си завоя на реката и казва, че и животът е като този завой – малка отсечка, но преди него реката е текла, след него ще тече пак… Както открива Георги Господинов: човек не може два пъти да влезе в една и съща книга. Но пък може да влезе в океана на книгите, които вкупом излъчват мириса на дълга линейна редица, в която всяка си има своето място, зависимо от друго място, то пък от следващото и т.н. И не можеш да зацепиш за едното място, ако не зацепиш за другото и за другото, и за другото…
Начинът, по който за мен миришат книгите, е определен от това, че те са заедно – в книжарница, в библиотека. Прочее, от онази моя първа библиотека ми остана предпочитанието да се вра в мънички книжарнички, където книгите са струпани на купчини, които сякаш всеки момент ще се срутят, или в неугледни библиотечки, в които уж са подредени, но по някакъв невнятен, единствено на подредилия ги ясен начин. Прочее, тя и библиотеката ми е такава, разбъркана. Няма за мен по-голямо удоволствие да потъна в тези притискащи ме места и да тръгна да се ровичкам, да пробягвам с поглед по лавиците, да извадя тази от купчината, да я върна и да извадя друга… Тия толкова приятни действия извършвах и на площад „Славейков“ и – няма да крия, липсват ми кашоните с книги днес, възможността да открия някое отдавна търсено четиво, пък и да не е търсено – все с нещо ще се възнаградя. Днешната му лъскавина ме отблъсква, пресичам го почти на бегом. Точно заради същата лъскавина не обичам и книжарниците в моловете – прекалено стерилни са ми и неуместни: книгите подредени като аптекарски шишета, строени като войници. Никакъв хаос, никаква свобода, никакво своеволие… Моята обич към литературата е предана обич на хаотичен читател, затова и чета едновременно по три-четири-пет книги. Преди време, когато се връщах с две чанти книги, даже си бях измислил игра: подхвърлях ги и тази, която падаше по лице отпадаше, другите продължаваха. Докато останеше само една, която и започвах да чета. Но вече се поизхитрих: за всяко място вкъщи си имам книга, дори в банята. И съм най-щастлив, когато – също като в детството си, открия някоя неочаквана скъпоценност, когато ме изненада някое четиво, което иначе никак не обещава, че крие в себе си неустоим чар. Много автори съм намирал така, заврял нос в миризмата на прах в очукана книжарничка и – след като ги открия, се превръщам в техен верен (по)читател: Франсоа-Анри Дезерабл, Афонсу Круш, Алесандро Барико. Или в младостта ми Робърт Пърсиг и Херман Хесе, Жорж Перек и Урсула ле Гуин. И по-късно „Изворът на грознохубавите“, „Черешата на един народ“, „Вавилонските градини на България“, „Джобна енциклопедия на мистериите“, „Хазарски речник“, „Пътуване по посока на сянката“, „Лято в Бурландия“… Всички те ми миришат на библиотечна/книжарска прах. Прахта на удоволствието от четенето…
Затова толкова обичам Панаира на книгата, особено зимния. Макар и мащабен, по площ зашеметяващ – за човек като мен, комуто харесва да се спре пред всяко щандче, да размени дума с човека там (повечето, между другото, приятели), да прехвърли през ръцете си някое томче, му се губят минимум два часа, за да преброди изпълненото с книги пространство от край до край. Казах губят – не съм прав, подаряват му се: на Панаира на книгата той е сред свои, със съмишленици вдишват един и същ въздух в преследване на еднакъв блян – да се прочетат всички книги (точно както героя на Жоржи Амаду, любителя на жените: знаем, че е невъзможно, но не пречи да опитаме). И най-важното: отвсякъде се носи мирисът на книгите, най-прекрасният мирис…
Който всеки вдъхва по своему с една и съща беззаветна любов…
