0
2548

Митологизацията на Цветанов

Драмата с Цветан Цветанов е показателна за перманентната повтаряемост на тревожни симптоми за общото състояние на демократичния политически процес. Тя се приема за част от естествения ход на събитията, в които отклонението от нормата се е превърнало в даденост.

В безбройните коментари за оставката на Цветанов остана изцяло незасегнат един съществен аспект. Тази оставка от парламентарните постове беше приета от министър-председателя в разрез с конституционния принцип на разделение на властите. По същия начин премиерът, който е и партиен лидер, спусна на депутатите от ГЕРБ Даниела Дариткова за председател на парламентарната им група, по същия начин Борисов беше обезглавил предишния шеф на НС. От изявленията на Дариткова индиректно стана ясно, че не е имало заседание на групата, не е обсъдена и приета по надлежния ред оставката на Цветанов, не са спазени демократичните механизми за издигане на алтернативни кандидатури, а изборът ѝ директно е наложен с едно обаждане на Борисов. На фона на крупния скандал това е малък детайл, но той показва как на всяко едно равнище правилата на играта биват нарушавани, как дребните парламентарни врътки вече дори не правят впечатление.

В по-едър план от съществена важност е въпросът за причините за отстраняването на Цветанов. По принцип по документи е видно, че апартаментът е закупен законно. В дългата си реч самият Цветанов обяви, че няма от какво да се притеснява. Нали Пламен Георгиев, избран на поста си с подкрепата на управляващото парламентарно мнозинство, също се е превърнал в герой от скандала с апартаментите. Усеща се, че има нещо гнило, то няма как да бъде доказано, а мирисът на корупция предизвиква органическа непоносимост у избирателя.

Анализаторите и политиците неуморно повтарят мантрата за имиджовия проблем на ГЕРБ. Оформят се две ясно разграничени групи. От едната страна тези, които гравитират около средите на управляващата партия, преповтарят казаното от Борисов, че отстраняването на Цветанов от институционалната позиция е висока санкция и достоен пример за поемане на персонална отговорност. Те смятат, че в българската публичност все по-трайно се налага презумпцията за виновност до доказване на противното. Гравитиращите около левия лагер приемат наложената мярка за половинчата и намират за компрометиран модела на управление на ГЕРБ, защото партията печели избори главно на базата на обещания за борба с корупцията, а в момента подозрения за корумпираност са отправени към най-висшите партийни авторитети. Следва да отбележим, че част от този модел е традицията Борисов да иска оставки, за да решава имиджови проблеми. Ако съберем броя на сменените министри от трите правителства на ГЕРБ, те със сигурност ще бъдат предостатъчни за сформирането на нов кабинет. В наложената от премиера парадигма оставката трайно се е утвърдила като инструмент за намиране на политическото решение. Пред публиката се налага тезата, че проблемът е или в конкретната личност, или във враговете, които с преднамерени атаки опетняват нейния изчистен образ, но не и в провежданата политика, чийто двигател е партийният лидер. Впрочем политическите пируети на ГЕРБ представляват постоянно въртеливо движение в рамките на 360 градуса. На едната седмица се приема закон, на другата се изменя. Красноречив пример е Кодексът за социално осигуряване, получил неотдавна антинаградата на юридическите организации. Борисов внушава, че променя политическите си решения в името на обществения интерес, което на свой ред се оказва равнозначно на отказ от последователна политическа линия. Така се легитимира практическият отказ от реформи, господстват застоят и Брауновото движение. Фигурата на лидера работи като компенсаторен механизъм спрямо отсъствието на управленска визия.

Ключов момент от речта на Цветанов беше, че той остава лоялен на „каузата ГЕРБ”? Възниква въпросът дали една партия сама по себе си може да бъде кауза или е по-точно да се каже, че тя има кауза. Партията е организационна структура, която трасира своите интереси чрез механизмите на представителството. Тя има идеология, принципи, ценности. За популистката партия е характерно харизматичното лидерство, доверието към личността, която разполага с ресурсите за решаване на проблемите, без значението на наличния или дори на отсъстващия ценностен и идеологически инструментариум. Първоначално изглеждаше, че каузата на ГЕРБ е борбата с корупцията и престъпността, а нейното олицетворение е харизматичният образ на Борисов. Днес апартаментгейт е едно от лицата на корупцията, което е видимо и разбираемо за широката публика, не е обременено със сложни и абстрактни операции. Нещо повече, то се появява в кулминационен предизборен момент. Сега вече каузата е изпразнена от смисловото съдържание и на неговото място се настанява персоналното, въпреки че двигателят на посланието все повече усеща, че горивото намалява, а в даден момент може и да се изчерпи. Ако Цветанов остава лоялен на каузата в нейния съдържателен смисъл, то това днес би трябвало да изглежда като логически нонсенс, като разминаване между думи и дела. Следователно забелязваме изместване от ценностното към персоналното начало. Така Борисов се оказва каузата на ГЕРБ, в случай че изобщо приемем, че личността може да бъде кауза. ГЕРБ дължи своето съществуване на Борисов и устойчиво запазва своето влияние поради действието на множество фактори, един от които е наличието на обслужващи властта медии. Издание с подобна насоченост публикува преди ден или два неподписан коментар, който в раболепието си към Цветанов напомняше на възхвалите на Тодор Живков от времето на комунизма. Това е услужливата журналистическа реакция при решаването на имиджовия проблем. Абстрахирайки се от модерния категориален апарат, следва да отбележим, че идолопоклонничеството пред вожда изисква също така и идолопоклонничество пред неговите най-близки съратници. Част от българската журналистика борави с наратив, който от професионална гледна точка би следвало да бъде квалифициран като нежурналистически. Става дума за наратив, който граничи с оперетното, и се пуска в експлоатация, за да легитимира като меродавно обяснение, базирано на простата дихотомия „ние – те”. Естествено при нея се наблюдава косвена, пасивна самоидентификация с „ние”, което в условен смисъл е персонификация на нашите, на добрите, на управляващите. Посланието е крайно опростено, дори не подлежи на дефиниране, конституира се нещо като приказка, в която се възхваляват страданията на набедения герой, а отношението към враговете е повече от еднозначно. Наличието на подобен тип публични говорители свидетелства за недопустимо самоунижение, необяснимо с конвенционалните социални норми и разбираемо единствено през призмата на законите на задкулисието. Ролята на Цветанов на партийната сцена черпи своето творческо вдъхновение от харизмата на Борисов. Лидерът определя стратегията, неговата дясна ръка я изпълнява. Дали се митологизира значимостта на втория човек в ГЕРБ? Безспорно тя е създадена от Борисов. Цветанов не блести с ораторски качества, синтактичната структура на неговите изречения е накъсана и объркана, мисълта му не може да започне без паразитната фраза „това, което имаме като”. Неговото послание се характеризира с острота и конфликтност спрямо опонента. В последно време той заместваше лидера, когато трябваше да се отправят атаки към президента, докато премиерът удобно мълчеше. Незаменимостта му в парламентарния живот се аргументира с политическите совалки между отделните групи и успешното осигуряване на кворума. Това твърдение се налага като меродавно в публичното пространство, но сякаш съзнателно се неглижират поне два съществени случая: Първият беше отмяната на преференциите, предшествана от разговор с депутатите на ДПС и последвана от изявлението за запазването на политическата стабилност. Вторият пример е със Закона за вероизповеданията. Появиха се конспиративни теории, според които споменатите парламентарни взаимодействия са причината Борисов да реши да изтегли Цветанов от НС. Дали е така, не може да се каже със сигурност, тъй като подадената оставка беше старателно замаскирана като личен акт. Действията на втория човек в ГЕРБ, които излизат в публичното пространство, не се отличават с уникалността на собствената индивидуалност, не следват строг морален императив, не са продукт на оригинално и иновативно политическо мислене. Зад кадър остава работата му с местните партийни структури, при нея липсата на информация не позволява да се разомагьоса митичният разказ за многобройните изборни победи. Партийното строителство се оказва успешно, когато се подбира качествен човешки материал, и подобно на казуса „апартаментгейт” се питаме доколко атрактивна е цената на офертата. Способността на Цветанов да излезе сух от водата е демонстрирана на няколко пъти в миналото. Възможно е това да се случи и днес, но не и само с помощта на подставените публични говорители. Изискват се организационни умения, каквито той очевидно притежава.

ГЕРБ продължава да властва поради редица фактори: дезинтеграцията на старата десница не само възпрепятства нейната електорална мобилизация, но и превърна царствения син лъв в лесна плячка в ръцете на Борисов. БСП се намира в окопна партизанска война между Нинова и Станишев, излизането ѝ от парламента е атакувано от опонентите, които изграждат ефективни политически стратегии с пропаганден ефект. Манипулацията на антикомунистическите настроения е монополизирана от ГЕРБ. Създава се и внушението, че това е партията, която следва волята на народа и коригира всеки свой погрешен ход. Пред нея се очертава неясно бъдеще. Гнилите ябълки в съдебната система като че ли бяха лесна хапка за преглъщане, съвсем не стоят така обаче нещата в изпълнителната и в законодателната власт.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Магистър по политически мениджмънт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияПенка Кунева и филмовата музика
Следваща статияКартографът на спомените