Размисли по повод „Одисея“ на Кристофър Нолан

Думата „мит“ има две значения и смесването им може да доведе до драматични конфликти – като спора за това мит ли е Баташкото клане преди години. Някои участници в спора се възмутиха от това, че един исторически факт, едно зверско клане при потушаване на Априлското въстание, е бил наречен мит. Очевидно те приемаха популярното значение на думата „мит“ като невярно твърдение, или смесваха двете ѝ значения. Но всяка модерна нация има своите митове: събития или личности, чрез които се изгражда наратива на националното самосъзнание – например Жана д’Арк или Джордж Вашингтон, или Васил Левски. Макар че може да са преувеличени или героизирани, това са истински личности и истински събития.

Колкото до древните митологии, те в още по-голяма степен имат основополагащо значение за една култура: древногръцката, персийската или египетската. К. Г. Юнг вижда древните митове като архетипни сънища на колективното несъзнавано. А архетипните герои и наративи са важни послания на несъзнаваното към самосъзнанието на отделния индивид или на племето.

Но дори най-древните митове, като разказа за Всемирния потоп, който намираме в Библията, както и в древногръцката и в шумерската митология, често имат някаква историческа основа. В случая с потопа съществува хипотеза, че става дума за катастрофичното създаване на Черно море преди 8000 години, когато медитеранските води преливат през Босфора и едно сладководно езеро в голяма област на географска депресия изведнъж се превръща в огромно море.

Когато Хайнрих Шлиман, любителят археолог, тръгва да копае, убеден, че може да намери Приамова Троя по географското описание в „Илиада“, професионалните археолози не са го вземали насериозно. През XIX век се е смятало, че „Илиада“ е плод на отделен поетически гений (Омир) или записан народен епос, народна поезия. И това сигурно е вярно. Но все пак се оказва, че Приамова Троя реално е съществувала. И то точно там, където я описва епосът. Друг е въпросът, че Троя е древен град, съществувал в течение на хиляди години, който съставлява девет археологически пласта. Така че пластът, който Шлиман разкрива, не е Приамова Троя, а по-древен пласт, и непрофесионалните му разкопки нанасят голяма вреда на останалите запечатани в земята културни пластове.

Но това, че Приамова Троя е съществувала и че Троянската война вероятно се е случила – около хиляда и двеста години пр.н.е. (пет века преди създаването или записването на Омировия епос) – не означава, че всичко в „Илиада“ и в „Одисея“ е историческа истина. (Впрочем днес се смята, че „Илиада“ и „Одисея“ вероятно са писани или записвани от различни личности.)

Писах моя роман „Крали Марко: Балканският принц“, а по-късно и пиесата по него – „Марко от Прилеп“, донякъде с цел да „помиря“ българския и сръбския народен епос, балканската митология, с истинската биография на една историческа личност. Защото крал Марко, феодален владетел на Прилеп от края на XIV век, възпят от поне два балкански народа, е истинска историческа личност. Но Марко е бил османски васал по време на цялото си над двадесетгодишно управление. А във фолклора (и сръбския, и българския) се е превърнал във военен герой в борбата с турците или във фантастичен герой, който подобно на Одисей се бие с чудовища (триглави лами) и се побратимява с полубожествени нимфи (самодиви).

Всичко това има само косвено отношение към интерпретацията, която Кристофър Нолан прави на „Одисеята“. Нолан като режисьор има свободата да интерпретира древните митове, както намери за добре. Той е голям майстор в това да съчетава увлекателен екшън със сериозно, философско кино. Неговият филм звучи и фантастично, и съвременно – можем да кажем, че това е филм за военен ветеран, който се връща дълго и мъчително у дома. Дори може би се връща с посттравматично стресово разстройство. Защото „хитроумният“ Одисей е измислил Троянския кон и това изобретение е довело до масовото клане и опустошение на един град. 

Впрочем налагането на древната митология върху съвременното всекидневие е прийом на високите модернисти — Джойс, Паунд, Елиът. А най-известният роман на Джеймс Джойс е именно „Одисей“. (Макар че там митологията не е извадена на повърхността и сюжетът на романа е за един ден в живота на трима дъблинчани.)

Много добро според мен решение във филма е и това, че Атина не се явява като небесно същество – чрез Deus ex machina, a по-скоро като приятелка и съветничка на Одисей. Макар че само той я вижда. За мен и рапърът Травис Скот като разказвач е съвсем на място в този филм, който е прекрасно сниман на много места по света в естествена среда. Сниман е без компютърно генерирани ефекти (CGI) – само със стари кинаджийски трикове, когато се появява циклопът Полифем или когато магьосницата Цирцея превръща спътниците на Одисей в свине. Много добри са и актьорите – Мат Деймън, Том Холанд, Ан Хатауей. Макар че самото изображение е най-впечатляващото. Това е едновременно динамичен екшън и човешка драма, визуализация на древната митология и екзистенциална философия.

А иначе приключенията на Одисей са сред тези велики митове, които имат основополагащо значение за цялата европейска култура. Древногръцката митология, както и Библията, са културната основа на общоевропейската култура, на съвременната западна цивилизация. Одисей и Омировата „Одисея“ са били интерпретирани безброй пъти и в литературата, и в пластичните изкуства.

Освен с ентусиазирано положителни оценки (като моята), филмът беше посрещнат и с доста отрицателни отзиви. И с ожесточен дебат. Имаше обаче чисто политическа критика, идваща отдясно: като това, че Хубавата Елена е африканка, че има транссексуален воин и рапър разказвач – изобщо някакво либерално безобразие. Имаше и глуповати рецензии като тази, че филмът бил глуповат и не спазвал историческата реалност. Но тъй като „Одисея“ е една от културните основи на съвременната цивилизация, а и древните гърци колонизират и културно повлияват целия Средиземноморски регион – включително Близкия изток и Северна Африка, мултикултурността и мултиетничността в един такъв филм са съвсем естествени. Както и паралелите със съвремието.

Освен това чисто политическото интерпретиране на изкуството е нещо, което на нас, по-старите поколения, ни е до болка познато. Помним социалистическия реализъм, идеята за „партийност в изкуството“, за твореца като пропагандатор на комунистическата идеология и за критика като идеологически полицай. Така че нека го кажем в по-широк контекст: не е нужно да си фашист, за да харесваш поета Езра Паунд, който става фашист, или да си комунист, за да харесваш поезията на комуниста Пабло Неруда, или на Христо Смирненски, или на Никола Вапцаров. (В случая с Вапцаров след комунистическата му героизация последва и период на тотално отричане на таланта му като поет заради участието му в терористична комунистическа активност. В Северна Македония пък той е част от техния пантеон от македонски писатели, определящ народния „идентитет“.) И за да харесваме Караваджо като художник, не е нужно да оправдаваме това, че той е бил убиец. Да делим поетите или кинорежисьорите на десни и леви и да ги оценяваме според политическата им позиция – това е своеобразно връщане към тоталитарната критика от миналия век.

Трябва да правим ясно разграничение между митология и история, между религия (или идеология) и поезия. Има художествени критерии за оценка на поезията или на киноизкуството. Но същевременно трябва и да не забравяме, че митология (или религия), история и поезия са дълбоко свързани в рамките на една култура. 

Владимир Левчев е роден през 1957 г. Завършва английска гимназия и изкуствознание. Редактор е в издателство „Народна култура“, а преди 1989 г. създава самиздатското списание „Глас“. Член е на изпълнителния комитет на „Екогласност“, координатор на „Свободното поетично общество“ и зам. главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. заминава с Фулбрайтова стипендия за САЩ и между 1996 и 2007 г. преподава в Университета в Балтимор. От есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград. Автор на множество стихосбирки, сред които: „Аритмии“, „Кой сънува моя живот“, „София под луната“, „Раззеленяване на сухото дърво“, „Черна книга на застрашените видове“, „Любов на площада“, „Точно време“, на романите „Крали Марко: балканският принц“ и „Човекът и сянката“, както и на „Сънувани разкази“. Преводач на Алън Гинзбърг и Т. С. Елиът. Най-новите му книги са: „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Т. С. Елиът“ (2020) и романът „Астероид. Триптих за края на света“ (2021).

Още по темата:
Мартин Касабов, „Опенхаймер в древна Гърция“
Тони Николов, „Рапсодът Нолан и неговата „Одисея“
Вангел Василев, „Кърк Дъглас срещу Мат Деймън, или Омир срещу Омир“