Освобождението на България от руската армия е грамаден исторически факт. Но нека не си затваряме очите. То бе резултат не на всеруската хуманна експлозия и акция за спасяването на българите, а на рационална империалистическа политика.
На няколко пъти вече известни западни вестници, като излизащия в Париж „Хералд Трибюн“, лондонския „Гардиън“ и други, поместват обширни кореспонденции за България, посетена от техни журналисти. Впечатленията на последните, които са пропътували страната по добре познатите официални маршрути, не се различават много едни от други, тъй като посредничеството на властите и преводача ги е лишило от действителен контакт с обикновените български граждани. Естествено, отразени са и политическите разбирания на самите журналисти. Но почти във всички кореспонденции, като неизбежен рефрен, върви една, меко казано, странна констатация — ЛЮБОВТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД КЪМ РУСИЯ. Къде, как и в какво авторите на тези кореспонденции са видели тази ЛЮБОВ не е много ясно, но те настояват, че тя съществува и от време на време се позовават на няколко исторически паметника. Същият този мотив за декларирана вечна любов на българите спрямо Русия се е превърнала в една от най-популярните характеристики за България в очите на много чужденци. „Вие, българите, обичате Русия“ казват хората и го приемат със същата категоричност, с която твърдят, че англичаните мразят ирландците и обратно.
Като отдавам дължимото на познатата ниско интелигентна склонност за правене на подобни абсолютно повърхностни обобщения, не мога да не изразя недоумението си, че на цял народ се приписва нещо, което едва ли съществува. Затова на мен ми се иска да хвърля по-подробен поглед върху тази днешна любов на българите към Русия, за която, ако не са въпросните кореспонденции, така и нямаше да зная.
Най-напред нека отбележа, че на Запад и главно в англо-американския свят, не се прави никаква разлика между Съветския съюз и Русия. И до ден-днешен върху първите страници на най-видни вестници четем „Русия реши“, „Русия заяви“, „Русия…“ Така че когато те говорят за българската любов към Русия, имат предвид царска Русия и Съветския съюз заедно, като едно неделимо цяло. Чувствувам, че много от слушателите се усмихват. Ние българите сме може би от малкото, които знаят чудесно разликата между Александър II и Йосиф Висарионович Сталин, както знаем разликата между Толстой и Ажаев, между Чехов и Арбузов, между Достоевски и Кочетов.
Никой на този свят не може да оспори голямата историческа връзка между българския и руския народи, която сякаш следва от славянското ни родство и подобието на езика. Колкото и да се напъват да отричат, че дължат езиковото си и последвало християнско- културно развитие на средновековна България, съветските историци не могат да скрият факта, че кирилицата тръгна от нашата земя, и че когато българската книжнина беше в разцвет, техният княз Светослав бе един почти дивашки главатар. До деветнадесетия век Русия никога не е значела нищо за българина. Легендата за силния дядо Иван, който би се притекъл на помощ на поробения християнски брат, се създава главно във втората половина на века. А самото руско културно влияние започва да се развива и усилва със създаването на голямата руска култура и литература, нека определим, от Пушкин насам. Действително, очите на мнозина българи под турско робство са били обърнати с надежда към Русия. Въпреки че по-осведомените от тях, и специално Ботев и Каравелов, са знаели и разбирали, че на намиращия се в още по-голяма мизерия и робство руски народ му е все едно какво става отвъд Дунава. Ботев, който е бил свързан с руските революционери и главно с Нечаев, е виждал, че безправието и потисничеството в почти феодална царска Русия, е било равно на безправието и потисничеството, упражнявано от Отоманската империя. Съчувствия, симпатии и любов към българите са били изразени от мнозина видни представители на руската интелигенция, но едва ли са откликнали в душите на руските маси.
Освобождението на България от руската армия е грамаден исторически факт. Но нека не си затваряме очите пред истинското обяснение. То бе резултат не на всеруската хуманна експлозия и акция за спасяването на българите, а на рационална империалистическа политика. Всеки би се засмял на твърдението, че руските генерали се били трогнали от съдбата на набитите на колове априлски въстаници. Междудържавното отношение, както във всички други случаи, не съдържа никакъв елемент на сантименталност или каквато и да е чувственост. Така че Освобождението на България не бе въобще цел на войната от 1877-1878 година, а само резултат от нея. Въпреки тази хладна истина, признателността на българите бе огромна и бе изразена всестранно. Излишно е да изреждам множеството паметници, свидетели на тази признателност. Това обаче не попречи 28 години по-късно български и руски армии да се сражават една срещу друга в Първата световна война.
Онова, което е самата същност на силната връзка между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се един други обикновени граждани на двете страни, а главно и преди всичко културното влияние на творческия гений на Русия във втората половина на 19 век и началото на 20-ти век. Новоосвободена България попада в климата на невероятния разцвет на руската литература, музика, живопис. Младата страна заварва Достоевски жив, съпътствува още десетилетия Толстой и Чехов, откликва на вълненията на твърде бурната руска интелигенция. Човек може да проследи множество руски влияния от този период върху българското изкуство и да отчете значителния тласък, получен у нас. Но особено силна е връзката между българската култура и руската след Октомврийската революция, когато България е главното пристанище на бягащите от ужаса и терора големи руски писатели, режисьори, интелектуалци, професори. Излишно е да споменавам какво значи името на Масалитинов за българския театър.
Същевременно не може да се отмине и личната дейност на хора като генерал Дондуков, граф Игнатиев и множество членове на първата руска администрация в България, които са оставили трайни спомени. Така че, както направихме разлика между Русия и Съветския съюз, трябва да се направи разлика между отношенията на българина към руската държава, към руската култура и към обикновения руски човек. Когато се опитаме да употребим такава силна дума като любов, струва ми се, че човек трябва да задраска държавата и да предостави това чувство на културата и човека.
Но ако Русия и руското имаха своята голяма популярност в България, изразена с множество русофилски тенденции и отделни прояви на почит и уважение, ако образът на обикновения русин, литературен герой или простосмъртен гражданин, бе смятан за родствено близък, то нещата със Съветския съюз, съветския строй, съветската култура и съветския човек — стоят доста по-различно.
Неистината започва с твърденията за някакво си освобождаване на България от съветската армия. И децата знаят, че когато Червената армия нахлу у нас, България беше независима страна, обвързана по волята на нейното правителство с един от воюващите лагери. Стандартът на българския материален и духовен живот в много отношения превишаваха този на самообявилите се освободители или, с други думи, нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани у нас бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добрало до властта. Промяната на режима щеше да се извърши по онзи исторически нормален начин, като например в Италия или Австрия. В последвалите години Съветският съюз и неговите агенти в България, мнозина от които бивши съветски граждани, съумяха в най-голяма степен да създадат всеобщо настроение в страната не само срещу Съветския съюз, но и дори срещу класическата признателност и връзка на българите с Русия. Целият терор и ужаси на сталинисткия период, последвалото лишаване на обикновения гражданин от елементарни свободи, принудителното му деградиране от свободен гражданин до феодален крепостник, непознатото в нашата история безправие и произвол, смазването на националната интелигенция, обезличаването на народната култура и страховитата дейност на Държавна сигурност — всичко това за всеки български гражданин е свързано със Съветския съюз. Думата „съветско“ постепенно се превърна в синоним на „ужасно“, „най-неприятно“, „отвратително“, „омразно“, „подло“, „некачествено“, „грубо“ и т.н. Всеки знае много специалното отношение на българските граждани (независимо от пост и партийна принадлежност) към съветските съветници. Ненавистта на българина към съветската култура би могла да бъде видяна в пълното пренебрежение на читателя към съветската литература. Все още в София върви вицът „филмът хубав ли е или е съветски?“. Но на едно място (бих препоръчал на западните журналисти да отидат там) човек може най-добре да се увери колко голяма е любовта на българите към съветското. Това са спортните състезания, когато играят съветски отбори. Без никакво значение срещу кого играят, българската публика неизбежно вика срещу тях. Може би защото в спорта човек все пак може да вика. Присъствувал съм на десетки мачове, когато публиката е освирквала и дюдюкала съветски футболисти или спортисти, дори когато прегрешенията им не са били толкова големи. А да накараш една наистина много обективна публика като българската да бъде пристрастна, това значи нещо. Имаше такъв период, когато съветските гостувания бяха почти преустановени, за да се избегнат подобни демонстрации.
Когато прочетох въпросните западни вестници, аз си зададох въпроса дали наистина познавам един гражданин в България, който искрено да обича Съветския съюз. В моя телефонен бележник има около 5 хиляди имена, включително на най-важни ръководители на нашата страна, които дължат много на Съветския съюз. Но припомняйки си разни обстоятелства, аз стигнах до заключение, че никой от тези пет хиляди души, по никакъв повод (дори и служители на Държавна сигурност) не са изразили този вид любов, за който става дума. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши за разни неща, декларации за фанатично следване на съветската линия, но никога, дори от най-високо място, не съм доловил това чувство на топлота и обич, което характеризира любовта. Нещо повече, у най-видни привърженици на Съветския съюз съм долавял определено чувство на безпокойство и страх, когато се е стигало до разговори за разни съветски неща. Нормално у нас всеки избягва да говори на съветска тема, което също едва ли е доказателство за любов.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
