0
2733

Митрополитският храм „Св. Стефан“ в Несебър

Изглед към източната фасада на Новата митрополията („Св. Стефан“), Несебър, фотограф Иван Ванев

Монографията на Емануел Мутафов осветлява изкуството и миналото на Южното Черноморие. Откъс от книгата, отпечатана от Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“

Църквата „Св. Стефан“ (Новата митрополия) е най-посещаваният туристически обект в съвременния Несебър. Липсата на компактна публикация за нея с преките ѝ паралели е накарала автора да опише паметника в неговата цялост с акцент върху видимото в момента, за да служи на всички, които се интересуват от християнско изкуство, култура, историята на Балканите, мястото на храма в развитието на църковната живопис, както и биха желали да научат какво пише по стените, подовете и паметните плочи, разпръснати из древна Месемврия. Е. Мутафов се опитва да опише как функционира Логосът (Словото Божие) през епохата и конкретно в Новата митрополия на Несебър, да представи своя наратив за него, за да се превърне в един друг по-достъпен, но по възможност автентичен разказ за миналото на този храм, който да привлича още повече просветени посетители и по-сериозни изследователи. Авторът на това изследване се надява този текст да напомня и за едно величаво минало на късносредновековния Несебър, когато градът чрез неговите образовани жители е бил нещо много повече от летовище и център на комерсия. Не на последно място той вярва, че тази монография ще предизвика по-широк интерес у учените към миналото на българското Черноморие от османския период. Освен редица нови данни за историята на Несебър, както и множество надписи на гръцки език, разчетени и преведени за пръв път в изданието, за улеснение на читателите съществува иконографски индекс и обширно резюме на английски език.

За процеса на проучването си проф. Мутафов споделя: В хода на работата по този текст се вплетох и в почти криминални сюжети. Например за да се сдобия с фотографии на мощите, изнесени от Несебър и съхранявани днес в дървена кутия със стъклен похлупак в църквата на село Неа Месимврия, ангажирах един млад солунски свещеник да помоли енорийския йерей на селото да ги извади и фотографира без да знае, че са за научно изследване на българин. След публикуването на тези снимки с историята на мощите съм сигурен, че скоро наш изследовател няма да има достъп до тях…

Монографията на Емануел Мутафов съдържа 118 илюстрации и десетки архитектурни схеми, отпечатана е от Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“. Оформлението е на Даниел Нечев.

Митрополитският храм „Св. Стефан“ в Несебър и неговият художествен кръг: културен контекст, интертекстуалност и интервизуалност, Емануел Мутафов, издателство „Проф. Марин Дринов“, 2022 г.

Заключение

Кога е издигната Новата митрополия на Несебър, все още е неразрешен въпрос. Никола Мавродинов предполага, че това е станало по времето на цар Борис Ι, т.е. още през втората половина на ΙΧ в.[1] В интериора ѝ са използвани и сполии, които датират от V–VI в.[2], а в основите ѝ се откриват части от още по-стар градеж.[3] Основополагаща за сегашния облик на многовековната сграда се явява третата строителна фаза в „Св. Стефан“, която Г. Геров датира в края на XIII или в първите десетилетия на XIV в.[4] Тогава Несебър заема значително място в търговската експанзия на италианските градове по Черноморието, с което се обяснява например появата на ломбардски арки в архитектурата на Новата митрополия. След падането на Константинопол под властта на османците през 1453 г. Месемврия приютява византийски аристократи, привлечени от близостта на града до Втория Рим, но и от неговата духовност (съхранени църкви и манастири), икономически растеж, културна атмосфера и отвореност на север към свободните територии, населявани с православни християни. С това донякъде Несебър напомня условията, създадени на о. Крит след средата на XV в., но същинските предпоставки за подем на черноморския град се създават към средата на XVI в., когато местното население се замогва чрез строежа на кораби за османската флота, което довежда освен до приходи, но и до придобиване на определени привилегии. Затова най-сериозна реконструкция сградата на митрополитската църква претърпява в края на XVI в., тогава е изписана изцяло и тези дейности се свързват с архиерейството на митрополит Христофор.

Новата митрополия („Св. Стефан“) в Несебър е важен паметник за развитието на балканското изкуство в края на XVI в. и началото на XVII в., но нетипичен за останалите части на съвременните български земи. Заради близостта си до Константинопол и респективно до Вселенската патриаршия Несебърската енория е в пряка връзка с развитието на гръкоезичното образование в Османската империя и конкретно с развитието на богословието, доколкото то съществува през XVI в. Местоположението на Несебър е своеобразен мост на гръцката религиозност към хинтерланда, който е предимно славяноезичен, но и към Влашко, където Фенер се опитва да редуцира влиянието на старобългарската словесност. В зората на балканското просвещение античният тракийски град, прераснал в гръцкия емпорион Месемврия, се превръща чрез местната митрополия в аванпост на „гърцизацията“ на православните християни, поданици на султана. Затова катедралният храм на Несебър е своеобразна „книга“, съдържаща колкото текстове, толкова и изображения, които да пропагандират православната вяра в най-каноничния ѝ, т.е. гръцки вариант, да катехизират богомолците, да ги възпитават във визия, свързана с най-изисканите достижения на изкуството на Крит, Атон, Епир, други егейски острови, осъществявайки семантичната връзка на църквата със светини и символи от Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия, Рим, Патмос, Витлеем. По имената на местните дарители личи и връзката с други егейски острови като например със Сирос още от Средновековието. При всяко положение, въпреки античната си слава и разцвета си през Средновековието Несебър през XVI в. е провинциален османски град, а паметниците му – чаровно малки, та дори интимни по размери, но със следи от образованост и амбиция към самодоказване на малката си, почти еднонационална и донякъде привилегирована гръкоезична енория. Интересно е, че античните гръцки колонии като Несебър и Анхиало и през османския период продължават да се държат като полиси, т.е. имат усещането за единна принадлежност чрез езика и народността, но се конкурират помежду си чрез блясъка на своите митрополитски катедри като единствени структури при отсъствие на административна власт, вероятно наследили конкурентността си по линия на своите първооснователи – дорийци и йонийци. През Средновековието към тях се добавя и българският елемент с неговата значимост и амбиции най-вече от времето на Йоан Александър, откогато остава и демографският нюанс на елинизираните българи, обитаващи крайбрежието на Южното Черноморие и привлечени от типично градската култура, която се развива в тези „полиси“, за разлика от околностите, които си остават неурбанизирани, особено през османския период. Въпреки че е на море, независимо че е седалище на митрополит, Несебър през XVI в. не се превръща в художествен център като Охрид, Янина или Костур, не създава условия за разгръщане дейността на едно или две ателиета в продължение на поне едно-две поколения майстори. И това се дължи на „отвореността“ на Несебър, където е по-лесно временно да се покани гастролиращ зограф, отколкото да се създадат условия за работата на местно ателие, каквито съществуват в отдалечените планински селища на Балканите от типа на Линотопи, Трявна, Самоков и пр. Близостта до Константинопол в това отношение е съществена и връзките с вечния град съществуват още от времето на великата гръцка колонизация. В тази връзка не бива да се подценява въобще възможността за функционирането на иконописно ателие през XVI в. в Цариград, което поема поръчки през Патриаршията и работи стенописи далеч от Босфора.

Несебър е комуникативен град, заради което и църквите му са признак за комуникативност, а по отношение на тяхната украса – на интертекстуалност и интервизуалност. Неговите граждани пътуват, търгуват, купуват и продават, пренасят идеи. Затова зографите, работили върху стенописите на църквите „Св. Стефан“, „Св. Георги Мали“ и „Св. Спас“, са трудно определими като произход и принадлежност. Те най-вероятно използват иконографски наръчник от типа на по-късната Даниилова ерминия, която за мен е създадена на о. Крит през XV в. Затова в техните модели се откриват значителни прилики с изкуството на критяните, работили на Атон през XVI в. Други модели обаче са далеч по-сходни с някои от паметниците на територията на област Епир, заради което предполагам, че те наистина са епирци, та дори е възможно да са от Грамоста или Линотопи. Вече е изказана тезата, че представители на т.нар. епирски ателиета (школа) са работили в Новата митрополия на Несебър, едни – в трапезарията на Роженския манастир[5], а други – върху втория слой на стенописите в наоса на Драгалевския манастир и в наоса и олтара на Куриловския манастир от 1596 г.[6] Гръцкият произход на тези епирци, особено работилите в Несебър, не подлагам на съмнение, тъй като творбите им в месемврийската митрополия са с най-правилно изписания гръцки език, с който някога съм работил като епиграф. Именно известни зографи от гръцки произход би поканил митрополит Христофор да украсят храма, в който служи. В тази връзка съм убеден, че поне водещият зограф е бил и духовно лице (най-вероятно монах) не само заради качественото му образование, но и заради скромността и смирението да не остави подписа си никъде. Участието в изготвянето на интересните иконографски програми в Новата митрополия и в нейния художествен кръг на поръчителите също не бива да се подценява. Поръчката, въпреки възможния произход на зографите от Епир, е вероятно да идва от Цариград, където е засвидетелствано, че е работил критянинът Дзордзис. Очевидно е също, че владиката е имал специално отношение към съдържанието на стенописите и надписите към тях, задавал е посоки, осигурявал е източници, изисквал е да се изобразяват определени сцени, каквито другаде не съществуват. Същото се отнася и за енорийските свещеници, надзиравали работата на художниците в храмовете, които стопанисват. За съжаление, засега не знаем откъде идва Христофор в Несебър и къде заминава, след като се оттегля доброволно от митрополитския трон. Повече от ясно е, че и той е бил високо образован и че най-вероятно е служил известно време на Патриаршията във Фенер, за да поеме важната и богата катедра в Месемврия, та дори да бъде обявен за „проедър на цяло Черно море“.

В развитието на стенната живопис на Балканите от края на XVI в. и началото на XVII в. църквата „Св. Стефан“ с нейния художествен кръг заема своето място като по-скоро „компромисен“ паметник между основните засвидетелствани течения и ателиета. Именно от края на XVI в. до третата четвърт на XVII в. се забелязва разцвет на стенописното изкуство по българските земи, който приключва с пораженията на османците в някои войни с Европа, с кърджалийските нападения и икономическата криза в империята до края на столетието.[7] „Св. Стефан“ компилира в украсата си елементи на критско-атонската и най-общо на епирската традиция в един многословен, учен и до голяма степен претенциозен ансамбъл, който не предизвиква конкретни епигони през XVII в. От друга страна, иконографската програма е донякъде съобразена със заварените по-ранни слоеве от Средновековието. Той е типичен митрополитски храм на космополитен морски град, който си поставя нелеката задача да просвещава и същевременно да задоволява вкусовете на духовни и светски лица, принадлежащи на една богата, грамотна и пътуваща енория. От този аспект, украсата на „Св. Стефан“ от XVI в. е своеобразен завършек на „гръцкото“ Късно средновековие, както и на самата Византия чрез реминисценциите към Палеологовите модели, към Константинопол, изобилно присъстващи тук, но и със своеобразно обръщане на идеологическия поглед към предмодерната епоха, към новогръцкия език, чиято основна доктрина от XVII в. нататък ще бъде асимилацията на другите християни в империята чрез доминантата на Фенер, както и на словото на Новия Завет, т.е. на говоримия гръцки език. „Българското“ Късно средновековие пък приключва в стенописната украса на католикона на Рилския манастир, както сполучливо се изразява А. Куюмджиев,[8] тъй като социалните, икономическите и културните условия, в които се развива „българската“ част от раята, са различни. Опозицията „гръцко“ – „българско“ използвам в целия текст с цялата условност на етнонимите в онази епоха, когато националното самосъзнание е доста далеч от оформилото се на Балканите през XIX в. За XVI в. обаче под „гръцко, гръцки“ разбирам явленията, свързани най-вече с комбинацията на гръцкия език, образование, Вселенската патриаршия, с произход от номинално гръцки територии и т.н. „Гръцкото“ изкуство в „Гръцкото“ изкуство в Несебър от онази епоха пък е синоним на „високата“ стилистика.

Изглед към олтарната апсида, Нова митрополия („Св. Стефан“), Несебър, фотограф Дейвид Хендрикс

След основното изписване от края на XVI в. „Св. Стефан“ продължава да се поддържа според силите на местните архиереи, като най-запомнящи се са частичните надживописвания по време на владиците Макарий през 1712 г. и Константин (1780–1791). Приблизително тогава трябва да са събрани в митрополията и мощи на известни светци, които оказват влияние върху местните литургични практики и култове, както и върху препосвещаването на храма. По времето на двамата митрополити, т.е. през XVIII в., в „Св. Стефан“ е изложена прочутата икона на св. Богородица Елеуса от XIV в. (НАИМ – БАН, № 125), произхождаща от едноименния месемврийски манастир, която К. Иречек вижда на проскинитар до протезиса през 1884 г.[9]

Тази икона е със сребърен обков и гръцки надпис от времето на цар Иван Александър и след като е пренесена в София от братя Шкорпил през 1889 г., местните поръчват нейно копие на Сократис Георгиу от Созопол, тъй като е била на изключителна почит сред местното население[10]. Тепърва предстои по-доброто заснемане на мощите, изнесени от Несебър в началото на ХХ в., както и уточнението на тяхната принадлежност, търсенето на съответната служба за литията, която се е извършвала с тях и т.н. 

„Св. Стефан“ е най-посещаваният туристически обект в съвременния Несебър. Към него би трябвало да се присъединят „Св. Спас“ и църквата на остров „Св. Анастасия“. Липсата на компактна публикация за Новата митрополия на Несебър с нейните преки паралели ме накара да опиша паметника в неговата цялост с акцент върху видимото в момента, за да служи на всички, които се интересуват от християнско изкуство, култура, от историята на Балканите, от мястото на храма в развитието на църковната живопис, както и биха желали да научат какво пише по стените, подовете и паметните плочи, разпръснати из града. Опитах се да опиша как функционира Логосът през епохата и конкретно в Новата митрополия на Несебър, да представя своя наратив за него, за да се превърне в един друг по-достъпен, но по възможност автентичен разказ за миналото на този храм, който да привлича още повече просветени посетители и по-сериозни изследователи. Надявам се този текст да напомня и за едно величаво минало на късносредновековния Несебър, когато градът чрез неговите образовани жители е бил нещо много повече от летовище и център на комерсия. Не на последно място вярвам, че това изследване ще предизвика по-широк интерес у учените към миналото на Българското Черноморие от османския период.

[1] Мавродинов 1959, 103.
[2] Досева 2008, 268.
[3] Геров 2014, 702.
[4] Геров 2014, 707.
[5] Пенкова 1999, 5.
[6] Пенкова 2018, 47. Майсторите в Драгалевци, Карлуково и Рожен не са идентични с тези в Несебър.
[7] Пенкова 1999, 3.
[8] Куюмджиев 2015, 7 и др.
[9] Ванев 2013, 25, с библиография.
[10] Чимбулева – Гюзелев 2003, 44–45.