йолифанто бамбла о фали бамбла

гросига м’пфа хабла хорем

егига горамен
хиго блоико русула хую
холака холала
анлого бунг
благо бунг
благо бунг
босо фатака
ю юю ю
шампа вула вуса олобо
хей тата горем
ешиге цунбада
вулубу субуду улуву субуду
тумба ба – умф
кузагаума
ба – умф

Хуго Бал, Керван,1916 г.

През 1916 г. един от основателите на дадаизма[1], Хуго Бал, чете за пръв път свои стихове или както ги нарича той – „звукови поеми” – в кабаре Волтер в Цюрих. Тяхната цел е да покажат тоталната клишираност и институционализация на конвенционалния език, както и невъзможността той да изпълнява повече една от своите основни функции: да бъде посредник в общуването между хората. Езикът, смятал Бал, е изгубил вече своята семиотическа сила, т.е. умението си да придава смисъл и да изразява. По тази причина, за него, „чистият звук” е много „по-искрен” от думите, които са се изгубили „в превода” в процеса на „словооборот”. Днес, почти сто години по-късно, сме изправени пред същата ситуация – медийната политическа реторика в България е толкова изпразнена от съдържание, че всеки опит да бъде описано ставащото в момента се оказва в плен на все същата безсмислена медийна словоупотреба. Нещо повече, като че ли са ни отнети всички адекватни понятия, с чиято помощ да можем да се изразяваме и да удържаме в нормални граници цялото пространство от значения.

Българският политически „Да!Да!” –изъм.

За разлика от класическия дадаизъм, който възниква като реакция срещу традиционните представи за изкуството, българският политически „Да!Да!”–изъм е явление от съвсем друг порядък: той е свързан с един дълбоко вкоренен от политическата идеологическа машина в масовото съзнание навик на „поддакивание”, (не можах да намеря адекватен термин в българския език) роден и утвърден в тоталитарната среда на комунистическото управление. Този стил на безкритично приемане и славене на партийните алабализми въведе в употреба не само онзи символичен („езоповски”) стил на изразяване, засегнал всички сфери на обществено съзнание, но и произведе огромен брой идеологически клишета, които изграждаха пространството на официалното партийно говорене. Резултатът беше оформянето на шизофреничното разделение на параден „Да!Да!”-истки партиен език и неофициален, всекидневен език, на който се говореше в ежедневието. Тъкмо партийният „Да!Да!”-изъм обаче служеше като своеобразен политически измерител за принадлежност и свързаност с официалната партийна идеология и затова толкова зорко се следеше за неговата повсеместна употреба като „сплотяващ редиците”. Излъчваните партийни послания оформяха сферата на идеологическата магика, като тяхното значение биваше преекспонирано и затова – мистифицирано – до възможния предел. Животът беше пълен с магически формули, които звучаха отвсякъде: „мултипликационен подход”, „февруарска програма”, „самозадоволяване”. Тази свръхнатовареност на партийния език, с обезсмислящи се в процеса на непрекъснато повтаряне понятия, беше истинско предизвикателство за всички, които се опитваха да открият някакъв смисъл, който се изгубваше тотално при въвеждането в употреба на следващата партийна мантра. Подобна ситуация стимулираше допълнително използването на идеологическия „Да!Да!”-изъм, който служеше не само като защитен механизъм срещу партийните надзиратели, но и спасяваше съзнанието на нормалните хора от политическата шизофрения чрез пародирането му.

Както се вижда, използването на политическия „Да!Да!”-изъм след 1989 г. от БСП и останалите нейни сателити беше предопределено от самата властова технология на социалистическата партия, която разчиташе основно на избиратели с вкоренен в продължение на десетилетия рефлекс за безкритично приемане и следване на новите партийни инициативи, т.е. за „поддакивание”. Но тази властова технология имаше и още една цел – да превърне съвременния политически речник в купчина ненужни понятия с неясен смисъл и така да засили носталгията към традиционната „Да!Да!”-истка тематика. Целта беше очевидна – принизяването на политическата чувствителност на избирателите до нивото на автоматизма на „Да!Да!”-исткото мислене. Така, традиционни за европейското мислене понятия като: индивидуална свобода, автономия или човешко достойнство бяха низвергнати чрез магията на „Да!Да!”-истката привързаност и бяха изместени от носталгична примитивна образност, русофилски сантимент, националистически послания и антиевропейски настроения.

„хей тата горем, ешиге цунбада…” 

(„Абе, за какво ни е тая Европа? А помниш ли как, при бай Тошо…”)

За реализирането на тази цел беше мобилизирана цялата медийна мощ на червенокапиталистическата задкулисност, както и всички, неразградени на практика, структури на бившата Държавна сигурност.  Не е тайна например, че един от любимите похвати на манипулаторите (явни и неявни) на българската публичност още от самото начало на т.нар. „преход” е превземането и превръщането в пародия и гротеска на всички традиционни форми на граждански протест с цел тяхното обезсмисляне: от първите организирани „контрапротести” срещу студентската окупация на Софийския университет от лятото на 1990, та до комичната „контрапротестна” акция на белокоси „защитници” на демокрацията от последните месеци. По онова време (предполагам, че същото ще се повтори и сега) противниците на окупацията повтаряха като автомати една и съща „Да!Да!”-истка БСП-мантра: „Искаме да учим! Пречат ни да получим образованието си, за което сме платили!”. Тогава те останаха глухи за призивите на протестиращите студенти, които искаха почтеност в политиката, демократични промени, търсене на отговорност на бившата номенклатура и отмяна на манипулираните изборни резултати. Както, впрочем и сега, 23 години по-късно.

В тази ситуация манипулаторите на прехода много бързо се ориентираха и проведоха следващото „активно мероприятие”, което имаше трайно отражение върху общественото съзнание в следващите години: обезсмислянето и принизяването на основни за политическото говорене понятия да нивото на улични епитети или „кръчмарска реторика”. Нека вземем за пример и самото понятие „демокрация”, което отдавна изгуби своя действителен смисъл и звучи почти комично в честите медийни изяви на представители на бившето 6-то управление на Държавна сигурност. Основна роля в този процес на вулгаризиране на сериозното публично говорене имаха още определени преставители на т.нар. „свободна преса”, както и специално подбрани за целта медийни „любимци”. С тяхната активна „подкрепа” постепенно се обезсмисли и лиши от съдържание не само обществената политическа чувствителност, но и самата идея за политическото. Използването на уличния език и „тарикатската реторика” се превърна постепенно във водещата стратегия за продажба на медийните продукти, което допълнително обезсмисли обществения дебат: той се превърна просто в „звуков фон” за сутрешното ни кафе. Това отвори пътя за навлизането на новия „Да!Да!”-изъм, още по всеобхватен и въздействащ от стария идеологически „Да!Да!”-изъм, защото се прикрива зад привидно „демократическите” си характеристики. Пример за това е случващото се в последните месеци – за да обезличат и неглижират протестите срещу правителството лидерите на управляващата коалиция „изобретиха” поредния враг и с помощта на „Да!Да!”-изма на „масите” призоваха на пародиен контрапротест:„Босо фатака, ю юю ю”. Резултатът беше удивителен: всички поддръжници на правителството на Пламен Орешарски повтарят като обезумели едно и също изречение. До втръсване. Като триумф на „Да!Да!”-изма.  „Ама оставете ги да работят. Протестите срещу правителството са антидемократични”. Толкова често, та чак се обезсмисли… Както и смисълът на „Да!Да!”-истката им „демократичност”…

„вулубу субуду,  улуву субуду…”

Всъщност тоталната клишираност на публичното говорене е така завладяваща, че политическите послания на управляващи и парламентарна опозиция отдавна звучат неразличимо и така оформят политическата „улица на манекените” (Андре Бретон). Редицата на неразличимите пластмасови лица, които излъчват „Да!Да!”-аистки послания. Дори кресливата Мая Манолова е неразличима в кресливия си примитивизъм, защото е част от поредицата червени „Да!Да! – истки: Соня Младенова, Нора Ананиева, Татяна Дончева и пр. Така, това, което всички чуваме, дори в „екзактната” политическа реторика на Лютви Местан не звучи по-различно от:”йолифанто бамбла о фали бамбла, гросига м’пфа хабла хорем”.

Като оставим настрана факта, че тези „послания” остават неразбираеми дори за техните последователи или че предизвикват желание да се отговори с „фонетична поезия” от типа на поезията на Бал: „егига горамен, хиго блоико русула хую”, то подобна „алхимия на словото” ражда единствено отвращение и отказ от традиционните езикови изразни форми. Сякаш за да потвърдят това, още първите участници в протестите срещу правителството на Орешарски се опитаха да я преодолеят с помощта на плакатна изразност, където образ и слово бяха вплетени в един пародиен изказ, много по-откровен и изразителен от традиционната словесна критика. А и посланията им бяха коренно различни. В тях се изразяваше желание за независимо и свободно достойно съществуване, за морал в политиката и почтеност на управляващите, за изгонването на олигархията от властта. Все неща, които разбиват устоите на политическия „Да!Да!”-изъм. Затова и бързо се опитаха да им намерят „цаката”, по „Да!Да!”-истко ченгесарски: протестите са платени. Впрочем, наистина по „Да!Да!”-истки нескопосано обвинение: същото се говореше и през 1997 г., когато един друг „експертен” министър-председател трябваше да си ходи… И си отиде. Защото беше произведение на политическия „Да!Да!”-изъм. А управлението му се превърна в политически кретенизъм. Както, впрочем, и управлението на сегашното.