Разговор с проф. Милко Палангурски
Съединението на Княжество България и Източна Румелия е сякаш едно от познатите исторически събития, за които винаги е имало място в учебниците. Но и то е било подвластно на идеологическата конюнктура след 1944 г. Защо става така? Заради позицията на Русия?
Не само след 1944 г. Ако отворим спомените на участниците в съединистката акция, ще видим, че нерядко отношението към Съединението е крайно отрицателно, особено на онези, които падат от власт в Пловдив. Тяхното обяснение е, че това е преврат, който връща България назад, че тук става дума не за приобщаване, а за завладяване и окупация. Мисля дори да събера всички термини, с които го определят и които са повече от негативни. Особено интересно е, че всички тези хора като Михаил Маджаров, Данаил Юруков, Иван Вазов остават крайно негативни към Съединението до края на живота си. Те никога не си позволяват да кажат и една добра дума за него. Явно онова, което става на 6 септември, проваля персоналния им мотив за участие в политиката. Изведнъж се оказва, че историята ги е изпреварила за втори път. Повечето от тези румелийски водачи, т.нар. нотабили, са хора, изградени в Османската империя, наследници на стари чорбаджийски фамилии, учили в Европа. Те никога не са вярвали в силите на нацията. Това е много важен въпрос и дори мисля, че трябва да се направи проучване в тази посока. През април 1876 г. тези хора не участват във въстанието, но със своите познания, чужди езици и образование помагат за българската кауза след това. Само че историята ги изпреварва, нито един от тях не влиза в Записките или в спомените за въстанието. При Съединението това се случва за втори път.
Между другото, по отношение на модернизацията Източна Румелия е по-напред от Княжеството. Нейните управници и първенци изграждат тази автономна провинция, въвеждайки парламентаризъм и разделение на властите, създавайки законодателство и образователна система. Факт е например, че още в първата година след освобождението на областта в Пловдив са назначени петима архитекти, а става дума за един град, който няма и 40 000 души. Нещо показателно с какъв размах се работи. Румелия е по-близко до Османската империя и като конструкция, и като мисъл, и като законодателство и контрол. Такива са предписанията на Берлинския договор. Изведнъж обаче революционерите от април 1876 г. изпреварват отново т.нар. нотабили. Защо? Защото манталитетът на тези, които активират Съединението, е съвършено различен. Освен че не вярват в силите на нацията, техните противници се отличават и с буквално сектантската си привързаност към Руската империя. Както казва Иван Пеев-Плачков, племенник на Михаил Маджаров и бъдещ министър на народното просвещение в едно от правителствата на Народната партия, те се държат буквално като сектанти. Във всички техни спомени и писания по вестниците се вижда, че са непоклатимо предани на руската идея, което определя мисленето им. Те осъждат Съединението като нещо неправилно, първо, защото не е уцелен моментът и поради това говорят не за съединение, а за поглъщане, и второ, защото сме се скарали с Русия. Това са двата постулата, които формира румелийската Народна партия. Впоследствие партията на Константин Стоилов е също обременена от тях, а хора като Константин Величков никога не преодоляват това мислене. Същото важи и за Иван Вазов. Дори през 30-те години, когато пише своите спомени, Михаил Маджаров продължава да бълва злъч към Съединението. Затова твърдя, че учебникът е едно, а отношението на обществото и неговите първенци към случилото се е нещо съвсем различно. Всички тези отрицателни оценки бълват в тогавашния печат. Ако отворите вестниците след Съединението и подписването на Топханенския акт – главно на румелийските народняци, но и на дядо Цанков в Княжеството – ще видите, че там се призовава към кървава революция, твърди се, че цялото зло е в двореца и главата на злото трябва да бъде отсечена. Това го пише и Константин Величков.
Има ли разлика между политиците, интелектуалците и народа, що се отнася до отношението им към Съединението? Това народно въодушевление съществувало ли е изобщо?
Що се отнася до народното въодушевление, ще цитирам поп Минчо Кънчев, този уникален образ на Българското възраждане. Впрочем никъде не намерих нещо по-човешко от написаното от него: Камбани бият, едни се молят, други реват, че децата им са на фронта, а трети гледат да ограбят някого. Той описва общото разтерзание. Ония, които са участвали в Априлското въстание, приемат случващото се революционно. Това са хора, които, щом чуят, че трябва да се действа, действат. Поп Минчо Кънчев отива на село, понеже кметът е мобилизиран, затова грабва мартинката, взема двата револвера и въвежда ред в селото, тъй като са се появили крадци. Той знае, че трябва да спасява държавата, тоест реда, властта и мира. Знае, че след като мъжете са мобилизирани – между другото, в Румелия мобилизацията става много бързо, за ден и половина – той трябва да опази своето паство и съселяните си. Хора като поп Минчо Кънчев не се нуждаят от инструкции, те нямат нужда от някакво окръжно, за да действат, от тях не бива да очакваме някакви височайши обяснения. Както някога е вярвал на Левски и на Димитър Пъшков в Диарбекир, така и сега знае, че след като Захарий Стоянов и другите с него са обявили обединението като цел, значи трябва да се работи. Той знае много добре кой е Захарий Стоянов и това му е достатъчно. Априлци са такива всичките. Такива са и онези, които вдигат въстанието в Чирпан – Иван Андонов, Иван Стоянович-Аджелето, който е много ключова фигура, защото държи телеграфа. Всъщност революцията е в телеграфа. С други думи, това са хора, които знаят какво трябва да се прави и го правят, без много-много да му мислят. Най-интересното е, че повечето от тях по-късно не си говорят. Свършили са Съединението и всеки е потеглил по пътя си.
Нека кажем кои са главните действащи лица в тези събития.
Главни действащи лица в Румелия са членовете на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) и военните. Неслучайно т.нар. Временно правителство е съставено от представители на БТЦРК и на войската, както и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски. Това е дело на Захарий Стоянов, който иска да покаже, че всички политически сили са вътре. Наскоро четох отново цялата документация, там ясно се вижда кои са участниците и какво мислят да правят. Първата телеграма на Захарий Стоянов е кратка и ясна: Съединението е обявено в името на Ваше Величество. Точка. Страната се съединява под скиптъра на държавния глава, тоест под върховенството на конституцията на България. За главнокомандващ на Източнорумелийската милиция назначават Данаил Николаев. Първото нещо, което прави той, е да пише на княза, че чака неговите разпореждания. Тоест той ликвидира румелийската милиция в мига, в който поставя княза за главнокомандващ. А когато цялата тази история трябва да се завърши, Захарий Стоянов предлага в Народното събрание като отговор на тронното слово – с отговора на тронното слово в Четвъртото народно събрание, когато се избират и депутатите от Румелия и на практика се утвърждава юридически Съединението – следния текст: Ние имаме един княз, една армия, едно правителство, един парламент, един бюджет. Това е крайната цел. И никакви приказки от типа – ще трябва да намерим начин за равноправно обединение, така че да запазим Румелия… Между другото, дипломатите искат точно това, но ние ги поставяме пред свършен факт, както и през 1876 г., когато поставяме пред свършен факт европейците – хвърляме им Батак пред очите и те трябва да вземат решение. И те го вземат, създават България. Даже две Българии. През 1886 г. от тези две Българии отново същите хора създават една. Пак като свършен факт. Макар че юридически Румелия си остава Румелия до независимостта, неин главен управител обаче е българският княз. Поради тази причина, за да уязвят княза, русофилите го наричат по вестниците княз-комисар. Но както казва Захарий Стоянов, фактът си е факт.
Разговаря екипът на сп. „Култура“
Пълния текст на интервюто четете в брой 07 (3020) на списание „Култура“
