0
1937

Мистичната истина на Правдолюб Иванов

„Каквото виждаш” е названието на изложбата му в Галерия „Сариев” в Пловдив (до 17 януари 2014). Което сякаш трябва да ни подготви да не очакваме повече от директно показаното. Но, разбира се, ефектът е обратен.

На 14 юни 2013 вечерта пред Министерския съвет единственият човек с лозунг беше художникът Правдолюб Иванов. Видях го отдалеч – стърчеше над многохилядното множество, покачен на противопаркингов елемент. Изобщо не се учудих, че носи лозунг – буквите, думите и играта с тях са неотменна част от творчеството му в съвременното изкуство. Попитах го само кога е успял да направи лозунга. При положение, че между призива за протест във фейсбук и фактическото ни събиране на площада имаше само три часа. „Вкъщи, на компютъра, разпечатах го и го слепих”, обясни той. Нямах фотоапарат да го снимам, но други го направиха. И на следващия ден единственият лозунг и неговият носител бяха хит в социалните мрежи.

Правдолюб Иванов продължи да идва на площада всеки ден с нов лозунг, като участваше и до голяма степен вдъхновяваше нагледния изказ на протеста. Наблюдавах как този изказ постоянно се развиваше, допълваше и променяше: появиха се български знамена, скоро се понесоха и знамена на Европейския съюз, включиха се разноцветни свирки и вувузели, отделни барабанисти започнаха да „ловят” ритъма си от различни краища на шествието, за да се превърнат по-късно в цял оркестър… Протестът се самоорганизираше и саморъчно направените лозунги, плакати и карикатури бяха част от този процес. Чрез тях протестиращите „говореха”, коментираха действията на мафиотското управление, критикуваха го, иронизираха го, излагаха аргументите си за основното и до днес искане – ОСТАВКА. В този хор от визуализирани гласове лозунгите на Правдолюб Иванов бяха „в първите редици” по точност, актуалност и остроумие. Той намери и най-адекватния отговор на обвинението, че протестиращите са платени. Написа: „Не съм платен, мразя ви безплатно”. Десетки хора подеха и интерпретираха този лозунг по свой начин в следващите седмици и месеци.

В един момент Правдолюб Иванов се яви с нещо абсолютно нечетимо: поредица от знаци и емотикони, чиито смисъл се разбираше само чрез графичния израз на чувствата, които те съдържат. Това бе денят, в който художникът бе останал без думи. И тогава си дадох сметка, че лозунгите не са естествено продължение на артистичната в гражданската му активност, а са израз и на двете едновременно. Просто средата за реализация на изкуството му е различна. В множеството на протестите то намира не само адекватна публика, но и безброй участници и съучастници в общия „проект”.

И когато през ноември художникът откри изложба в Пловдив, в галерия „Сариев”, също свързана до голяма степен с протестите, бях донякъде притеснена. Защото изкуството в изложбената зала предполага отстраненост, ниво на осмисляне и обобщение на процесите отвъд текущата им проява, дори известно „историзиране”, при това за публика, която може и да не е активно въвлечена в тях. Дали художникът ще успее в тази своя артистична позиция, при положение че протестите продължаваха (продължават и сега), а той е все така активен участник в тях…

„Каквото виждаш” е названието на изложбата. Което сякаш трябва да ни подготви да не очакваме и да не се надяваме на повече от директно показаното. Но, разбира се, ефектът е обратен – в човешката ни природа е да осмисляме видяното, да не се задоволяваме с него, да търсим скритите механизми и процеси зад видимостта. И когато в малката зала се оказваме заобиколени от надписа What You See Is Not What You Get, изписан с туш и неон, претворен в колаж и живопис, с удоволствие се впускаме в тълкувания. Рекламата открай време (в случая от 50-те години на ХХ век) се опитва да ни убеди, че купувайки си дадения продукт, ще получим точно това, което виждаме – с всичките му чудотворни и жизнено необходими качества. Знаем, че не е така, и „те” знаят, че знаем, но въпреки това продължават да рекламират по все същия начин. Вероятно защото има ефект, тоест (винаги) има достатъчно хора, податливи на такъв тип убеждаване. Но не става дума само за рекламата, разбира се.

Двете части на надписа, разположени една зад друга, „говорят” за скрита истина: това, което виждаш, не е това, което схващаш / възприемаш. И в крайна сметка не е това, което е. А когато разположението на надписа се явява като преграда, далечно (или не толкова) напомняща огражденията пред парламента, естествено е да се запитаме какво виждаме и какво не виждаме в тях. Има страх – това е ясно. Но какъв е този страх? След повече от шест месеца мирни протести едва ли очакват озверяла тълпа да нападне управляващите и да ги линчува. Това, което понякога се случва, е протестиращите да започнат да дърпат огражденията с цел да ги махнат, а полицията ги арестува заради това. И толкова. Но ето че през есента оградата дори бе подсилена и уплътнена, охранявана от стотици полицаи сякаш е изключителна ценност. Виждаме я и в изложбата – блести в живопис, в злато и сребро. Помислих си, че тя наистина е скъпоценна за т.нар. управляващи, защото е единственият им останал белег за значимост. В момент, когато са декласирани от обществото, когато всяка тяхна дума или действие неминуемо се явява грешка, а грешките чрез натрупване ги лишават и от шанса в бъдеще да се окажат забележителни злодеи, само оградата сякаш придава смисъл на съществуването им.

А извън оградения им свят обществото бързо се променя. Само видимо обаче. И може би само част от него. Един малък и забавен наглед колаж свързах вече не с управляващите, а по-скоро с промените в нас, протестиращите: натрупани една върху друга плетки от различни огради и ограждения създават многоцветна плътна маса със стърчащи тук-таме краища. Запитах се кога ли естественото желание да оградим личния си свят се е превърнало в непроницаема изолация. Отвъд която другите не те интересуват, безразличен си към тях и се сблъскваш със собственото си безразличие, дори враждебност, когато установиш, че вече не се справяш сам, но никой не го е грижа за това. Мисля си, че протестите постепенно – слой след слой – събарят оградите между нас: започнахме донякъде да се чуваме, различаваме силуетите си даже. Но тъй като сме отвикнали да общуваме, сме станали мнителни и чувствителни и всяка дума или жест може отново да уплътни изолацията. В собствения си свят ние винаги сме правите, разбира се. И когато провидим другия, бързаме преди всичко да му изкажем своята правота. Ако не внимаваме, изказът ни неусетно се превръща в налагане, в настояване, в принуда…

Думите Mystic Truths, изписани с тънки черни линии, довършва молив върху бяло пано във витрината отвън – до входа на галерията. Всъщност погледа привлича първо моливът, стърчащ под странен ъгъл във въздуха, сякаш го държи невидима ръка. Препратката в случая е към неоновия надпис на художника Брус Науман от 1967: „Истинският художник помага на света чрез разкриване на мистични истини” (The True Artist Helps the World by Revealing Mystic Truths). Но дори и да не знаете за него, работата на Правдолюб Иванов ви въздейства сама по себе си. Още докато се стремите да разчетете тънкия и блед ръкопис през стъклото на витрината, в което се отразяват дърветата, сградите, минувачите – баналният уличен живот, където всъщност битуват мистичните истини… А вътре в изложбата играта на думи и образи продължава.

На стената хартиен шаблон с изящни изрязани букви изписва „Малкото е повече” (Less is More). Тази класическа мисъл, свързана с изкуството и формотворчеството, е грубо зачеркната отгоре с графити надпис „Но никога достатъчно” (But Never Enough). Така успокояващият и сякаш извечен стремеж към същина и простота се взривява, но не се отрича. По-скоро се оказва допълнен, а същевременно и с променена посока – от интровертност към екстравертност; губи позицията си на базисна мъдрост, но пък печели актуалност чрез безброй тълкувания в съвременността. В текущите ни обществени вълнения възможни преводи на фразата например са: „Протестът е повече от глухото роптание, но не е достатъчен за промяна”, „Спазването на законите е повече от беззаконието, но не е достатъчно за върховенство на закона”, „Фасадната демокрация е повече от липсата на демокрация, но не е достатъчна за демократична държава”, и т.н. В по-личен план редактираната „крилата фраза” може да изглежда така: „Диалогът е повече от мълчанието, но не е достатъчен за разбирателство”, „Търпимостта е повече от нетърпимостта, но не е достатъчна за толерантността” и т.н.

Увлечени в интерпретации, скоро усещаме, че губим смисъла. Словоплетството обезсилва думите, те престават да са изразителни, недостатъчни са, ненужни са, пречат дори. И виждаме онзи лозунг без думи, с който Правдолюб Иванов се яви на протестите, когато думите му бяха свършили. „Инструменти” е заглавието на надписа от знаци и емотикони. Той не се чете, той е за гледане и ударно съпреживяване, за споделяне на неназовимо кълбо от чувства като гняв, ненавист, нетърпимост, отвращение, безсилие, закана… Той е обобщение на словесно неизразимото в протеста, което думите само биха опростили, омаловажили и обезсилили чрез своята конкретност.

Другото безсловесно „протестно” произведение в изложбата е видеото „Черни балони” (1’10”). То напомня за онзи летен ден, в който протестиращите хвърляха към Народното събрание вече не цветни балони с надпис ОСТАВКА, а черни балони. (Ако трябва да бъдем точни, денят е 15 юли 2013 г.) И именно това, че балоните бяха чисто черни, ги превръщаше в дълбоко драматичен мирен жест на нетърпимост, на непоносимост, на достигнат предел. Видеото показва мрачната естетика на този момент: виждаме неподвижните полицаи в черни униформи на светлия фон на Народното събрание, а сред тях по жълтите павета бавно се носят черните балони, скупчвани на места от прищевките на вятъра.

Всъщност времето в този запис е забавено. Няколко секунди са разтеглени до минута, за да проследят сцената от дясно наляво, а кадърът прекъсва точно в момента, когато се появяват многоцветните протестиращи от другата страна на огражденията. Може би най-потресаващият резултат от „разтеглянето” на времето е звукът на протестите, който се чува в слушалките: ритъмът на барабаните се е превърнал в застрашителен нисък тътен, вувузелите се сливат в по-висок драматичен тон, над който свирките вият и проплакват. Усещането е за величествена опера по антична трагедия…

Вероятно това е „мистичната истина” на протестите – те са кратък израз на извечния човешки стремеж към добро, при който всяко затишие е винаги пред буря.

P.S. Равносметка: 201-ият ден на протестите е 31 декември 2013. Все още няма ОСТАВКА, но вече имаме общество – не само виртуално (във фейсбук), но и съвсем реално (на протестите). Преди повече от половин година писах за необходимостта от заедност. Радвам се, че вече я има!

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияДискретният чар на френското кино
Следваща статияЧасовникарят