Начало Книги Мирът и войната
Книги

Мирът и войната

Даниела Дечева
19.12.2023
1518
Давид Гросман получава Наградата за мир на германския книгоразпространителски бранш, 2010 г.

„Между творчество и миротворчество“, Даниела Дечева, УИ „Св. Климент Охридски“, 2023 г.

В основата на монографията на Даниела Дечева са темите за мира и войните, хуманизма и правата на човека, интелектуалците и властта, политиките на паметта и публичния дискурс, престижните международни отличия и дипломацията. Фокусът е към съвременната култура на паметта в Германия, чийто безспорен център е Холокостът, и нейния прочит през речите на тридесет лауреати на Наградата за мир на германския книгоразпространителски бранш и на техните лаудатори (1989–2019). Предлагаме ви откъс от книгата.

Мирът и войната, интелектуалците и публичността, травмите и паметта

Войната започва със заповяданата истина
далеч преди първия изстрел.

Петер фон Мат (лаудацио 2011 г.)

Няколко десетилетия, въпреки идеологическото на­прежение по време на Студената война, Старият конти­нент живя с убеждението, че военните конфликти вече са проблеми на други региони по света и го засягат само косвено. Югославия през 90-те на ХХ век? Постсоциалис­тически, националистичен, балкански пароксизъм. За За­падна Европа Балканите продължават да са европейски, но не съвсем. Войната в Украйна свали маските, преобър­на приоритетите, развали немалко сделки, отвори път на други, постави под съмнение утвърдени политически идентичности и стратегически позиции. Впрегнала сили да управлява няколко паралелни кризи, Европа не беше подготвена за конфронтация от такъв мащаб и с такива средства. Решенията, които се наложи да вземе, разкриха високата степен на единство на западния свят въпреки всички различия и противоречия, но и много негови заблу­ди, пропуски и злоупотреби.

На този фон какво значение може да има Наградата за мир, връчвана от книгоиздателския бранш на Герма­ния? Да, тя е посветена на мира и е много престижна, но е просто отличие, дори не Нобелово. И да, нейните лауреати са интелектуалци и творци от световна величина с публични позиции, които задават ориентири по големите въпроси на времето, но не те чертаят траекториите на властта, нито взимат големите политически решения. Това, което могат (би трябвало да могат) да предложат, е алтернатива на деструктивното: разум, духовност и мо­рал. Аурата на високата наука – недостижимите за обик­новения човек сфери на мисълта, и аурата на изкуството, което, обратно, е способно да докосва тъкмо милиони­те обикновени хора, са безплътните субстанции, които действат в публичността наред с нейните икономически, политически и социални механизми. Както науката, така и изкуството с всички свои сфери и средства въздействат върху живота на обществата. Тук те се срещат с полити­ческото в най-широк смисъл и влизат в интензивно вза­имодействие с него. Културната политика и в частност културната дипломация са само една от линиите на това взаимодействие, а престижните отличия – техен мощен ресурс.

Вече над седемдесет години Наградата за мир се връчва от името на германския книгоиздателски бранш, но в синхрон с вътрешнополитическия консенсус и външнополитическата линия на Федералната република до степен да бъде представителна за тях. С учредяването си през 1950 г. в името на една висша и универсална кауза – мира, инициативата всъщност цели най-вече реабилитиране­то на Германия и връщането ѝ в общността на демокра­тичните държави след извършените от нацисткия режим престъпления срещу човечеството. Това послание е насо­чено към световната публичност, но излъчва интегрира­ща морално-политическа енергия и към самото германско (в първите четири десетилетия само западногерманско) общество. С тържествена церемония в църквата „Св. Па­вел“ във Франкфурт, отдавайки почит на лауреата чрез своя културен и политически елит, германското обще­ство ежегодно се себеутвърждава и доказва на себе си и на света, че действително е преживяло катарзис и е въз­становило връзката с вековната си хуманистична инте­лектуална традиция. А това, поне за Германия, е възможно единствено чрез помненето на престъплението, почитта към жертвите и полагането на този възпоменателен хабитус като фундамент на политическата култура. В своята вече привична „култура на паметта“ германското общество постоянно се самонаблюдава и самокоригира. Безспорният център на тежестта в колективната му памет и идентичност е Холокостът, „сигнатурата на ХХ век“ (Хабермас) и „референтна точка на един нов морален абсолютизъм след 1945 г.“ (Sznaider 2022). Този статус не е постигнат бързо и безпроблемно. А въпреки или по-скоро тъкмо поради доминацията си, Шоа като фокус на колек­тивната памет на Германия и Европа и днес периодично се поставя под въпрос.

[…]

„Правата на човека в дигиталната ера“ (2010–2019)

Когато у нас някой писател критикува, веднага става постоянен гост в телевизионните предавания, но на други места по света рискува живота си.

Петра Рот (приветствие към Сансал 2011 г.)

„Правата на човека в дигиталната ера“ – под този надслов са обобщени на страницата на Наградата за мир текстовете, свързани с лауреатите в периода 2010–2019 г. Тази доста широка формулировка рамкира проблеми и на човешките права, и на дигиталната епоха, без те да са непременно свързани помежду си, а награде­ните през тези години насочват вниманието към много и различни горещи точки: от кризи и трайни конфликти в различни части на света (Израел и Палестина, Северна Африка, Сирия), през тежки нарушения на демокрацията и човешките права (например в постсъветското прос­транство и Китай) до въпроси, които тревожат пре­димно високоразвития западен свят (новите властови механизми чрез дигитален контрол, идентичностни и малцинствени политики, защита на културното наслед­ство и паметта, климатичните промени)[1]. През вто­рото десетилетие на века чрез избора на лауреати и в текстовия корпус от речите се очертава един образ на Германия, който не изненадва: настоящето на тази Германия се определя категорично от принадлежността към Запада/Европа и също така безусловно – от памет­та за нацисткото минало.

„2010 Давид Гросман“

Първи лауреат през това десетилетие е израелският писател Давид Гросман, един от интелектуалците активисти за помирение и компромис между Израел и Палестина. Убедителността на този избор не подлежи на съмнение, още повече че гражданският ангажимент на лауреата носи печата на лична трагедия: синът му загива в израелско-ливанската война през 2006 г., часове преди да се сключи примирие. Колективната и личната травма Гросман преработва в най-новия си тогава роман Една жена бяга от вестта (2009)[2]. Публикуването на немското му издание най-вероятно е послужило и като конкретен повод за решението на журито да удостои израелския писател с отличието. По-широкият контекст за този избор обаче са охладнелите германско-израелски отношения след повторното идване на власт на Бенямин Нетаняху през 2009 г. (по-подробно у Asseburg и Busse 2011, 704–705). Участието на Германия в международните опити за постигане на омиротворяване в Близкия изток отразява възгледа, че най-доброто решение за сигурността и на Израел, и на целия регион е постигането на арабско-израелско помирение. Това не изключва критика на израелската окупация на палестински територии, даже напротив, но е ясно, че Германия трябва да е много по-внимателна от други държави в позициите си към израелската политика[3]. Текущият и много диференциран дебат относно антисемитизма в германското публично пространство се поддържа не само от медиите и многобройните частни и обществени организации, но и е институционализиран на федерално и местно ниво чрез специална служба[4].

Чрез награждаването на Давид Гросман журито засяга тъкмо тази особено невралгичната точка в двустранните отношения – правото на Германия да критикува Израел. Заслужава си да се припомни, че при удостояването на другия израелски писател активист за мир Амос Оз през 1992 г. този въпрос дори не присъства в речите лаудатора и лауреата. Оттогава обаче израелско-арабският конфликт въпреки всички международни усилия за посредничество се задълбочава, а германският политически елит, особено след управлението на червено-зелената коалиция на Шрьодер (1998–2005), придобива повече увереност на международната сцена, включително в размирния близкоизточен регион. На този фон германският книгоиздателски бранш, както обикновено, застава от страната на официалната политическа линия на ФРГ и изпраща ясно послание: Давид Гросман е дългогодишен критик на политиката на собствената си страна в израелско-арабския конфликт, но не може да бъде обвинен нито в антисемитизъм, нито в антиционизъм; в диалога със своите западни съюзници Израел не бива да превръща това обвинение в автоматизъм.

Приветственото слово към израелския писател произнася Йоахим Гаук – лутеранският пастор и граждански активист в ГДР, който след обединението става първи председател на комисията по досиетата на Щази (1990–2000), а от 2012 до 2017 г. е държавен глава на Федералната република. Няколко пъти в хода на речта си той прави аналогия между гражданските позиции на Гросман и собствения си дисидентски опит, а индиректно и между предизвикателствата пред израелското общество и пътя, изминат от германското:

Защото като граждани на ГДР, аз и много други хора в Източна Европа въпреки безсилието успяхме да постигнем нещо подобно: ние живяхме истински живот сред фалшивия[5]. Повечето германци след ексцесиите на сляпо следване и идеологическо заслепение, след убийства, кървава вина, позор и загуба на честта останаха като изгубени в една пустиня от пепел. И за да избегнат посрамващото обръщане навътре към себе си, те веднага след войната отново се оставиха да бъдат обзети от духа на времето. Малцина успяха да спасят от пепелта едно старо прозрение: не конформитетът с мнозинството ни прави силни. Не ни прави щастливи изграждането на една реалност, в която противоречията се размиват, някои части се скриват, а страхът, болката и вината се изтласкват. Това, което ни оживява и изпълва, е откритостта към света; готовността да се отворим за другите и да бъдем отворени към тях и с готовност честно да се изправим пред всички страни на собственото си Аз. (Gauck 2010)

Този пасаж резюмира за пореден път неуморно декларирания германския публичен консенсус, постигнат след двете диктатури през XX век: единствено нелицемерно самокритичното преосмисляне на преживяното и публичното закрепване на паметта за него позволяват на обществото да продължи напред със свобода и самочувствие. Думите на Гаук съдържат обаче и втори план, една едва загатната съпоставка с израелското общество, която е изключително проблематична. Гаук е опитен оратор и вероятно си дава сметка, че подчертавайки германския пример в „израелски“ контекст, поема немалък риск. Първо защото редополага постнацисткото германско общество, източната част от което е предадено на следваща диктатура, с обществото на неговите оцелели еврейски жертви. И второ, отвъд базисно несъпоставимите обстоятелства на социално и политическо конституиране, които по-нататък в словото си той все пак подчертава, в думите му се долавя известна менторска, макар и съвсем добронамерена нотка, която тъкмо по отношение на Израел едва ли е уместна. От друга страна, привикнал на открита гражданска критика, и разчитайки на това, че лауреатът Гросман също добре разбира какво означава тя, Гаук отправя предизвикателство към изралеските граждани и техните политици. Нерядко оцелели от Холокоста или техни потомци (вкл. Амос Оз) са изказвали убеждението, че това да си жертва не те прави автоматично по-добър от останалите. С други думи, носейки своята неизличима травма, израелското общество не е освободено от отговорността за своите избори. Тъкмо това казва всъщност Гаук.

По-нататък в словото си той припомня обстоятелствата около създаването на Израел: „Великия съдбовен час“ за целия еврейски народ с решението на ООН през 1947 г., тегобите на евреите бежанци от цяла Европа, оцелели от концлагерите и лагерите за интерниране в Кипър, Полша, Румъния и Унгария. За голяма част от тях новосъздаденият Израел е компромис – първият им избор би бил Америка, твърди Гаук, – но все пак собствена държава, която дава възможност на „разпръснатия и смален еврейски народ“ да се превърне в общност. И отново прави съпоставка с германския опит:

Всички се нуждаем от това НИЕ (подч. Й. Г.): семейството, мястото, където живеем, езика, културата, религията, нацията, държавата, всичко онова, което ни свързва със своите и излъчва толкова повече сигурност, колкото по-незастрашено е. Обвързани сме с това НИЕ, колкото и да го отричаме, изтласкваме или релативираме, но какво ще стане от индивида е съдбовно свързано с това НИЕ. Понякога желанията на отделния човек се покриват с желанията и копнежите на общността. „НИЕ сме народа“, скандирахме през 1989-а по улиците и успяхме да съборим старата система, да спечелим свобода и да обединим Германия. Преди двадесет години съдбата беше благосклонна към нас. Най-после искахме и можехме да бъдем свободни и миролюбиви, заобиколени от миролюбиви съседи. При създаването на държавата Израел това обаче не беше така. (Gauck 2010)

С други думи, макар и несъпоставими в своята драматичност, източногерманският и израелският опит имат в основата си универсални ценности: волята за свобода, сплотеността на общността, общите цели. Между тези редове обаче може да се разчете и друго послание: „конституционният патриотизъм“ (Щернбергер/Хабермас), наложил се като едва ли не безалтернативна форма на идентифициране на германците със собствената им държава, според оратора не може да замести напълно „традиционните“ фактори на идентичност (които той изброява), значително омаловажени в епохата на постнационалното. Това в още по-голяма степен важи за Израел; за разлика от Европа, която след края на войната живее в мир, сигурност и благоденствие, съществуването на еврейската държава е твърде далеч от мира и сигурността, за да се отказва тя от националното си самоопределение. Тази утвърждаваща и подкрепяща констатация обаче само подготвя реторично прехода към чувствителната тема за критиката към Израел. Гаук прави поредна, още по-рискована аналогия: той сравнява безкритичното настояване на мнозина израелци, че тяхната държава винаги има право, с нагласата на много германски офицери от Вермахта през Втората световна война: „И то в една страна, която не се защитава, а е тръгнала за завладява други“, уточнява ораторът и продължава съвсем конкретно:

Израел се стреми към съжителство с другите народи, но все пак е изправен пред въпросите за вината и допустимото спрямо другите, за лоялността към своето: задължен ли съм към безусловна вярност на моята страна, защото в противен случай ще загина заедно с нея, трябва ли да изпращам синовете и дъщерите си на война дори когато това е война, която правителството води със средства, които аз не одобрявам? (Gauck 2010)

Това са всъщност въпросите, които поставят самите израелски критици като чествания Давид Гросман. Неговата лоялност към родината не е безкритична, подчертава лаудаторът; заедно с други интелектуалци той показва, че „освен солидарност трябва да има свобода на мнението, диспут, демокрация и право“, за да заслужава една страна да бъде защитавана. Когато са правилно разбрани, лоялността и критиката не си противоречат, а се обуславят взаимно, твърди Гаук. Това е пресечната точка, „съюзничеството“ между вътрешните (Гросман, Оз и др.) и външните (например от Германия) критици на Израел – те опонират тъкмо защото желаят мир и благоденствие – в дългосрочен план, както за Израел, така и за целия регион.

Ораторът се връща към темата за колектива от началото на словото си, но този път за да подчертае правото на несъгласие, протест, разграничаване, когато правилата, налагани от този колектив, са в разрез със съвестта на индивида. Примерите отново илюстрират сходство с историческите травми на други държави: „Колко сила беше нужна на сърбина по време на войната в Югославия, за да не се разведе с хърватската си съпруга? А колко сила беше нужна по време на националсоциализма като ‚ариец’ да не се разделиш със съпругата си еврейка?“ (Gauck 2010). Очевидно тези съпоставки имат за цел да покажат разбиране и съпричастност към драматичното всекидневие на израелските граждани, но те като че ли донякъде оспорват изключителността на израелския опит. Това отново е ходене по тънък лед, като се има предвид тезата за уникалността на Холокоста и колко чувствително реагират германските академични и политически среди на всеки уж легитимен опит за исторически сравнения. Така че, да се сравнява историческият опит на евреите (жертвите) и германците (техните палачи) е доста провокативен реторичен похват, но Гаук го използва неколкократно в словото си, сякаш непреднамерено, някак между другото, и по този начин ненатрапчиво демонстрира граждански кураж и неконформизъм – както навремето, в комунистическата реалност на ГДР.

Дисидентството на Гросман, заради което е и отличен с Наградата за мир, се състои в това, че защитавайки интересите на собствената си страна, настоява за респект и към отсрещната, за вслушване и в нейните аргументи, подчертава ораторът. Това изисква изключителна морална сила, защото тази друга страна е арабският враг, оспорващ правото на Израел да съществува (върху палестинска земя). Надежда дава фактът, че и от двете страни има хора, които успяват да преодолеят омразата и гнева и търсят начин да живеят заедно. Гаук илюстрира това с реален пример – работата на израелски психолог с палестински студенти. Един от тях споделя, че някога си мислел: „Жалко, че Хитлер не е унищожил всички евреи“. Разговорите с израелския преподавател и пътуването заедно с евреи до лагерите в Полша обаче напълно променят гледната му точка; той разбира „колко дълбоко е залегнал страхът от унищожение у онези, чието поведение на свръхсила преди му се е струвало като чиста арогантност“. (Gauck 2010)

За да илюстрира позициите на Гросман, лаудаторът многократно се позовава на негови думи, както и на пасажи от най-новия му тогава роман. Именно чрез един от тези цитати най-после слага пръст в раната. В Червената нишка главната героиня Ора обяснява на малкия си син, че приятели на страната им са САЩ и Англия, а през останалите страни по картата на Европа само бегло прокарва пръст. Гаук признава:

Жегна ме, че НИЕ (подч. Й. Г.), че Германия в представата на Гросман не е сред приятелите на неговата страна. Не само филосемитизма на моето поколение трябва да е забелязал Гросман, а и многобройните усилия на Западна Германия да поправи причинените неправди. И не бяха ли настъпили в страната ни срам и скръб, макар и цяло поколение по-късно? Бяха се завърнали оцелели от Шоа, бяха се преселили и евреи от Съветския съюз. Германия, мисля си, ще е последната страна, която би отказала на Израел подкрепа и солидарност. Именно защото Израел е важен за нас, тъкмо защото добре разбираме значението на родината за един народ, преследван в диаспората и в крайна сметка дори набелязан за унищожение от германците, ние чувстваме особен дълг да съдействаме за неговия вътрешен и външен мир. Но за приятелството важи същото, каквото за лоялността: критиката не бива да се тълкува като противопоставяне или дори като вражда. Понякога приятелството е дори по-сериозно и благонадеждно, когато не се бои да критикува приятеля. Давид Гросман знае това, ние невинаги. (Gauck 2010)

Казано по друг начин, дълбоката привързаност се изразява в свободата да критикуваш – така, както Гросман и други активисти за мир критикуват ‒ и точно това разбиране сближава позицията на израелските активисти за мир и германските (респ. всички други приятелски настроени критици). Съществената разлика обаче е в това, че приятелството не заличава границите. Гросман критикува „своето“, докато историческата обремененост на Германия много лесно задейства подозрения, и то не само у еврейския народ. Оказва се, че е твърде наивно да се смята, че Германия вече е направила достатъчно, за да си позволи да бъде „права“ или „като другите“. В цитирания пасаж аргументите на фактичността са обагрени в афект, присъщ на междуличностните, но пренесен върху междудържавните отношения: тъга, обида, оправдание, недоумение, несигурност и все пак известна доза увереност в собствената правота не защото е собствена, а обратно – защото е почерпана от хуманни принципи, приемани в Европа за универсални. Йоахим Гаук успява да изпрати това послание ясно, балансирано, добронамерено и с премерено самочувствие. В края на словото си изчиства всяко съмнение в принципната подкрепа на Германия за Израел, цитирайки самия лауреат: „Разпознавам чудото: Ние, евреите, имаме държава“. А с препратка към библейското предопределение на израилския цар, пророк и псалмопевец Давид поставя многозначителен финал: „Благодарим ти, Давид. Ти стоиш пред твоя Голиат – всекидневната омраза (к. Д.Д.) – а нямаш дори прашка. Но ти си Давид“. (Gauck 2010)[6]

Лауреатът Давид Гросман произнася реч, която е изключително въздействаща не само заради трагичния си контекст, а и заради начина, по който влиза в диалог с лаудациото на Гаук. Подобно на Амос Оз през 1992 г. той изхожда от непреодолимо травматичната еврейска идентичност, белязана от „близо 2000 години изгнание, преследване и демонизиране“, и търсеща да се вкорени в една страна, която, отпреди да стане държава, се намира в състояние на война (Grossmann 2010). Гросман е поредният оратор, който индиректно отправя реплика към една от най-скандалните фрази в историята на Наградата за мир – Валзеровото отвръщане на погледа (нем. Wegschauen) от непоносимото (свн. Walser 1998a). А израелският писател прави точно обратното: насочва погледа си (нем. Hinschauen):

Държа очите си отворени, през цялото време, колкото мога. Невинаги имам душевната сила за това, но знам, че трябва да настоявам поне да знам какво се случва, какви неща се вършат в мое име, в които, колкото и да ги отхвърлям, все пак участвам. Трябва да виждам (к. Д.Г.) тези неща, за да реагирам […] да ги наричам с истинските им имена, със собствени думи, и не бива да се подвеждам по думите и изразите, които ми диктуват моето правителство, моята армия, медиите в моята страна и извън моята страна или собствените ми страхове – или дори врагът ми. (Grossman 2010)

Въпреки лексикалната антонимия семантичната антитезата „отвръщам – насочвам погледа си“ е поне в известна степен привидна. Защото и Валзер, и Гросман, без да пренебрегваме обективната несъпоставимост на житейската им ситуация, говорят за индивидуалното преживяване и личната отговорност, особено за тези на писателя; за свободата на собствените съвест и морална преценка; за реакцията на дискурсивния натиск.

Без следа от патос или обвинение Гросман пресъздава онази колективна еврейска идентичност, която обяснява защо Израел реагира така чувствително на всяка критика. Неизличимо е чувството на „екзистенциална чуждост, екзистенциална самота, което винаги е придружавало отделния евреин и еврейския народ сред другите народи“ (Grossman 2010). Десетилетия след създаването си Израел все още няма постоянни граници, а за народ, който в по-голямата част от историята си е живял разпръснат между други народи, това е есенциално. Въпреки голямата си военна мощ държавата не може да осигури на гражданите си мир, сигурност и спокойствие. „Трагично е, че Израел не успя да излекува евреите от техния горчив и най-важен опит: чувството да си бездомен в целия свят“ (Grossman 2010). Тези думи, макар изречени без укор, би трябвало да имат отрезвяващ ефект върху европейската публика. Докато Европа премахва граници, изхождайки от своята едва ли не неприкосновена вътрешна сигурност и свобода, израелците копнеят за граници, които да им дадат чувството за истински и постоянен дом. Дори само това базисно различие е достатъчно, за да обясни защо Израел реагира като неразбран, а значи и неоснователно критикуван от европейските си партньори.

След като пресъздава екзистенциалната ситуация на евреите, лауреатът открито, без всякаква реторична орнаментика, изговаря онова, което винаги присъства в германско-еврейските отношения:

Вероятно усещате: изговорени от евреин и израелец в Германия, определени думи придобиват резонанс, различен откъдето и да е другаде по света. Това, за което говоря, използваните от мен думи и пулсът на спомена, който събуждат, идват от раната на Шоа и събуждат ехото му. Много неща, които се случват в Израел – дали в най-личната сфера, в отношението на човек към собствения му живот, към семейството и приятелите му, или пък в публичната сфера, в политическата или военната – се намират в този обременен диалог с Шоа и с това, как Шоа е белязала еверйското и израелското съзнание. (Grossman 2010)  

Подобно на своя сънародник и съмишленик Амос Оз, Гросман не поддържа илюзията, че паметта за миналото и постоянното ѝ демонстриране могат да излекуват травмата. Казва по-скоро обратното – белегът е неизличим и се унаследява от всяко следващо поколение; но макар и сдържано, изразява и респект към трансформацията на Германия от „място на злото“ в образцова демокрация:

Без да правя неуместни сравнения между напълно различни исторически ситуации, си давам сметка, че именно тук, в Германия, може да се види също как един народ не само се възстановява от физическото разрушение, но и e напуснал мястото, на което е унищожена самата човечност и са разрушени и прекрачени всички нейни граници и бариери. Как започва отначало, обвързва се с етични и демократични ценности и възпитава младите хора в един светоглед на мир. (Grossman 2010)  

Гросман се връща към действителността в своята страна с една съпоставка, която за пореден път разкрива огромната разлика в житейската перспектива на европейските и на израелските граждани и индиректно релативира критиката на Европа към Израел. Когато например Германия планира държавни проекти за 2030 година, това се възприема като напълно нормално и логично, казва Гросман. Но никой израелец не би правил такива дългосрочни планове. „Когато мисля за Израел през 2030 година, сърцето ми се свива, сякаш, позволявайки си толкова много бъдеще, нарушавам някакво табу“. (Grossman 2010)

В края на словото си лаураетът разсъждава върху процеса на писане и какво значение има то отвъд сферата на творчеството. За Гросман да пише е най-добрият начин да се противопостави на произвола и на съдбата на жертва. Това се отнася както за отделния човек, така и за цели общества. В този смисъл той би желал израелското общество да намери нужните духовни сили, за да различава реалните опасности, които ни дебнат, от мощния отзвук на нещастията и трагедиите, които са ни сполетявали в миналото. За да не бъдем повече жертви – нито на враговете си, нито на собствените си страхове. За да се завърнем най-после у дома. (Grossman 2010)

На церемонията през 2010 г. лауреатът и неговият лаудатор по забележителен начин влизат в реален, а не просто в символичен диалог, и това далеч не е характерно за всяка двойка речи. Гросман конфронтира публиката с едно непредставимо за европейците чувство на безродност и бездомност, с неизличимата травма от миналото, съчетана с постоянна заплаха в настоящето и несигурност за бъдещето. Гаук пък поставя легитимни от международноправна и хуманитарна гледна точка въпроси, които нямат еднозначен отговор. Бъдещият федерален президент на Германия и израелският писател говорят един с друг и на публиката открито, но с респект. За съжаление, в голямата политика това далеч не е достатъчно.

„2011 Буалем Сансал“

Наред с изострената бдителност по отношение на всякакви симптоми на антисемитизъм, в германското публично пространство се полагат специални усилия за поддържане на юдео-ислямския диалог на институционално, гражданско, академично, културно ниво. Опитът за балансирано отношение и недопускане както на антисемитски, така и на антиислямски настроения и прояви, е ходене по много тънък лед, който се пропуква почти на всяка крачка, но няма алтернатива. Напротив, дебатът обхваща все повече аспекти и тези, някои от които доста провокативни (свн. напр. Mendel/Cheema/Arnold (съст.) 2022). Под влияние на постколониалния дискурс все по-напрегнат става дебатът за отношението между антисемитизъм и расизъм (свн. точка Спорът на историците 2.0). След като чрез Гросман дава трибуна на израелската перспектива, на следващата година кураториумът остава в проблематиката на близкоизточния конфликт и представя една арабска гледна точка – във всеки случай не палестинска. Отличен е алжирският писател Буалем Сансал – от една страна, заради творчеството си, в което насърчава „срещата на културите в респект и взаимно разбиране“, както се посочва в обосновката, а от друга – заради откритата критика към произвола на политическите режими както в собствената си страна, така и другаде по света.

Безспорно, макар и не експлицитно заявено, „Арабската пролет“ на 2011 г. е контекстът, в който кураториумът се спира на номинацията на Сансал. Най-вероятно допълнителна роля е изиграл романът му Селцето на германеца или дневникът на братя Шилер[7], издаден на немски през 2009 г. В него авторът използва действителната история на бивш нацистки офицер, за да направи връзка между националсоциализма и съвременния ислямизъм. Сансал изтъква историческата и идеологическа приемственост между тях и това придава на дългогодишната му критика към ислямския фундаментализъм и национализъм още повече експлозивност.

Приветствената реч произнася швейцарският литератор германист и издател Петер фон Мат. „Литературата е бавна сила, но няма скала, която задълго да ѝ устои“ (Matt 2011) – този повтарящ се в лаудациото мотив е изведен от Хайнрих фон Клайст, цитиран в началото. Той изразява всъщност концептуалния фундамент на Наградата за мир, а и на всяко друго отличие за интелектуален принос – онази „власт на безвластните“ (Хавел), която подкопава идеологиите и компрометираните механизми за действие на силните на деня. Освен еднократни позовавания на Клайст и Лесинг лаудаторът прави само още една конкретна, и то много лаконична препратка към германската история. Според Мат романът на Сансал за офицера от СС, който прикрива следите си от участието в Холокоста, като се интегрира в алжирската антиколониална съпротива, е променил историческото съзнание не само в страните от Магреб (Matt 2011). Вероятно това твърдение е малко преувеличено, но напълно уместно в приветствено слово. Във всеки случай, за германската публичност темата „националсоциализъм и Холокост“, още повече разработена нетрадиционно и в извъневропейски актуален политически контекст, има особена притегателна сила.  

Благодарствената реч на алжирския писател е една от онези, които излъчват енергията на лично преживян дълогогодишен реален военен конфликт, а в последните тридесет години от историята на отличието те не са много. Вероятно защото не са много лауреатите от извъневропейското пространство. В словото на Сансал могат да се очертаят две теми, които пряко засягат германската общественост: значимостта на Наградата за мир и арабско-израелският антагонизъм. Първо, ораторът отделя немалка част в началото на речта си, за да изрази благодарност за удостояването с отличието, като анализира въздействието на този акт върху себе си, при това много по-емоционално и обстойно от всеки друг награден досега. „Огромният шок“, че именно той е избран за тази престижна награда, задвижва в него някакъв чудодеен процес на осъзнаване, в който писателят вижда себе си и работата си издигнати високо над собствената мярка за смисъл и цел:

Това е вашата награда, уважаеми дами и господа от Борсовия съюз, така че вие познавате нейната сила да променя, дори да възвисява, защото това се случва мигновено, като по чудо, веднага щом узнаеш за наградата; вие знаете в каква степен наградата може да впечатли, да промени лауреатите или да ги накара да осъзнаят, че в хода на времето са се променили, а трудът им като писатели, философи или драматурзи се е поместил в една по-обширна рамка, отколкото са си представяли първоначално, и сега изведнъж те си дават сметка, че при тяхната работа става въпрос за нещо по-голямо – а именно за мира, а не просто за задоволяването на някакъв нарцистична потребност да пишат. […] Стоейки тук пред вас, на този пулт, съм едновременно аз, но и някой друг, когото не познавах и все още не познавам, а именно онзи, когото избрахте за носител на Наградата за мир за 2011 година. Изглежда отличието създава някаква ценност в мен, така, както дадена функция си създава орган. Служил съм на мира несъзнателно, а отсега ще му служа съзнателно, и това ще събуди нови способности в мен. Още не знам какви, може би усет за стратегия и предпазливост – и двете са необходими в изкуството на мира не по-малко, отколкото в изкуството на войната. Наградата за мир е като Божи пръст или като магическа пръчица; докосне ли челата ни, превръща ни във вóини на мира. (Sansal 2011)

Патосът на Сансал относно тази чудодейна функция на Наградата за мир произтича на първо място, разбира се, от висотата на идеала – каузата на мира. Освен това обаче отличието е толкова високо, задължаващо и преобразяващо, защото е високо мястото, от което се присъжда. Престижът на наградата произтича от престижа на връчващата я организация, който пък се поддържа в значителна степен от престижа на Германия на международната сцена. Сансал е така признателен не само заради признанието към собствената си личност. Отличавайки го, германският книгоиздателски бранш демонстрира от името на германската публичност загриженост към проблемите на северноафриканския регион, поставя на фокус борбата, която народите на Юга водят, за да се освободят от своите „зли и архаични диктатури, в някога славния и действен арабско-мюсюлмаски свят, който сега обаче толкова отдавна е затворен и застинал“ (Sansal 2011). Отличаването на Сансал е символичен дипломатически акт, с който влиятелният книгоиздателски бранш (във висока степен представляващ германската държава) застава на страната на дисидентите от региона. В този смисъл писателят споменава „между другото“, че за жалост алжирският посланик не присъства на церемонията (Sansal 2011). Както няколко години по-рано при награждаването на Сюзан Зонтаг, това показателно отсъствие подчертава основанията на лауреата да бъде критичен към официалната власт и увеличава както нейния/неговия символен капитал, така и този на отличието.

Логично, в същинската част на речта си Сансал анализира алжирската действителност и арабските бунтове. Мимоходом споменава обаче и двойствената роля на западните страни, на които „окичените с медали фуражки започнаха да правят мили очи, и които действително бяха лесни за съблазняване или съгрешаваха в името на реалполитиката“ (Sansal 2011). Укорителната нотка към намесата на Запада в регионални конфликти е отчетлив и в другата тема, на която писателят се спира много обстойно: израелско-палестинската непримиримост, която според Сансал е „най-старият конфликт на света“ и вероятно ще гнети още много поколения (Sansal 2011). Визията му е изцяло, до утопичност в духа на помирението, компромиса и мира. Заради своя апел към братско съжителство в Близкия Изток в страната си е заклеймен като предател на арабско-ислямските интереси. В речта си обаче той открито назовава интереси на мощни държави, които – далеч от Близкия изток – не позволяват той да се умиротвори. Затова истинското чудо би било не палестинци и израелци да сключат мир помежду си, а „онези, които се изживяват като патрони, ментори и съветници на двете страни и дори като безкомпромисни пророци, най-после да престанат да им налагат собствените си измислици“ (Sansal 2011). Като пример за изключителен, смел, автономен, макар и обречен политически акт ораторът посочва кандидатурата на Палестина за членство в ООН, която Махмуд Абас представя през 2011 г. в Ню Йорк.

Също като своя предшественик Гросман алжирският лауреат се застъпва за правото на израелците и палестинците да живеят на собствена земя и в мир помежду си. Заявява своя респект към Другия – в случая към израелския Друг, – но все пак настоява, че поддържането на конфликта обслужва външни интереси, чиято неизчислима цена плащат двата народа. Зад палестинската страна стоят арабски диктатори, Арабската лига, арабски националисти и „за съжаление, съвсем реалният Джихадистки Интернационал“ (Sansal 2011). Подкрепящите Израел сили и мрежи Сансал не назовава директно, а описва като сигурни, благосъстоятелни, далечни за региона „лобита“:    

Израел е свободна страна, никой не се съмнява в това, той е една чудесна, голяма, изумителна демокрация, и повече от всяка друга страна се нуждае от мир; постоянното състояние на война и тревога, в което живее от шестдесет години, вече не е оправдано, а държавата от своя страна трябва да скъса с екстремистите и с всички онези лобита, които, защитени в своите далечни райски места, подтикват страната към една непреклонност, която, разбира се, е напълно безплодна, и по този начин заключват Израел в един затвор от нерешими уравнения. 

Според мен ние всички трбява да се откажем от идеята, че мирът може да се договори. Може да се преговаря за начини, форми, етапи, но самият мир е принцип; той трябва да бъде оповестен публично, тръжествено. Трябва да кажат: мир, шалом, салам и да си подадат ръка. Това направи Абас, когато отиде в ООН, това направи и Садат, когато отиде в Тел Авив. Нима е някаква илюзия да искаме Нетаняху да направи същото, като отиде в ООН или в Рамала и оповести там принципа на мира? Благодаря ви за вниманието! (Sansal 2011)

Така недвусмислено, с директен призив към израелския премиер за политически кураж и готовност за мир, каквито са показали преди него един палестински и един египетски лидер, Сансал приключва речта си в нейната кулминация, без да тушира реторичното ѝ въздействие с допълнителни коментари.

Обикновено изборът на лауреат и неговата реч срещат одобрение в големите медии, така е и при Сансал. Известни резерви изразява обаче преводачът от/на арабски език, Щефан Вайднер, в специализирания сайт за диалог с ислямския свят quantara.de. Според него журито е взело несмело, конформистко решение, избирайки един достоен, но по-скоро удобен лауреат изсред много други, не по-малко достойни, но с далеч по-остри позиции към Израел (свн. Дечева 2019, 245). В публикация от 2009 г., т.е. малко преди Гросман и Сансал да бъдат удостоени с отличието, Клаус Харпрехт също споделя впечатлението, че кураториумът се пази от ясно изразен политически избор, свързан с Израел. В този смисъл според него е показателен фактът, че Даниел Баренбойм така и не е отличен с Наградата за мир, вероятно заради откритата си критика към Израел. А би бил убедителен лауреат, който чрез музика, със своя оркестър на мира, съставен от палестинци и израелци, осъществява идеята за помирението (Harpprecht 2009, 335). Но тъкмо по тази тема кураториумът едва ли може да си позволи рисковани решения.

Даниела Дечева е германистка и преподавателка в катедра „Европеистика“ във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Води курсове по история и култура на немскоезичните страни, специализиран немски език и история на европейската култура през ХХ век.

[1] Повече за отзвука в реномираните медии на избора и речите на лауреа­тите през това десетилетие срв. Дечева 2019.
[2] Романът е издаден на български през 2015 г. от изд. Алтера със заглавие Червената нишка.
[3] В този контекст голям публичен дебат предизвиква речта на Ангела Меркел пред Кнесета през март 2008, в която тя казва, че „сигурността на Израел е част от националния интерес на Германия“. Вълнението около тази фраза произтича по-скоро от символичността на визитата и мястото на произнасянето ѝ, защото по същество тя не е нещо принципно ново. По този въпрос свн. напр. (Kaim 2015).
[4] От 1 май 2018 г. към Федералното министерство на вътрешните работи и въпроси на родината (Bundesministerium des Innern und für Heimat) на Германия функционира независима федерална инстанция за борба с антисемитизма, закрила и популяризиране на живота на еврейската общност във ФРГ. Такива длъжности има и на местно ниво към правителствата на отделните федералните области.
[5] Тук Гаук леко изменя фразата на Адорно, респ. Тирзе.
[6] Както е известно, образът и животът на цар Давид носят богата символика и имат централно място в еврейската/израелската колективна идентичност. В случая Гаук подчертава каузата и личния ангажимент на Д. Гросман в опозиция на официалната израелска власт. От друга страна, съвременната еврейска държава също се идентифицира с името на древноеврейския цар, което носи обещанието за победа въпреки неблагоприятните обстоятелства. Например по време на Шестдневната война през 1967 г., в рамките на произраелските демонстрации в Германия издателят на сп. Spiegel казва: „Да живее Израел, този Давид сред народите!“ (Kloke 2015, 10), визирайки враждебното му обкръжение.  
[7] Оригинално заглавие на френски Le village de lAllemand ou le journal des frères Schiller, 2008. Немско издание: Das Dorf des Deutschen: Oder Das Tagebuch der Brüder Schiller, Merlin 2009. На български досега е издаден само един от романите на Сансал, антиутопията 2084 – Краят на света (Алтера, 2023). Негови критични позиции, най-вече към корупционните режими в Африка и ислямизма, са достъпни онлайн на български език. Интервю със Сансал по във връзка с романа и проблемите, които засяга в него, е публикувано и на страницата на еврейския мемориален комплекс Яд Вашем.

Даниела Дечева
19.12.2023

Свързани статии