0
6382

Митовете според Стивън Фрай

Защо един актьор, пък бил той и изключително популярен, се заема да преразказва древногръцки митове?

Ако актьорът се казва Стивън Фрай, ясно е, че прави това не само за удоволствие, а и с кауза. Стивън Фрай е извънредно обичан от публиката английски актьор, няколкократно обявяван за една от най-влиятелните личности на Острова, а ролите му заедно със сценичния му партньор и приятел в живота Хю Лори са впечатляващи и запомнящи се. Онези, които си падат по П. Г. Удхаус, няма как да не се сетят за знаменития им тандем като Джийвс (Фрай) и Устър (Лори) в копродукцията между тв мрежата ITV и телевизия Гранада, а след това веднага ще се отправят към великолепното му партньорство с Роуън Аткисън (също негов близък приятел) в сериала „Черното влечуго“ (Фрай играе там лорд Мелчът). Но отказвам да изброявам артистичните му превъплъщения, тъй като по груба сметка те са над 50 – много време ще отнеме и много място. Ще отбележа обаче, че книгите му също са над дузина, включително три автобиографични. В автобиографиите си той е пределно откровен – в една от тях разказва например за биполярното си личностно разстройство, а през 2006 г. прави и филм за заболяването си: Stephen Fry: The Secret Life of the Manic Depressive (Стивън Фрай: Тайният живот на маниакалната депресия). Актьорът не се бои да излага личния си живот на показ, открито заявява хомосексуализма си. През 2012 г. пише в профила си в Туитър (където има над милион последователи): „Обръщам се с молба към всички вас да помогнем на Pussy Riot и да окажем натиск върху Путин“. След като Тони Блеър обявява „третия път“ на Лейбъристката партия, я напуска в знак на несъгласие с отстъпа от ѝ от действена социална ангажираност. А в 11-минутно видео, публикувано в Туитър, с диаграми и сравнения разобличава лъжите на брекзитърите за Европейския съюз, сравнявайки пропагандните им ходове с тези на нацистите (за жалост, англичаните не са се вслушали кой знае колко в думите му). Член на групата „Евреи за справедливост за палестинците“. Настоява Британският музей да върне на Гърция т.нар. „мрамори на Елгин“ (Elgin Marbles) – статуи от Партенона, от о. Егина и от други места на намиращи се под османска власт гръцки земи, които в началото на ХІХ век посланикът на Кралството в Константинопол лорд Томас Брюс, 7-ми граф на Елгин и 11-ти граф на Кинкардин, откарва на безценица в Англия (за което е критикуван и от Джордж Гордън Байрон, 6-ти барон на Байрон). Ярък атеист, участва в телевизионни дебати, излагайки тезите си (без много-много да се усъмнява в тях) с реторично майсторство и забележителен дискусионен талант. Популярността си Фрай използва също така, за да рекламира на профила си в Туитър слабоизвестни музиканти и писатели. Футболната му привързаност също не е към кой знае колко известен отбор – фен е на „Норич“, наричани заради жълтите си екипи „канарчетата“. А когато през 2012 г. е избран в управителното тяло на клуба, е в див възторг: „Това е един от най-забележителните дни в живота ми“. Фен е също на Шерлок Холмс, поклонник на Рихард Вагнер и се гордее, че е потомък на Джон Фрай, гласувал за смъртната присъда над Чарлз І по време на Английската буржоазна революция (1642-1651), изпълнена на 30 януари 1649 (стар стил). Фрай, с други думи, е човек с кауза, всичко прави с кауза…

Следователно и книгата Mythos: A Retelling of the Myths of Ancient Greece (2017), преведена на български от Боряна Джанабетска като „Митове. Един нов прочит на древногръцките митове“ („Еднорог“, 2019), е също книга, преследваща кауза.         

Каква? Или, по-точно, какви?

Наричат Стивън Фрай носител на емблематичния английски дух (каквото и да значи това). Облажават го, че мозъкът му бил с размерите на графство Кент. Наистина, даже в ролите му може да откроим един особен аристократичен финес, който носи – но не, не по рождение: малцина вероятно знаят, че той дори е лежал в затвора (като кумира си Оскар Уайлд, чиято роля изиграва в киното), а с упорита и безпощадна работа върху себе си (или, ако цитираме Фуко, с „грижата за себе си“). Възхищават се сънародниците му на безупречния му английски, дори има издадена книга, която учи „как да се говори като Стивън Фрай“. Тези негови словоизтънчености и словознания откриваме и в „Митове“: актьорът постоянно препраща към думи от днешния английски език, които са заемки от старогръцкия: „Неговата светлина не била златна като Аполоновата, а сребриста – с цвета на живака. Всъщност елементът, който на английски носи неговото име, mercury, е наричан и quicksilver (живо сребро – бел.пр.), а всичко, с което свързваме думата mercurial (жизнен, жизнерадостен, безгрижен, весел; несериозен, променлив, изменчив, непостоянен – бел.пр.), ни напомня най-очарователния сред боговете“ (159); „Странно е, че имената „Оксфорд“ и „Боспор“ означават едно и също“ (261, бележка под линия); „Там стои до ден днешен Тантал, мъчително близо до удовлетворението на желанията си, но то му е отказано за вечни времена, и така въплъщава мъчителната безпомощност на неосъществимото желание, която на английски носи неговото име – tantalized, подлаган на Танталови мъки, осъден на неутолимите си желания до края на времето“ (349). Освен възхитата, разбира се, от интелигентността и ерудираността на Фрай, бихме могли да отбележим и друго: с всичките си езикови препратки актьорът сякаш иска да покаже и докаже на своите съвременници (и почитатели), че нищо не започва от днес, че в действителност ние, хората от ХХІ век, сме наследници на огромен пласт знания, история, събития, находки, които не само е редно да познаваме, но и да съхраняваме. „Митове“ в този смисъл са книга, в която забавлението е съчетано с обучение – най-добрият начин на обучение, между другото. Което в сегашното време на едно сякаш адмирирано и насърчавано арогантно невежество съвсем не е маловажно и без значение, тъкмо обратното. Да не споменавам, че в недрата на древногръцката митология могат да се открият множество сюжети и перипетии, които са едно към едно, направо образец за настоящи такива. Като „хюбриса“ например, станал май отличителна черта на ХХІ век. Защото – ако тръгнем да четем поведението на Доналд Тръмп през тази призма, какво друго е то, освен хюбрис най-чиста проба? Да не споменавам Владимир Путин…

Казаното обаче не означава, че преразказаните от Стивън Фрай митове са някакви сухи истории, изпълнени единствено с поуки и назидания. Прочее, то няма и как да бъде така, след като ги пише точно той – един от 50-те най-смешни хора, раждали се някога на света според анкета на „Observer“ от 2003 г. Да не споменавам шоуто му с Хю Лори, задържало се на екран цели 6 години – съвсем не кратък срок за една толкова скоротечна медия като телевизията. „Митове“ са изпълнени с неподправена ирония, със сочен хумор, с вкусни намигвания; изобщо книга, за която съвсем без страх бихме могли да кажем, че определението на Ролан Барт за „удоволствието от четенето“ (ѝ) изцяло ѝ приляга: „Въоръжени с жестоки бичове с метални наконечници, Ериниите буквално смъквали плътта от костите на виновниците. С характерната си ирония гърците дали на тези отмъстителки прозвището „Евмениди“, „добронамерените“ (46); „Собственик на магазинче за сирене: – А пък аз смятах, че ще се оплачете от свирача на бузуки. // Клиент: – Да пази Бог. Аз се възхищавам на всички проявления на музата на терпсихорейците. // Този диалог от безсмъртния „Скеч от магазина за сирене“ на Монти Пайтън е запознал мнозина, включително и мен, с ТЕРПСИХОРА, музата на танца“ (81-81); „Деликатна работа било да се ориентираш предпазливо сред враждите и завистта между олимпийците. Проявиш ли прекалено голяма вярност и готовност да служиш на един, рискуваш да събудиш враждебността на друг. Ако Посейдон и Атина те харесват, какъвто бил случаят с Кадъм и Хармония, възниквала реалната възможност Хера, Артемида, Арес или дори самият Зевс да направят всичко възможно, за да ти пречат и да те възпрепятстват. А ако проявиш глупостта да убиеш някой от любимците им – небесата да ти бъдат на помощ! Всички жертвоприношения и оброци на света не можели да омилостивят един обиден, отмъстителен бог, бог, който е бил злепоставен пред останалите богове“ (297). Няма да се разпростирам с примерите, три са достатъчно, за да усетим чувството за ирония, с което Стивън Фрай разказва древногръцките „Митове“. Разбира се, това чувство – освен личностна черта, иде да демонстрира и друго: на твърде сериозния свят, гледащ ни от медии и социални мрежи все по-начумерено, все по-сърдито, все по-нацупено, английският актьор представя като алтернатива едно ведро отношение към живота, все едно ни казва: „Хора, смейте се и се радвайте повече, това помага, това винаги помага!“ Сякаш е преродил се в ХХІ век Рабле, комуто е втръснало от толкова безброй „пикрохоловци, анарховци, янотусовци, отнесибоевци, шиканьори, сплетници, клеветници, палачи, всевъзможни агеласти, канибали (които вместо да се смеят, лаят), мизантропи, лицемери, тартюфовци“, както Бахтин пише за автора на „Гаргантюа и Пантагрюел“, пръкнали се на ята в нашето време. „Митове“ е всъщност един вид съпротива срещу това толкова сериозно, толкова гневно и самозабравило се настояще, което вижда единствено и само черното и поради това е самото то се е превърнало в черно, мрачно, тъмно, непрогледно… Стивън Фрай ни зове да прогледнем, смеейки се, да си отворим широко и ненаситно очите и за красотите на света, не само за грозотиите му. Защото за него смехът е, който ще спаси света…

Накрая, разбира се, идва предизвикателството на писането, самопровокацията да изпробваш силите си в един сюжет, известен на всички и от кого ли не разиграван. Естествено, като човек от Запада, той не е имал възможност да се докосне до книгата на руснака Николай Кун „Митове на древна Гърция“, написана през 1914 г. „за ученичките и учениците от старшите класове на средните учебни заведения, както и за всички, които се интересуват от митологията на гърците и римляните“, издадена през 1922 г. под заглавие „Какво са разказвали древните гърци и римляни за своите богове и герои“ – книга, която в невръстните си години четях с упоение. Ала и той си има своите култови автори, чиито книги определя с поклон като „класическите колекции на древногръцки митове“: „A Wonder-Book for Girls and Boys“ (Чудна книга за момичета и момчета, 1851) на Натаниъл Хоторн (Nathaniel Hawthorne) и нейното продължение „Tanglewood Tales“ (Истории от Тангълуд, 1853); „The Age of Fable“ (Епоха на митовете, 1855) на Томас Булфинч (Thomas Bulfinch), влязла по късно в „Bulfinch’s Mythology“ (на български са преведени неговите „Митове и легенди от рицарските времена“, „Рива“, 2017); „Mythology: Timeless Tales of God and Heroes“ (Митология: Вечните разкази за богове и герои, 1942) на Едит Хамилтън (Edith Hamilton); „Heroes, Gods and Monsters of the Greek Myts“ (Герои, богове и чудовища в древногръцките митове, 1967) на Бърнард Евслин (Bernard Evslin); „The Adventures of Ulysses“ (Приключенията на Одисей, 1808) на Чарлс Лам (Charles Lamb), познат на българския читател с „Шекспирови приказки“ („Емас“, 2008), преразказани съвместно със сестра му Мери; „Favoutite Greek Myths“ (Любими гръцки митове, 1905) на Л. С. Хайд (Lilian  Stoughton  Hyde). За последната Стивън Фрай признава същото, каквото аз признах за Кун: „много обичах последната, когато бях момче“. Така че да се осмелиш да се съизмерваш белетристично с образците, възторгвали те като дете, си е наистина изпитание и приключение, с което обаче актьорът-писател се е справил отлично. Не може да се отрече писателския му талант, който той си е позволил да разгърне в пълна мяра в разказа си за „Ерос и Психея“, препредавайки историята от „Златното магаре“ на Апулей, за Кадъм и Хармония, където отдава дължимото и на италианеца Роберто Каласо („Сватбата на Кадъм и Хармония“, превод Толя Радева, „Панорама“, 2017), в легендата за цар Мидас и другата за Филемон и Бавкида. На задната корица на българското издание пише в тази връзка: „Страсти, секс, кръв, насилие, кръвосмешения, битки, чудовища, богове и герои… // „Игра на тронове“? Не, просто древногръцките митове, преразказани по неповторим начин от Стивън Фрай. „Митове“ пресъздава тези удивителни истории в контекста на нашето съвремие, в цялото им великолепие и дълбоко човешка значимост“. Ако отчетем, че оформлението на българската корица повтаря едно към едно английската (практика, която – държа да отбележа – не заслужава овации, напротив), бихме могли да предположим, че нещо подобно ще представлява рекламата за книгата и на английски. Стивън Фрай всъщност показва с тези древни истории (че и с предишните си книги, няма съмнение в това), че е великолепен писател, прекрасен разказвач, завладяващ повествовател, от чиито „Митове“ ти е трудно да се откъснеш. Прочее, през 2018 той е публикувал и „Герои“ (Heroes), така че можем да се надяваме на български съвсем скоро да излезе и тази негова книга. Важно е и е поучително да стане: с това свое писание той показва, че дори и през нещо много известно можеш да сториш тъй, че то да е значимо, интересно и – най-същественото – полезно и от етическа, и от естетическа гледна точка за днешното човечество, което издиша тъкмо в областта на етиката и естетиката. Слава Богу обаче, има хора, на които този факт не им изнася, и те се опълчват срещу него.

Стивън Фрай е един от тях. Затова митовете според Стивън Фрай са напътствие за всички нас…          

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияМястото на диригента
Следваща статияВеликолепие в тревата