Макар, че съм несъмнен лаик в тази сфера не може да не ми прави впечатление, че в повечето от модерните икономически теории – независимо че е централен – трудът на човека се схваща изключително като негативен предмет. „Негативен”, защото се третира в тях единствено като „разхода” (на живот, с който сме принудени да обезпечаваме живота си), като жертвата (на време, ресурси, усилия, с които трябва да осигуряваме благоденствието си), като цената (която сме осъдени да заплащаме за потреблението си). Трудът на човека, за да си поиграя с думата, е в тези модерни теории единствено „труд”-ност (и дори – трудността) на живота; онова, което „благото” (богатството) ни кост-ва, което изисква, което е „плàтата”, която трябва да заплатим за него.
Виждайки това, класическият християнски човек би казал, че във въпросните теории трудът се е свел изключително до библейската категория на „наказанието”, на онтологичната „тегоба” на човека, наложена му в резултат от неговото грехопадение. Та нали именно според известната библейска визия трудът и е бремето на човека, неговото пленничество на стихиите, онази „пот на лицето” (Бит.3:19), която му е съдено да пролива в живота си и за живота си, защото е онтологически наказан в този свят и от само себе си земята му дава само „трънете и бодилите” си (Бит. 3:18), а плод (богатство), единствено с цената на труд-ността на труда.
Щом това е така обаче, за християнския ум става ясно и защо схващаният по този начин труд е станал изключително предмет (и дори предметът) на една икономика, разбирана днес изцяло като наука за иконом-исването: наука, която ни учи как да жертваме (изразходваме) по-малко труд за повече богатство, да плащаме по-ниска цена за по-висока печалба, как да работим по-кратко за по-продължителна удовлетвореност, как друг (друго) да поема усилията ни и т. н. и т. н. Като иманентен предмет на икономиката, схваната в този смисъл, трудът следователно, се третира в нея изключително като предмет на минимизация, рационализация и рентабилизация. За да „си струва” трудът и резултатът от труда, трудът за резултата трябва да е минимален. Минимум труд за максимум богатство – това е пределното решение на „задачата”, която икономиката като теория за „икономисването” решава и в която трудът е дефиниран поначало единствено като онтологичната „пот”, която разумът е призван да изтрива. Но ако това е така, то и пределната цел на този икономически (икономисващ) модерен разум по отношение на труда е неговото пълно снемане – неговата абсолютна „рентабилизация”, т. е. достигането до състоянието на потребяване-без-труд.
Но вярно ли е наистина, че животът, според своето „понятие” е „потребяване”, което единствено по „акциденцията” на наказаността си (ограничеността си) е нещо трудещо се? Нима е вярно, че всичко онова, което най-вече европейският (християнският) човек е извършил през вековете върху лицето на земята е било само нещо, което той е „хвърлял” в браздите й, защото е било невъзможно да бъде иначе? Нима всичко е било само неизбежната цена за субективното обезпечаване на „богатството на народите” (Адам Смит)? Нима в неимоверното, почти „Хераклово” трудене на европейския човек още от времето на устрояването на монашеските „райски” градини около бенедиктинските абатства на Запада, а сетне през гигантския цивилизационен поход на „колонизиращия” света „бял човек”, не се долавя и някакво дълбинно убеждение за онтологична мисия? Там е работата, че в Библията – тази „програмна” книга на европейския човек, в която ни е разказано за наказването на Адам, изначалната положеност на човека в този свят съвсем не е представена като (просто) „потребление” – ядене на плодовете на Едемските дървета. Известно е, че Творецът е „поставил” човека в райската градина за „да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). Тази поставеност, обаче, която при това е изначалната, догрехопадналата (сиреч онтологичната) ситуация на човека съвсем не би могла да се гледа като „наказание”. Би било абсурдно наказанието да предваря провинението и следователно, трябва да се схваща по-скоро като една дълбинна интуиция за труда като онтологична призваност на човека в битието. В тази интуиция за изначалната „Адамова” поставеност да обработва земята като негова същностна пред-назначеност, трудът престава да бъде негативна категория, чист „разход” за субективното задоволяване на нуждите (т. е. при-нужд-ение) и се разкрива като категория на осъществяването едновременно и на човека и на света. Човекът, казва ни тази интуиция, е поставен върху земята, за „да я обработва”, но и земята е дадена на човека, за да бъде обработвана и следователно, пределната воля на Създателя е земята да става (да стане) стопанството на човека-стопанин. Завършената мисия на Адам върху лицето на земята е не просто постигането на удовлетвореност на чисто субективните му нужди, но и постигането на обективното „удовлетворително” състояние на света. Човекът – имал е в съзнанието християнинът (да препрочетем Емерсон или Киплинг) – е призван да из-питва Творението, да из-явява онова, което е вещо да бъде неговото веще-ство и по този начин да възхвалява неговия Творец, Който го е създал именно такова: вещо да става, да плодоноси, да разцъфтява по безбройни начини. Този дълбинен „литургически” етос на труда със сигурност можем да доловим в перманентната благо-устроителска аскеза на средновековните монаси, в усилията им да възвърнат „райското” лице на земята, но той се чувства и като фундаментален мотив на вековния „колонизиращ” постъп на европееца изобщо, който тъкмо в този смисъл е и исторически човек – всякога гледал на света като призван да му бъде стопанин[а] – да го урбанизира, окръглява, оцелостява, да го направи стопанството на човека, като по този начин реализира онтологично-аскетичната си мисия да бъде съ-трудник, ко-креатор на Създателя.
Но, разгледан по този дълбинно библейски начин, трудът вече се разкрива не просто като категория, изследима в икономиката като наука за „икономисването” [му], но и като категория в една „икономика”, разбрана в един далеч по-изначален, дори метафизичен смисъл – а именно в смисъла на науката за домо-устрояването на света – ойко-номията (1) на света. Трудът е онова, с което човекът устроява „дома” на връчения му изначално свят, трудът е изпълняване на приз[о]ванието на изначалния Адам като стопанин на творението, призван да го „обработва” и прави „стопанство” – свят-имащ-си-стопанин. В този смисъл, повтарям, трудът в своята най-дълбока християнска схванатост, е ойко-номия, домо-устрояване на света. Защото преди да стане [и] „тегоба”, при-нужд-ение, трудът е призванието на човека по отношение на дадения му свят, който затова му е и „връчен” – за да бъде осъществен като стопанство[то]-на-своя-стопанин, като неговия „имот”.
А „имотът” (и това европейският стопанин винаги е знаел) е не само онова, което аз „имам” (като иму-щество, име-ние, противоположно на немо-тията), но е и онзи дял битие, който има мен, своя из-водител до целе-съобразност до логосност. Стопанинът има „имота” си, но и „имотът” е „битието-което-си-има-стопанин”, той е „стопанството”. Защото битието е не само „ресурс”, който човекът при-своя-ва за да го ползва, битието е и обърнатото-към-човека-в-повелително-наклонение. В този смисъл „имотът” на един истински стопанин (а не просто „имущ” човек) е и онзи дял битие, чийто призив той е „уловил”, който е об-служил като призван от него. Никак не е случайно, повтарям, че истинският стопанин винаги се е чувствал не само като имащ имота си, но и като иман от него – обзет от него, увлечен, об-вързан от него. И не само защото той, в своята стихийност иска из-разход-ването на жизнените му сили, иска „разходите” на труда му, за да му позволи (субективното) удовлетворение. Но и защото той, имотът изисква „удовлетворение” за себе си от него, изисква да бъде „стопанисван имот”. Трудът върху имота – знаел е бенедиктинският монах, знаел е европейският „пионерен” заселник на Новия свят на „Западните Индии” – е както изразходване за постигането на субективна „задоволеност” (богатство) така обаче и изразходване за постигането на обективното съвършенство на връченото му от Твореца битие. Последният „разход” обаче, е изразходване за едно дълбинно дължимо на битието, което се заплаща не просто с елементарното удовлетворяване на биологичните потребност, но и от едно дълбоко удовлетворение на нужното на нас-с-битието, на съвместното ни бѝтие с битието, в най-дълбоката основа на което стои взаимната ни „подареност” от Твореца – подареност на него на мен, но и на мен на него. Природата, знае в дълбините си християнският (европейският) човек, е дадена, връчена на човека, тя не му е просто противо-стояща. Ето защо той е призван не само да взима от нея, при-своя-вайки я, но и да взима от нея из-явявайки вещо-стта на веще-ството й – като награда. Природата е „връчена” на човека не просто като нещо трудо-емко, но и като творението, на което той е призван да бъде за-вършител, из-вършител, съ-вършител.
