Отдавна, в студентско странство, по нощѝте работех върху разказ, в който млад музикант обсебва живота на своя гаснещ ментор, а след смъртта му създава негов „изгубен шедьовър“. В ума ми се въртяха идеи за автентичността и подражателството, на които обаче липсваше фокус. Мътните образи се проясниха едва когато попаднах на тогава (2012) позабравената афера с приеманата за изгубена Блез-Сандрарова поема „Легенда за Новгород“, открита от Кирил Кадийски. Автентичността на находката впоследствие e поставена под съмнение, ако не и опровергана, сред шумен международен скандал, завихрил се в първо във френските издания (и отекващ в тях до днес). Вестникарските заглавия настрана, въпросите, които неуловимата поема повдига за оригинала и превода, и за поезията отвъд езика, отключиха развръзката и придадоха острота на собствения ми текст. Въвлякох и Кадийски като страничен герой в него, когото безименният разказвач случайно среща, а сетне и следи в Париж.[1] (Само)публикувах го в мрежата под заглавието „Фалшификаторът“, след което забравих за него.

Години след това получих електронна телеграма, подписана от самия Кадийски, която сякаш продължаваше сюжета на самия разказ. Той предлагаше да се срещнем, „макар да споделям виждането ви, че по-добре е човек да познава нечие творчество, но да се предпазва от контакти със самия автор“. Отпървом го помислих за нечия времеемка подигравка, но адресът съвпадаше с този на неговия сайт (kadiiski.com – уви, отдавна нефункционален). Уточнихме къде и кога да се видим. Бях навреме.

Веднага след поздрава и ръкостискането, Кадийски подчерта разграничението между мистификация (творческа провокация) и фалшификация (измама с печалбарска цел). Преводачката му (от френски) на английски Ан Даймънд го бе обвинила именно че водил „двоен живот“ на поет и откровен фалшификатор. (Заглавието на разказа ми препращаше към разказвача, не към героя Кадийски. Негов приятел – критикът Светлозар Жеков – дори бил помислил, че самият Кадийски е написал текста, мистифицирайки своята персона.)

Впечатленията от разговорите ми с Кадийски се сливат в пространен диалог за превода като творческа интерпретация, за Далчев, за Увалиев (удостоил го с титлата „директор на българския самиздат“ по BBC), за съвременни поети, които смятали „всяка рошава коса за прическа“… Неговите студенти биха потвърдили, можеше да говори безкрайно, следвайки асоциативните брънки в мисълта си. Тогава ме окуражи в творческите ми търсения; после препоръча текстовете ми на „Колибри“. Признателен съм и за двете (казвал съм му го). Наскоро, осъзнавайки летливостта на интернет комуникацията, запазих и цялата си кореспонденция с него.

Както в тези диалози, така и в публичното си присъствие, Кадийски оспорваше кажи-речи всеки и всичко, оставяйки подире си низ от полемики и двупосочни обвинения. През годините предмет на публични спорове например са били преводите му от езици, които не владее (посегнал бе с подстрочник напр. към Шекспир и Рилке); предполагаемото свръхзанаятчийство и епигонство в собствените му стихове; самомнителността му (събрал стиховете си в двутомник, поне избегна прилежните предговори и старателните послеслови от неочаквани фигури в посмъртните издания); та до хомофобия в подбора на фрази при съвместната работа с Иван Генов върху Кавафис. Злободневните издания не пропускаха да тиражират широко неговите полемики; социалните мрежи умножиха реакциите – в негово дигитално отсъствие. Дори въпросите, които биваха сведени до личен конфликт обаче, разкриват литературни проблеми, върху които изследователите биха могли да дълбаят. А темите, които спорът около авторството на „Легенда за Новгород“ повдига, вече са широко дебатирани в академичната литература (френско-, англо- и българоезична).

Времето може би ще отсъди за какво Кадийски е бил прав или не; по-вероятно обаче е то просто да отмие дирята от скандали, оставяйки неоспоримите му достижения да се извисяват. Сред преводачите на Шекспир, Данте и Рилке той не е единствен; при французите обаче стои ненадминат. Нито преди, нито след него никой друг не е посягал към „Цветя на злото“ в цялост; някак липсват опити и върху поемите на Маларме например. Дано бъда опроверган, но тези преводи ще останат не просто ненадминати, а и изобщо неоспорени.

В поезията, която подписва със собственото си име, на Кадийски трябва да бъдат признати както съвършеното овладяване на класическия стих, така и приносният характер на експериментите му с формата. Той играе с българския език (или езикът играе с него, защо не), както малцина други са способни, всецяло разгръщайки неговите възможности. Днес какви ли не инста поетчета, фейсбук поетески и всевъзможни рекламисти в литературата считат, че изчерпват поезията с тривиални изреченийца, насечени на новоредия. Преводаческото и авторско творчество на Кадийски е абсолютен – не относителен! – аршин, по който подобни явления не достигат и най-ниските отметки.

Времето ще отсее и най-ярките бисери от многобройните му произведения. Те навярно ще блестят в зелено, най-силната визуална нишка, преминала през цялото му творчество.

Надеждата е утрешната болка.

Лети – към тъмнината! – влакът. И дърветата –
                                                                        кълба от дим зелен –
прелитат край вагоните…
                                                Все мислим, че напред се носим,
а всъщност ни връхлитат и изчезват зелените ни дни.

И някъде далече, в детството или под бъдещия свод
все същото видение:

Кварталът краен. Простият живот.
Прахта. Тревата…
                                    И зад забравената гара
вагоните на място някой кара –
към нищото в тревата прави брод.

(из „Трева IV“, „Ездач на мраморни коне“, 1983)

*
Години след първата ми среща с Кадийски се лутах безпричинно в една брюкселска антикварна книжарница. Реех се сред рафтовете, образували нещо като лабиринт и четях напосоки категориите, имената и заглавията по ръбчетата на книгите. Белгийска литература… Френска… Френскоезична… А, В, С… Cendrars, Сандрар – и ето, тя беше там, „Легенда за Новгород“, във фототипното двуезично издание на Fata Morgana, на руски и френски, отпреди авторството да бъде оспорено! Толкова естествено стоеше тя сред Сандраровите произведения, независимо от споровете и от това, че Кадийски я бе включил в сборниците със свои авторски стихове. Усетих спокойствие, че поемата съществува и е на своето място, независимо дали неин автор бе Сандрар, Кадийски или Пиер Менар.

*
Вместо послеслов: Докато обмислях този текст, портал „Култура“ публикува предговора на Людмил Димитров към второто издание на събраните стихове на Кадийски, излязло посмъртно. Там мимоходом четем: Малко преди да си отиде, разкри – в тесен кръг – че тези спорове [около „Легенда за Новгород“] го обнадеждават, защото все още някакъв поетически текст може да вълнува и да буни публичното пространство. И че си е направил гаргара; тоест – легендата е негова.

Това се различава съществено от отпечатания текст в тома, където второто изречение гласи: „И че легендата спокойно би могла и да е негова“. Дори и без това несъответствие, казани и предадени по този начин, думите на Кадийски, разбира се, няма как да разрешат окончателно спора около авторството.

Велислав Д. Иванов (София, 1988г.) е фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение. Доктор по политически науки. Автор на сборника с разкази „Образи и отражения“ (2017) и новелата „Средището на лабиринта“ (2023). Негови текстове присъстват по страниците на „Литературен вестник“, „Култура“, „Страница“, „Текстил“, СВЕМА и др.

[1] Ето как съм описал сбито аферата в самия текст:
Блез Сандрар, швейцарски френскоезичен поет, в своите мемоари и библиографии посочва поема с името „Легенда за Новгород“ като първата си творба. Тя обаче (според собствените му думи) била издадена само на руски в превод на негов приятел, назован като Р. Р., и под неговото рождено име – Фредерик Созе. Изданието, датиращо от 1909 г., съдържало 144 страници и било отпечатано в едва 14 екземпляра. Сандрар не притежавал нито един от тях и затова посочва поемата като изгубена.

Почти век по-късно, през 1995 г., Кирил Кадийски в непосочена претъпкана антикварна книжарница открива брошура от шестнайсет страници, носеща заглавието „Легенда за Новгород“ и истинското име на Сандрар. По собствените му думи: Нямаше грешка – ето ги познатите, леко удължени букви от епохата, стария правопис; само мисълта, само внушенията бяха, като че ли поемата е писана вчера. Когато свърших четенето, което трая може би миг, а може би и вечност, сърцето ми беше спряло. Не ми достигаше въздух. Събуждах ли се… Сън ли беше това? Не – поемата съществуваше. Аз я държех в ръцете си. Всъщност не е ли поезията нещо извън нас, а стихотворенията, поемите и книгите – само това, което поетите са успели да зафиксират. Написана веднъж на френски, после преведена и отпечатана на руски, а още по-късно изчезнала като ръкопис и смятана за изчезнала като книга… Всъщност тя е съществувала винаги – метаморфозите са ставали само с материалната ѝ обвивка. И след толкова години тя се появяваше на бял свят. Може би се беше преродила.

Дванайсет години по-късно въпросната статия излезе във всекидневника „Фигаро“. Руската докторантка Оксана Хлопина, защитаваща своята теза върху Сандрар, прави анализ на творбата, в който заключава, че употребеният шрифт всъщност е компютърен, руският е съвременен с изкуствено добавен стар правопис, препратките към тогавашния Новгород са анахронични, а цялостната поема не съответства изцяло на описанията, дадени от Сандрар.

Макар обвинението, че Кадийски е фалшификатор, да не отправя тя, а журналистът, за когото това е единственото правдоподобно обяснение (Как тази брошура в София попада точно в ръцете на единствения човек на Балканския полуостров, способен да разбере какво държи?), той е принуден да се защити. Но не може да докаже нищо, тъй като по думите му е продал оригинала на анонимен антиквар за неопределена сума, макар пресата да твърди, че цифрата е 50 000 долара. Дъщерята на Сандрар опровергава пресата и защитава Кадийски. Окончателен отговор на въпросите дали поемата е фалшификат и дали Кадийски е нейният автор не съществува.