Или една по-дълга бременност
Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.
Илия Бешков, септември 1950 г.
Агресорите най-обичат да говорят за мир и да се представят за миротворци! Такъв бог-дух според мен е заченал Световния съвет за мира[1] и наградата му. Създадени по образ и подобие на Нобеловия комитет и наградата му за мир, за да омаловажат и да подкопаят авторитета ѝ. (Поне да бе на ООН. Но и там не могат да пробият).
С тази „световна стойност“ най-много парадират наследниците на Вапцаров по линия на брат му Борис: Мая Вапцарова, дъщеря, и Никола Николов Вапцаров, син на брата на Мая – Никола Вапцаров, търговец на бронирани автомобили и по съвместителство специалист по поезия (толкова много Никола-Вапцаровци, че несведущият се обърква кой всъщност е Никола Вапцаров?! – а може би това е и целта…).
Ето едно от многобройните твърдения-обвинения на Мая: „Един литератор пък реши да го разстреля отново. Куршумите му дори не одраскаха безспорния му образ. Днес Никола Вапцаров продължава да е единственият българин, носител на международната награда за мир. Получи я неговата майка Елена на 2 декември 1953 г. Малка подробност е, че за това престижно отличие големият ни поет е бил предложен от други държави, а не и от родината си. Чрез преводачка полякиня стиховете му стигат до легендарната Пасионария – Долорес Ибарури. Тя се влюбила в испанския му цикъл и внесла предложение за наградата. То получило завидна подкрепа от авторитети като Пабло Неруда и Жолио Кюри…“.
Същата „силна, авторитетна“ карта извади и следвалият право на Запад (по негови твърдения) най-млад Никола Вапцаров, страдащ от ранна старческа и посткомунистическа логорея, в предаването за поета в „История.бг“ от 01.12.2014 г., в което почти по невнимание на бдящите участвах и аз.
Тогава отговорих и сега пак отговарям на двамата по един и същ начин: Предложението е от България, в изпълнение на Решение на Политбюро на ЦК на БКП 17 май 1952 г.!
Ето го: „Националният комитет за защита на мира да направи предложение пред Комисията за международни връзки в Световния съвет на мира за даване посмъртно международна премия на мира на Вапцаров“.
Изпълнението на това решение е започнато почти веднага:
„ПРАГА
Световният съвет на мира
Тържественото събрание на софийските трудещи се, свикано от Всенародния комитет за честването на десетгодишнината от разстрелването на Никола Вапцаров – големия български антифашистки поет, гордост и слава на нашата национална култура, вдъхновен борец за мир и дружба между народите – Ви изпраща пламенни братски поздрави.
Виден деец в борбата против фашизма за свободата и независимостта на родината, Никола Вапцаров отдаде своя прекрасен млад живот за тържеството на ония високи идеи за мир и братство между народите, които днес сплотяват в единен и непобедим фронт на мира патриотите от всички краища на земята.
Нашият народ, чествувайки с безгранична признателност пламенния поет, патриот-интернационалист и борец за мир Никола Вапцаров, повече от всякога се вдъхновява от героичната борба на народите против подпалвачите на нова световна война, за мира, за демокрацията, за човешкото щастие – борба, на която Вапцаров бе един от най-вдъхновените певци.
Да живее могъщото световно движение за мир, начело с непобедимия Съветски съюз и вдъхновителя и знаменосеца на борбата за мир – великия Сталин!
гр. София, България, 23 юли 1952 г.
От Събранието.“
Прилагам факсимиле на същия текст, скоростно преведен на френски и изпратен още по-скоростно в Прага.
Дори само изразът „изпраща пламенни братски поздрави“ показва кой е сайбията на Световния съвет. Че той е комунистическа креатура личи по още няколко израза: „Тържеството на ония високи идеи за мир и братство между народите, които днес сплотяват в единен и непобедим фронт на мира патриотите от всички краища на земята“.
А това, че „Никола Вапцаров отдаде своя прекрасен млад живот за тържеството на ония високи идеи за мир“ е пълна измислица; фактите говорят за обратното и неволно издават не само за кого го е отдал (разбирай кой му го е взел), но и кой е строителят-градител на Световния съвет – вездесъщият СССР, с който поетът толкова държеше да сме в съюз (1940 г.), и сега – 1953 г., когато вече сме – съюзът му връща отнетото – смъртния живот чрез безсмъртната слава! А ако трябва да сме още по-точни – бащата на идеята за Световен съвет на мира е бащата на народите! (Който плаща, той определя и наградения).
Е, как да не стане Вапцаров не само всенародно признат, но и световнопрочут?!
Няма КАК!!!
След близо 20-месечна бременност, стъпка по стъпка, решението на Политбюро от 17 април 1952 г.: „Националният комитет за защита на мира да направи предложение пред Комисията за международни културни връзки при Световния съвет на мира за даване посмъртно международна Премия на мира на Вапцаров”, най-после ражда своя плод – на 19 юни 1953 г. Никола Вапцаров е награден посмъртно с почетната награда за мир, присъдена от Световния съвет за защита на мира.
А Мая, а Никола Н. Вапцаров?! Боже, какви целенасочени манипулации? От всичко казано и написано от тях вярно е само едно: наградата получава майката на поета.
Ето един почти пресен пример:
„Годината е 1953 г. Световният съвет на мира награждава посмъртно с „Почетна награда на мира“ легендарния български поет Никола Вапцаров. Гениалният български поет е удостоен с престижната международна награда измежду десетки предложения от десетки страни „за неговия изключителен принос в делото на мира и дружбата между народите“. (…) В официалната информация по награждаването не е упоменато откъде е дошло предложението. (…) Навярно преводите и това всенародно честване с гости от много страни да са подсказали кандидатурата на българския поет пред журито. Знае се, че поезията и биографията на Вапцаров е представила полската писателка Ванда Василевска, която е превела стиховете му на полски език. Вапцаров по това време вече е преведен на десетки езици.“ (The Bulgarian Teaims, 20.06.2017)
***
След 1944 г. и у нас, и по света е на мода борбата срещу фашизма, както след 1989 г. – борбата срещу комунизма. В началото на петдесетте години на миналия век комунизмът все още не се е дискредитирал, както стана след 1956 г., събитията в Унгария, а още повече след 1968 г., събитията в Чехословакия; фашистки по природата си, комунизмът все още се маскира като антифашизъм и измислените му герои се харчат като истински.
Според все още живото у нас марксическо литературно-критическо мислене, България е наплодила най-много на брой гениални поети и прозаици.
Макар да няма нито един нобелист.
––––
[1] Световният съвет на мира (ССМ) е обявен за висш постоянен орган на Движението за мир, доминирано от момента на създаването си до 90-те години от представители на страните от социалистическия лагер. ССМ е създаден през ноември 1950 г., по време на Втория конгрес на защитниците на мира във Варшава и е наследник на Постоянния комитет на същото движение, избран по време на първия му конгрес една година по-рано. Официалната цел на ССМ е да координира дейностите на защитниците на мира в целия свят в борбата им срещу опасността от избухване на световна война, срещу империалистическата агресия и за национална независимост на колониалните държави. ССМ, съгласно устава си, е съставен от представители на страни от целия свят. Най-голяма численост ССМ има през 1971 г. – 600 представители от 120 страни и няколко леви международни организации. Резиденцията на ССМ от 1950 до началото на 1990 г. е в Хелзинки, след което се премества в Атина. След разпадането на комунистическата система ССМ е малобройна организация, която няма влияние върху световния политически процес. За първи президент на ССМ е избран френският физик и химик, Нобелов лауреат – Фредерик Жолио-Кюри, който изпълнява тази длъжност до смъртта си през 1958 г. Следващите ръководители на ССМ са: 1959–1965 г. – Джон Демзънд Бернал, британски физик, комунист; 1965–1969 г. – белгийката Изабел Блум; след 1977 г. – индийският социалист Ромеш Чандра, който от 1966 до 1977 г. изпълнява длъжността генерален секретар и на практика ръководи организацията след 1969 г. През 1950 г. ССМ учредява Международна награда за мир, лауреати на която стават: 1950 г. – американският оперен певец и активист в световното движение за мир Пол Робсън (1898–1976); 1950 г. – бразилският художник и комунист от италиански произход Кандидо Портинари (1903–1962); 1951 г. – турският писател комунист, по-късно емигрант в Москва Назъм Хикмет (1901–1963); 1954 г. – бразилският физик и социален писател, активист в движението против световния глад, Жосуе де Кастро (1908–1973); 1956 г. – китайският художник Ки Баиши (1864–1957).
След смъртта на Фредерик Жолио-Кюри Международната награда за мир започва да носи неговото име, но е връчена само през 1959 г. на съветския писател Борис Полевой (1908–1981). От създаването си ССМ се обявява за представителство на широки обществени групи, без различия по политически и религиозен принцип. На практика обаче ССМ се оказва прокомунистическа организация с атеистична насоченост. ССМ е обявен за независима организация, която се финансира от членския внос на участващите лица, държави и организации. През 1989 г. ръководството признава, че 90% от финансовите източници са от СССР. С разпадането на тази държава ССМ изпада в икономическа несъстоятелност и съществува само формално.
Още по темата:
Марин Георгиев, Герой (и гений) по поръчка (I)
Марин Георгиев, Герой (и гений) по поръчка (II)
