Начало Идеи Гледна точка Митарофарисейство
Гледна точка

Митарофарисейство

1603
Мозайка от Равена, V век, Уикипедия

Квалификациите „фарисей“, „фарисейско“, „фарисейство“ се употребяват често и се използват дори от хора, които нямат никаква представа за техния произход. Но дори да познаваме известната притча за митаря и фарисея, двата персонажа остават не докрай ясни. Какво му е лошото на фарисея и какво му е доброто на митаря, след като Иисус така силно порицава единия и дава за пример другия?

Двамата влезли в храма с една и съща цел – да се помолят. Но се молили по различен начин. Резултатът е, че единият бил оправдан повече, отколкото другия. Ето защо си заслужава да потърсим причината за различната оценка, която получили.

Единият бил праведен, другият – грешен. Единият бил искрен, другият – не. Единият бил смирен, другият – горделив. Единият спазвал разпоредбите на закона, другият – не… Много могат да бъдат отговорите – кой е верният?

За да осмислим притчата, трябва да я погледнем в контекста на други места от Евангелието. Като наблюдавал как хората пускали своите приноси в съкровищницата на храма, Иисус забелязал, че мнозина богати правели големи дарения, а една бедна вдовица пуснала две лепти. Тогава казал на учениците Си, че тази вдовица дала повече от всички, които заделяли за Бога от излишъка си, а тя от немотията си пожертвала цялата си прехрана.

Лептата била най-дребната монета в Юдея. Показва го и названието ѝ лептòн, което произлиза от лептòс – малък, дребен. Смайващото е, че Иисус дава за пример това, че тя дала като дарение цялата си прехрана, тоест останала е без прехрана. Може да се възхищаваме на щедростта на тази жена, но не може да не се замислим как тя ще преживее без прехрана. Къде е поуката в тази случка, дадена за пример? Иисус е забелязал нейната постъпка. Оценил е нейните две лепти. В този момент те са станали златни като златното сърце на вдовицата. Тя е имала пълно доверие на Бога, че няма да я остави без прехрана. Предала е себе си на грижата на Бога. И Бог се отплаща на доверието. Защото вяра означава доверие.

Всички други, които заделят от излишъка си, дори да даряват много, то е пак от излишъка им, те сами се грижат за своята прехрана. Техните отношения с Бога са уредени по начин, различен от отношенията на вдовицата. Не разчитат на Него. Могат да се справят и без Него. Те даряват на Бога, но основното запазват за себе си. Колкото и да даряват – за себе си винаги оставят повече. В тяхното съзнание Бог е на второ място, а те са на първо. В течение на годините това съзнание се разраства, укрепва, затвърждава, става мироглед, става манталитет.

Точно такъв бил фарисеят от притчата. Той влязъл в храма със самочувствие. Самочувствието, което демонстрирал пред хората, той показвал и пред Бога. В своята молитва на първо място той благодарял, че не е като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, след което се похвалил, че пости два пъти в седмицата и дава десятък от всичко, що придобива. Отбелязва го за протокола, защото не е сигурен, че неговата праведност е забелязана и оценена от Бога. С това неговата молитва свършва. Той не иска нищо от Бога. Всичко, което е постигнал, го е постигнал сам, благодарение на своите способности, на своето усърдие,  честност, добросъвестност, на своята ревност. Иисус не казва, че фарисеят лъже, не казва дори, че преувеличава. Очевидно достойнствата, които фарисеят изброява, не подлежат на съмнение.

Остава въпросът защо този човек е дошъл в храма? Очевидно е дошъл за да се изтъкне и пред Бога. Не му е достатъчно да се изтъква само пред хората. Не са му достатъчни поздравите по тържищата и първите места по гощавките, необходимо му е предно седалище в синагогата. Точно за тези хора Иисус казва, че изпояждат домовете на вдовиците. Може би онази вдовица е останала с онези две последни лепти, защото другите са ѝ били „изпоядени“ от същия този „праведник“. Може би същият той е бил сред богаташите, които са пускали едри суми в съкровищницата на храма. Може и да не е бил самият той. Но е бил някой като него.

Но в самочувствието, което е придобил покрай своята праведност, фарисеят е престанал да забелязва бедните вдовици. Виждаме в притчата надменното му отношение и към митаря, когото забелязал единствено за да подчертае своето превъзходство над него.

И в резултат на цялата тази праведност се оказало, че фарисеят може само да се изтъкне, но няма за какво да се моли. Той не помолил нищо от Бога, защото смятал, че е извършил всичко, което се изисква от човеците. В неговата представа освен добродетелите, които изброил, друго не било нужно. Неговото самодоволство прераснало в самодостатъчност, а в своята самодостатъчност той се самоизолирал от Бога. Той вярвал, че Бог съществува – и само толкова. Нямал потребност от Него, нямал отношения с Него, нямал доверие в Него, да не говорим, че нямал любов.

Така от осакатената му душа произлязла осакатена молитва. Той не молел Бога за нищо. И затова си тръгнал, без да получи нищо.

Митарят молел Бога за милост и получил милост. Бедната вдовица дала последната си лепта, защото имала доверие в Бога, и също получила Неговата милост. А праведните дела на фарисея се оказали напразни, както молитвата му била само празни думи.

На излизане от храма митарят имал повече, отколкото на влизане. Като се лишила от последната си лепта, вдовицата станала по-богата, защото се поверила на Божията грижа. А фарисеят на излизане от храма имал толкова, колкото имал на влизане. Ходенето му в храма било напразно.

В притчите героите са положителни и отрицателни. Като че ли между тях няма нещо средно. Но ние знаем, че в реалния живот то съществува. Нещо повече – често тази „златна среда“ ни се струва уютна. Но не е. Господ нарича тези, които я обитават, „хладки“ – ни горещи, ни студени. Гръцката дума психрòс има много значения: бездарен, безвкусен, бездушен, безчувствен, безсърдечен, безрадостен. Някой беше нарекъл такива хора топлохладни. В контекста на притчата можем да ги наречем „митарофарисеи“. Никак не е завидна такава участ. Не ми се иска даже да я споменавам.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора