Ние осцилираме между илюзията за завършеното и световъртежа от неуловимото. В името на завършеното ни се иска да вярваме, че съществува някакъв уникален ред, който поначало би ни позволявал да стигаме до знание; в името на неуловимото ни се иска да мислим, че ред и безредие са две думи, еднакво обозначаващи случайността.
Ж. Перек
Тази книга е сборник есета, който заема заглавието си от най-прочутото сред тях и е публикуван след смъртта на толкова известния и така ексцентричен автор. Присъщото на Жорж Перек (1936–1982) желание да подрежда и изброява нещата тук се разпростира върху какви ли не области – от собственото му писане през модата до начина да подреждаш библиотеката си, оттам до очилата, а от тях – до готварски рецепти, комбиниращи по привидно безброй начини едни и същи продукти…
На някои места сме в дълбокото на литературата, на други таксономичният световъртеж ни захвърля право в социологията на всекидневието, на трети се изправяме пред чисто философска игра с понятия, а другаде сме изумени от някакъв неокачествим жанр работене с емпирични дреболии – радост, каквато си доставя всеки от нас по различни поводи и в различни мащаби по пътя на най-важната ни задача на този свят: самопознанието.
Есетата представят Перек в пълния блясък на неговата „„запазена марка“ писане и ни въртят с различна скорост около един копнеж, признат ето така: „„Толкова изкусително е да поискаш да разпределиш целия свят според един-единствен кодекс…“.
„Публикуван през 1985 г., сборникът „Мислене/Подреждане“ е първият с текстове на Жорж Перек, издадени след смъртта му на 3 март 1982 г.“, пише френският редактор Морис Оландер. „Подреждайки света, за да го разбере, Жорж Перек непрестанно разтърсва условностите на осезаемото и установените йерархии. Погледът му придава на всеки дневните съществувания и неща неочаквана плътност, която обърква и удивлява.“
„Мислене / Подреждане“, Жорж Перек, превод от френски Юлиан Жилиев, издателство „Критика и Хуманизъм“, редактор Антоанета Колева, корица Ирина Джонкова, 2023 г.
Местата на една хитрост
В продължение на четири години, от май 1971 до юни 1975 г., ходех на психоанализа. Тя едва бе приключила, когато ме връхлетя желанието да разкажа или по-точно да напиша в какво се състоеше. Малко по-късно Жан Дювиньо предложи на редакцията на списание Cause commune[1] да подготви брой на списанието около темата за хитростта и спонтанно реших, че текстът ми най-очевидно би намерил мястото си именно в тази рамка с неясно дефинирани очертания, белязани обаче от изменчивост, неопределеност и уклончивост.
Оттогава изминаха петнайсет месеца, през които може би петдесет пъти подхващах първите редове на един текст, който след няколко изречения (общо взето тези, които току що написах) неизбежно се заплиташе във все по-усложнени реторически фльонги. Исках да пиша, трябваше да пиша, да преоткрия в писането и чрез писането следата на онова, което беше казано (и всички тези отново започвани страници, тези недовършени чернови, тези редове, оставени да висят, са като спомени от аморфните психоаналитични сесии, в които изпитвах неназовимото усещане, че съм машина за мелене на думи без стойност), но писането се вцепеняваше в някакви предварителни ораторски уговорки, в уж въвеждащи въпроси: защо имам нужда да напиша този текст? За кого в действителност е предназначен? Защо избирам да пиша и да публикувам, да направя публично онова, което може би може да се изрече само в тайната на анализата? Защо избирам да свържа това колебливо търсене с двусмислената тема за хитростта? Множество въпроси, които поставях с подозрително упорство – първи, втори, трети, четвърти, – сякаш непременно трябваше да има въпроси, сякаш без въпроси не може да има отговори. Но това, което искам да кажа, не е отговор, то е твърдение, една очевидност, нещо, което е станало, което е избликнало. Не нещо, което би се спотайвало в сърцето на някой проблем, а нещо, което е било тук, съвсем близо до мен, нещо от мен, което е трябвало да се каже.
Хитростта е това, което заобикаля; но как да се заобиколи самата тя? Въпрос-капан, въпрос-претекст преди текста, с който всеки път неизбежно да се отлага моментът на писане. Всяка дума, която написвах, беше не жалон, а отклоняване, повод за фантазиране. През тези петнайсет месеца фантазирах над тези думи меандри, както през четирите години фантазирах върху дивана, загледан в релефните орнаменти и пукнатините по тавана.
Тогава, както и сега, беше почти успокояващо да се казва, че един ден думите ще дойдат. Един ден ще проговоря, ще пропиша. Дълго време мислех, че да говоря означава да намирам, да откривам, да разбирам, да разбирам най-сетне, да бъда озарен от истината. Но не: когато това се случва, човек просто знае, че се случва; ето го – говориш, пишеш: да се говори означава единствено да се говори, просто да се говори, да се пише означава единствено да се пише, да се изписват букви върху бял лист.
Дали знаех, че бях дошъл да търся тъкмо това? Тази очевидност – толкова дълго неизричана и винаги предстояща за изричане, това единствено очакване, това единствено напрежение, преоткривано в едно почти недоловимо смънкване?
Това стана един ден и аз разбрах. Бих искал да мога да кажа: веднага го разбрах, но това не би било вярно. Когато това става, не съществува време, в което то да се изкаже.
Случи се, случвало се е, случва се, ще се случва. Знаех го вече, знам го. Просто нещо се е отворило и се отваря: устата, за да говори, писалката, за да пише: нещо се е преместило, нещо се мести и изписва, лъкатушният ред мастило върху хартията, нещо цялостно и освободено.
В началото полагам като очевидност тази равнозначност на говоренето и писането – по същия начин, по който уподобявам белия лист с онова друго място на колебания, илюзии и зачерквания, каквото бе таванът в кабинета на аналитика. Знам, че това не се разбира от само себе си, но за мен щеше да бъде така занапред и точно за това ставаше дума и в психоанализата. Именно това се случи, именно това бе подготвяно, сесия след сесия, в продължение на тези четири години.
Психоанализата наистина не прилича на рекламите против плешивост: в нея нямаше „преди“ и „след“. Имаше едно настояще на анализата, едно „тук и сега“, което започна, продължи и свърши. Бих могъл също да кажа: „което отне четири години, за да започне“, или „което завършваше в продължение на четири години“. Нямаше нито начало, нито край; доста преди първата сесия анализата бе вече започнала, най-малкото с бавното решение да тръгна на анализа и с избора на аналитик; доста след последната сесия анализата продължава, макар и само в това самотно нейно дублиране, което имитира нейното упорство и тъпчене на място; времето на анализата бе някакво лепкаво затъване във времето, някакво раздуване на времето: през тези четири години имаше едно аналитично всекидневие, аналитична обичайност: малките отметки в бележниците със задачи, затъналата дълбоко в психоаналитичните сесии работа, редовността на сесии те, ритъмът им.
Психоанализата най-напред беше ето това: някакво разделяне на дните – дни с анализа и дни без анализа; а дните с анализа – нещо, което приличаше на сгъвка, прегъвка, на своеобразен джоб: в напластяването на часовете – някакъв висящ, различен момент; в непрекъснатостта на деня – нещо като пауза, някакъв къс време. Имаше нещо абстрактно в това произволно време, нещо, което беше и успокоително, и ужасно, едно неизменно и безвремево време, едно неподвижно време в едно невероятно пространство. Да, разбира се, бях в Париж, в квартал, който добре познавах, на улица, на която някога дори бях живял, на няколко метра от любимия си бар и от много познати ресторанти, а и бих могъл за развлечение да изчисля географската дължина, географската ширина, надморското равнище, на които се намирах, и как съм застанал (главата в посока западсеверозапад, краката в посока изтокюгоизток). Но ритуалният протокол на сесиите изключваше пространството и времето от тези ориентири: пристигах, звънях, едно момиче идваше да ми отвори. Изчаквах няколко минути в помещение, предназначено за това; чувах аналитика, който изпраща до вратата предишния пациент; няколко секунди по-късно аналитикът отваряше вратата на чакалнята. Никога не прекрачваше прага. Минавах пред него и влизах в кабинета му. Последваше ме, затваряше вратите – имаше две врати, оформящи миниатюрно антре, нещо като камера, която подчертаваше още повече затвореността на пространството, – отиваше да седне във фотьойла си, докато аз лягах на дивана.
Наблягам на тези банални детайли, защото се повтаряха два или три пъти седмично през тези четири години, както се повтаряха ритуалите в края на сесията: позвъняването на следващия пациент, аналитикът, който измърморва нещо, което прилича на „Добре!“, без това някога да предполага каквато и да е преценка на темите, засягани по време на сесията, после става, аз ставам и евентуално му подавам хонорара (не плащах за всяка сесия, а веднъж на две седмици), отваря ми вратите на кабинета си, изпраща ме до вратата на антрето и я затваря зад мен след една фраза за сбогуване, която най-често се състои в потвърждаване на деня за следващата сесия („До понеделник!“ или „До вторник!“ примерно). При следващата сесия същите движения, същите жестове се повтаряха абсолютно еднакви. Понякога, много рядко, се случваше да не са такива и колкото и незначителна да беше тогава промяната в един от тези протоколни елементи, това придобиваше смисъл, дори и да не знам какъв, това означаваше нещо, може би чисто и просто, че съм анализант и че психоанализата е това, а не нещо друго. При такива обстоятелства няма кой знае какво значение дали тези промени са дошли от аналитика, от мен, или са случайни. Всички тези малки отклонения, изваждащи анализата от конвенцията, която я обгръща (както например в много редките случаи, когато поемах инициативата на излизане сам да отворя вратите), или обратно, отнемащи от анализата част от отреденото ѝ време (например аналитикът, който при отсъствие на секретарката си сам отговаря на телефонно повикване или отива да отвори на следващия пациент или на някой, който събира помощи от името на Армията на спасението), посочваха функцията, която тези ритуали имаха за мен: пространственото и времевото ми обрамчване в този дискурс без край, който от сесия на сесия, от месец на месец, от година на година щях да се опитвам да направя свой, за който щях да се мъча да поема отговорност, в който щях да се стремя да разпозная и да назова себе си.
Така че регулярността на тези ритуали при влизане и излизане представляваше за мен едно първо правило (не говоря за психоанализата изобщо, а само за преживяното, което съм могъл да изпитам, и за спомените, които са ми останали от него): спокойната им повторителност, условната им неизменност вежливо и успокояващо посочваха пределите на това затворено място, където далеч от шумотевицата на града, извън времето, извън света щеше да се казва нещо, което вероятно би идвало от мен, би се отнасяло до мен, би било за мен. Тези ритуали бяха сякаш гаранти за доброжелателната неутралност на това неподвижно ухо, на което щях да се опитвам да говоря нещо, сякаш учтиви, цивилизовани, малко строги, леко хладни, мъничко превзети граници, в които щеше да избухва приглушеното, заглушено насилие на аналитичния диалог.
Излегнат на дивана, с глава върху бяла кърпа, която преди влизането на следващия пациент в кабинета аналитикът небрежно щеше да захвърля върху малка кантонерка в стил ампир – вече отрупана със смачкани кърпи от предишните сесии, с ръце, кръстосани зад тила или върху корема, с изпънат десен и леко свит ляв крак: така в продължение на четири години идвах да потъна в това време без история, в това несъществуващо място, което щеше да стане мястото на моята история, на моето все още отсъстващо говорене. Можех да виждам три стени, три-четири мебели, две-три гравюри, няколко книги. Имаше мокет на пода, релефни орнаменти на тавана, копринени тапети върху стените, строг и винаги подреден декор, видимо неутрален, незначително променян от сесия на сесия, от година на година: едно мъртво и спокойно място.
Не се чуваше почти никакъв шум. Пиано или радио понякога, по-скоро отдалеч, някой някъде пускаше прахосмукачка или, когато времето беше хубаво и аналитикът оставяше прозореца отворен (проветряваше често между две сесии), песента на птиците от близка градинка. Телефонът, както казах, не звънеше почти никога. Самият аналитик вдигаше твърде малко шум. Понякога чувах дишането му, въздишка, покашляне, куркане на червата или драсване на клечка кибрит.
Така че аз трябваше да говоря. Бях тук за това. Такива бяха правилата на играта. Бях затворен заедно с този друг в това друго пространство: другият беше седнал във фотьойл зад мен, можеше да ме вижда, можеше да говори или да не говори и обикновено избираше да не говори; аз бях легнал на диван пред него, не можех да го виждам, трябваше да говоря, трябваше думите ми да изпълват това празно пространство.
Впрочем не бе трудно да говоря. Имах нужда да говоря, а имах и цял арсенал от истории, проблеми, въпроси, асоциации, фантазми, игри на думи, спомени, хипотези, обяснения, теории, ориентири, укрития.
Вървях с лекота по твърде добре маркираните пътища на моите лабиринти. Всичко значеше нещо, всичко се навързваше едно с друго, всичко беше ясно, всичко позволяваше да бъде разчепквано на воля – грандиозен валс на означаващите, разгръщащи приятните си тревожности. Под мимолетния отблясък на вербалните стълкновения, под леките погъделичквания на този малък илюстрован Едип[2] гласът ми срещаше единствено своята празнота: нямаше дори слабо ехо от моята история, нито пък тревожната врява на неприятели, които да могат да ми се противопоставят; вместо това – изтърканата песен за „татко-мама“ и „първичната сцена“; нито моята емоция, нито моят страх, нито моето желание, нито моето тяло, а напълно готови отговори, анонимна кинкалерия, екзалтации при возенето на scenic railway[3].
Многословните опиянения от тези малки пансемични световъртежи никога не закъсняваха да се разсеят; за това бяха достатъчни няколко секунди, няколко секунди мълчание, в които очаквах от аналитика някакво съгласие, което никога не идваше, и тогава се връщах към една горчива намусеност, отдалечен повече от всякога от моето говорене, от моя глас.
Другият зад мен не казваше нищо. На всяка сесия очаквах да заговори. Бях убеден, че крие нещо от мен, че знае за него много повече, отколкото иска да каже, че мисли върху него не по-малко от мен, че има нещо наум. Като че ли тези думи, които минаваха през главата ми, някак щяха да се втълпяват в неговата, за да потънат там завинаги, създавайки постепенно в хода на сесиите една топка от мълчание – толкова тежка и плътна, колкото кухи и празни бяха думите ми.
Оттам нататък всичко се превърна в недоверие: думите ми, както и неговото мълчание, тази противна игра на огледала, където образите прехвърляха един на друг безкрай своите ленти на Мьобиус, сънища, които са прекалено хубави, за да бъдат сънища. Къде беше истината? Къде беше неистината? Щом се опитвах да замълча, да не се оставям да затъна в това жалко предъвкване, в тези илюзии за разкриващо говорене, тишината веднага ставаше непоносима. Щом се опитвах да говоря, да кажа нещо за мен, да се опълча на този вътрешен клоун, който тъй добре жонглираше с моята история, този фокусник, който умееше тъй добре да се самозалъгва, веднага придобивах усещането, че се каня отново да се захвана със същия пъзел – сякаш с изчерпването една по една на всички възможни комбинации можех един ден да стигна най-после до образа, който търся.
Едновременно с това настъпи нещо като срив на моята памет: взех да се боя, че забравям, сякаш ако не запишех всичко, нямаше да мога да запомня нищо от живота, който отлита. Започнах всяка вечер скрупульозно, маниакално да си водя своеобразен дневник: беше точно обратното на личен дневник; записвах в него само онова, което ми се бе случило „обективно“: часа на събуждането ми, разпределението на времето, излизанията, покупките, напредването на моята работа – преценено в редове или страници, хората, с които се бях срещнал или просто видял, подробностите за храната, която бях ял вечер в един или друг ресторант, четенията ми, грамофонните плочи, които бях слушал, филмите, които бях гледал, и т.н.
Тази паника да не загубя следите си се придружаваше от бяс да съхранявам и подреждам. Запазвах всичко: писмата с пликовете им, билетите за кино, самолетните билети, фактурите, чековете, рекламните листовки, разписките, каталозите, поканите, седмичниците, изсъхналите флумастери, празните запалки, дори квитанциите за газ и електричество от един апартамент, където не живеех повече от шест години, и понякога прекарвах по цял ден да ги отделям и разпределям, представяйки си такова подреждане, което би запълвало всяка година, всеки месец, всеки ден от живота ми.
Отдавна вече бях направил същото с моите сънища. Доста преди началото на анализата бях започнал да се събуждам нощем, за да ги записвам в черни бележници, с които никога не се разделях. Много бързо бях стигнал до такава практика, при която сънищата идваха сякаш съвсем готови изпод ръката ми, включително и заглавията им. Макар и днес все още да имам вкус към тези пестеливи и потайни изкази, в които, струва ми се, отраженията от моята история достигат до мен през многобройни призми, в крайна сметка приех, че тези сънища не са били преживени, за да останат сънища, а са били сънувани, за да станат текстове, че са били не царският друм, какъвто съм си мислел, че ще бъдат, а криволичещи пътища, отдалечаващи ме все повече от саморазпознаването.
За самата анализа – след като може би бях станал предпазлив благодарение на ониричните си хитрости – не пишех нищо, или почти нищо. Един знак в бележника ми – инициалите на аналитика – отбелязваше деня и часа на сесията. В дневника си записвах само „сесия“, понякога следвано от прилагателно, обикновено песимистично („унила“, „скучна“, „усукана“, „невесела“, „досадна“, „гадна“, „по-скоро кофти“, „по-скоро скапана“, „потискаща“, „жалка“, „безобидна“, „носталгична“, „глупава и с нищо незапомняща се“ и пр.).
По изключение я характеризирах с нещо, което аналитикът ми беше казал в тогавашния ден, с някой образ, с някакво усещане (примерно „спазъм“), но повечето от тези бележки, били те позитивни, или негативни, днес са изпразнени от смисъл и всички сесии – с няколкото изключения на онези, при които се появяваха думи, които щяха да доведат анализата до добър край – се смесват за мен в спомена за това взряно в тавана очакване с объркания ми поглед, търсещ в релефните орнаменти загатнати животни, човешки глави, знаци.
За самото движение, което ми позволи да изляза от тези изтощителни и повтарящи се до втръсване гимнастики и ме доведе до моята история и моя глас, ще кажа само, че то беше безкрайно бавно: бе движение на самата анализа, но го разбрах едва след това. Трябваше първо да се взриви това писане-броня, зад която прикривах желанието си да пиша, да се разруши стената от банални спомени, да се разпаднат на прах мъдруващите ми укрития. Трябваше да се върна по стъпките си, да възстановя този изминат път, всички връзки с който бях прекъснал.
Нямам какво да кажа за това подземно място. Знам, че го е имало и че оттогава следата му е вписана в мен и във всички текстове, които пиша. То удължи времето за събиране на историята ми: един ден тя ми бе дадена изненадващо, удивително, бурно – подобно на възстановен в собственото си пространство спомен, като жест, като преоткрита топлина. Същия онзи ден аналитикът чу това, което трябваше да му кажа – това, което в продължение на четири години бе слушал, без да го чуе, поради простата причина, че не му го казвах, че не го казвах на себе си.
[1] През 1972 колектив, в който се събират хора от различни полета и който се нарича Cause commune, започва да издава списание със същото име, с главен редактор социолога Жан Дювиньо. Излизат 9 броя за 2 години, както и няколко отделни книжни тела до края на 70-те. Cause commune се заявява като „отворена трибуна“ за хроника на „всекидневното“ във всичките му лица и прояви, като опит за съпротива срещу „системата“, проникваща във всекидневните човешки взаимодействия; бел. р.
[2] „petit Œdipe illustré“ – алюзия за известния Petit Laroussse illustré, илюстрован речник с енциклопедичен и педагогически характер; бел. пр.
[3] англ. – увеселително влакче, влакче на ужасите; бел. пр
