Комунистическата идеология е немислима без митовете си. И нека признаем: някои от тях се оказаха удивителни дълготрайни. Даже след краха на идеологията сенките им витаят из настоящето ни, което идва да покаже, че комунистическото митотворчество все още намира благодатна почва, че има потребност от „светло бъдеще“, маскирано като минало. Други от комунистическите митове днес изглеждат смешно непотребни и оцеляват в колективната памет само във вицовете – примерно Чапаев и Петка. За трети обаче продължава да се говори някак „под сурдинка“. Те си остават плашещи архетипи на непреработеното комунистическо минало. И сред тях е митът за Павлик Морозов: пионерът, предал баща си в името на „светлото бъдеще.
Името Павлик Морозов едва ли днес говори нещо на младите (затова след малко ще се върна към елементите на тази мрачна история). Преди 1989 г. обаче беше различно. От малки, още с връзването на червените връзки, за които дружинни ръководители патетично разказваха, че са „пропити с кръвта на хилядите незнайни герои“ (връзката между кръвта и комунизма е важна тема, но сега няма да се спирам на нея), та още от малки ние знаехме името на Павлик Морозов, героя пионер, непоколебимо предал даже родния си баща. Името му просто ни беше втълпено в главите, не без определени очаквания: да има още и още, нови „павлик-морозовци“. Тоест, на свой ред, да бъдем „такива“. Необходимо бе време и жизнен опит, за да се осъзнае този факт. Едва тогава човек проумяваше цялата мерзост на света, в който му предстои да живее. И най-вече: каква би могла да е социалната цена по споделянето на случващото се „вкъщи“ и най-вече пред съответните „органи“. Тук е и първото, да го наречем функционално-прагматично равнище на мита „Павлик Морозов“.
Осъзната в своята цялост, тази комунистическа легенда сама напира да се разреши в психоаналитичен ключ. Неслучайно руско-американската изследователка Светлана Бойм пише, че „Павлик Морозов“ e „съветски вариант на мита за Едип – липсват само загадките, ослепяването и метафизическия разговор със Сфинкса“. Ала не е точно така – митът за предателя Павлик е всъщност метафизически засвидетелстван разговор със Системата. Други автори като Катриона Кели четат мита за Павлик като огледално отражение на „Хамлет“ (любимата пиеса на руската интелигенция): синът, по таен сговор с „чичкото-съдия“, влива словесна отрова в ухото на баща си, извършвайки символичното му убийство. Цената на синовния бунт (както при Едип и Хамлет) е саморазрушението на самия Павлик. Ала това е без значение.
Онова, което е от значение при комунистическото митотворчество, е дългът пред всевиждащата и всенаказваща държава на „светлото бъдеще“. И този дълг е над всички морални ценности. В това отношение тоталитарните идеологии си приличат. В Третия райх има „идеологически близнак“ на пионера Павлик – хитлер-юнгеновецът Квекс. Всяка идеология на насилието държи да има мъченици за каузата си, в чието име да наказва, въздавайки мъст. И в съветската история не е никак трудно да се проследи връзката между мита за пионера-мъченик (1932 г.), масовия погром над селото (разкулачванията) и скалъпените сталински процеси през 30-те години на ХХ в.
Дори истинският Павлик Морозов никога да не бе съществувал, той пак трябваше и щеше да бъде изнамерен и измислен. Неслучайно в „1984“ на Оруел дъщеричката на семейство Парсънс надзърта през ключалката и донася видяното за родителите си и за квартиранта Уинстън.
Комунистическата идеология e проект за „нов свят“ на земята, чиито „нови хора“ са хора с „нов морал“, скъсал с десетте Божи заповеди, включително и с петата – „почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята“. Комунизмът иска да създаде „рай“ на земята, в който ценностите ще бъдат други. Години по-късно композиторът Дмитрий Шостакович свидетелства: „Героят на тази ера беше малкият Павлик Морозов, направил донос срещу баща си. Павлик бе възпят в поезията, прозата и музиката. Айзенщайн също даде гласа си в този панегирик, той дълго и съзнателно работи над художествения филм „Бежин луг“, прославящ малкия доносник“. И наистина: дори гений като Сергей Айзенщайн тръгва да се занимава с пионера-доносник. Впоследствие обаче филмът „Бежин луг“ е унищожен (творбата не се харесва на Сталин). В оцелелите фрагменти от филма се вижда как светлокосо момче с фанатичен поглед (наподобяващо нацистките герои) води съселяните си към светлото бъдеще, че и даже предвожда разгрома на местната църква (кулминацията е в събарянето на позлатения иконостас).
Изобщо цялата тази сага около Павлик Морозов се случва във време, когато СССР е на прага на сериозни изпитания – завършва първата петилетка, в ход е и така наречената „културна революция“. Необходими са нови герои. Точно както в „1984“ г. на Оруел: едни лица – подобно на Троцки и старите болшевики – изчезват от календарите и трябва да бъдат заменени с нови. Пропагандната система е особено прицелена в децата – на пръв поглед не толкова интересна социална група, ала важна с оглед на светлото бъдеще. Детето е новият „нов човек“.
Ето как възниква митологичният образ на първото дете-герой в комунистическата история. Павлик Морозов е „канонизиран“ в почетната книга на московския Дом на пионера като „номер едно“ през 1955 г. Павлик е легенда не само в СССР или в соцлагера, а и на Запад, в цялото международно комунистическо движение. Той е герой на песни, оратории, симфонии и дори на две бездарни опери. За него има написани поне шест канонични биографии, няколко поеми, безчислен брой очерци и панегирици. На името му са назовани улици, паркове, домове на културата, самолети, кораби. Да не говорим за паметниците му – каквито освен в СССР, има даже в далечната Шри Ланка. Десетилетия наред всяко дете в този „нов свят“ бе задължавано да се „вдъхновява“ или поне да заявява, че се вдъхновява от „примера“ на „пионер номер едно“.
Пропагандният балон около „павлик-морозовщината“ (или доносничеството) бе раздуван до такава степен, че човек неволно започва да се съмнява в съществуването му. И да си задава въпроса: имало ли е такова момче, реално ли е съществувало? И какво всъщност се крие в дъното на този кървав съветски „Едип“?
***
Отговорът на първия въпрос е най-лесен.
Легендарният Павлик Морозов наистина е съществувал. Роден е преди сто години – на 14 ноември 1918 г. в село Герасимовка, тогавашната Тоболска губерния. И наистина е бил убит при неизяснени и до ден днешен обстоятелства. Знае се с точност само датата на погребението му – 7 септември 1932 г. По всички други факти около пропагандната „легенда Павлик“ изследователите продължават да водят спорове.
Първо, по това как е изглеждал. За прославата на „комунистическия мъченик“ е хвърлен огромен изобразителен ресурс – фотографии по вестниците, портрети с маслени бои, бронзови бюстове, изображения на картички, пощенски марки и кибритени кутийки. С гипсовите му бюстчета са награждавани победители в спартакиади.
Оказва се, че нито една от фотографиите му не е автентична. Използвани са различни снимки на негови връстници и едва през 60-те години вестник „Пионерска правда“, направил най-много за канонизацията му, издирва любителска училищна снимка, на която е уловен и реалния Павел Морозов.
Изрично отбелязвам Павел, защото въпросното „Павлик“ е също пропаганден ход от края на 30-те – за да подсили интимната близост с героя – „другаря Павлик“.
Липсата на автентичен лик, на второ място, върви с подменената му националност. Родителите на Павел Морозов не са етнически руснаци, а белоруси, преселили се в Урал. В годините на сталинизма, а и по-късно, „Павлик Морозов“ обаче е и си остава „убитото руско дете-герой“. В това отношение атеистичната пропаганда търси заместител на светите „страстотерпци“ – князете младенци Борис и Глеб, погубени от техния по-голям брат Святополк, обект на особено почитание в Русия.
Интересното в случая „Павлик Морозов“ е, че заедно с него в гората е убит и брат му Фьодор, който е на осем години, но по-малкият брат не бива провъзгласен за обект на почитание. Впрочем, правят се и такива опити – че той помагал в дейността на батко си, но те биват изоставени и скоро потъват в забвение.
Забележителното е и друго. В мемориалния му музей, както и във всички музейни сбирки, посветени на „пионера доносник“, няма нито една лична вещ. Нито ред, написан от ръката му, нито една училищна тетрадка или каквото и да било друго. Сякаш реалността би обезсилила мита на пропагандата или идеологията напълно е зачеркнала реалността.
През 60-те години писателят Юрий Дружников, който впоследствие емигрира от СССР, тръгва самостоятелно да разплита историята с „Павлик Морозов“. Отива в Герасимовка, обикаля из областта, но никъде не намира „живи свидетели“. Всички свиват рамене и отказват да говорят по случая. А са минали едва три десетилетия, има живи съученици. Особено смайващо е съобщението върху вратата на местния музей, на което е написано: „Екскурзиантите не трябва да разговарят с местните жители, а да използват услугите на екскурзоводи“. В музея съобщението е разяснено така: “Селяните неправилно схващат нещата и могат да надрънкат какво ли не. Обиколките са направени, за да се минава по „местата на славата на Патрик Морозов“ и хората да не се отклоняват в друга посока“.
Дружников решава да не следва препоръката и остава да поживее в Герасимовка. Местните хора обаче отказват да говорят, заобикалят острите теми.
Оказва се, че и домът, в който е живял Павлик с майка си и братята си, е изгорял до основи, бил е опожарен от някого. От кого – така и не става ясно. А и гробът му е бил преместен – нощем, тайно, от едно място на друго.
Сякаш нечия дълга ръка непрекъснато се опитва да замете следите на цялата тази трагедия, да я изтрие и преначертае наново.
А ето и онази част от историята, която би могла да се приеме като достоверна. Павлик е най-голямото от четирите деца в семейството на Трофим и Татяна Морозови. Бащата е председател на селсъвета на село Герасимовка до 1931 г., когато е арестуван и пратен на лагер. Той е обвинен във взимане на подкупи, издаване на документи с невярно съдържание, а и морално разложение. За което има запазени документи. От тях разбираме, че Трофим Морозов е издавал бележки на изселени лица, че са бедни селяни и така ги е спасявал от преследване. Няколко години по-рано Трофим напуска семейството си и заживява с друга жена от селото. Бившата му жена Татяна никога не му го прощава. Дали тя не е подтикнала най-големия си син да „сигнализира“ срещу баща си и да свидетелства срещу него? Много вероятно да е така, но няма достатъчно доказателства. От устни анкети, събрани от Дружников в Герасимовка, става ясно, че по-късно Павлик трайно се обвързва с местния „опер“ от НКВД. Започва да донася и за други съседи, съселяните му странят от него.
Оказва се – пак по свидетелствата на съученици – че началото на 30-те в селото не е имало пионерска организация. Съответно няма как Павлик да е бил идеен пионер, още по-малко пък активист.
Цялата история е доста лична, неясна, тъмна и обвита в противоречия. Истината е, че в началото на септември 1932 г. в гората край селото са намерени телата на Павел и на по-малкия му брат Фьодор, убити с нож. От запазените материали по следствието, които публикува в книгата си Катриона Кели, изобщо не става ясно какви са причините за убийството, нито пък кои са извършителите.
Случаят обаче скоро влиза в съвсем друго русло.
В края на октомври 1932 г. в. „Пионерска правда“ съобщава, че ще се гледа сензационно съдебно дело. Поводът: в гората край село Герасимовка са били убити две деца – петнадесетгодишното момче Павел (все още не се използва умалителното Павлик), убеден пионер активист и деветгодишния (!) му брат. „Тайгата и до днес пази следите от зверското престъпление, пише изданието. По тялото на Павлик са открити четири удара с нож, а на братчето му – три. „Пионерска правда“ e категорична: причината за убийството е беззаветната преданост на пионера Павлик Морозов към комунизма. „Пионерът Павел поставя интересите на партията и на работническата класа над своите лични интереси“.
Изданието цитира и думите на майката, горда с мъжеството на сина си. По нейните думи даже побоите на бащата не са могли да сломят сина, а когато бащата бил изправен пред съда, синът не се поколебава да заяви: „Чичко съдия, идвам тук, за да дам показания не като син, а като пионер!“
Какво може да се добави към всичко това? Всъщност има какво.
Шест седмици по-късно, на 3 декември 1932 г., отново „Пионерска правда“ съобщава на читателите си за развръзката на това жестоко убийство. Петима души са изправени пред съда. Сред тях, освен братовчеда на децата, са техните баба и дядо, както и двама чичовци.
Чичовците са подстрекатели, братовчедът и дядото – физически убийци. Бабата е съучастница – подмамила е двете деца в гората, след което се е опитала да скрие окървавените дрехи на убийците, за да покрие престъплението.
Четири дни по-късно четирима от петимата обвиняеми са осъдени на най-тежкото наказание – разстрел. Присъдите са изпълнени веднага след произнасянето им. Делото е превърнато в истински „показен съд“ – придадено му е максимално гласност. Местни жители са водени под строй в съдебната зала, народни обвинители разпалват общото негодувание, наливайки масло в огъня.
Един от тях е Елизар Смирнов, кореспондент на „Пионерска правда“, „идеолог“ на делото. Той е и автор на първата книга, изградила „мита за Павлик Морозов“. Ето неговото описание на мястото на трагедията: „Герасимовка е село сред блата и езера. Тъмно село с прокълнати стари традиции“. Що се отнася до жертвата на престъплението, той е „истински пионер, прекрасен общественик, истински глава на семейство – във фамилия без баща, най-добър другар на по-малките си братя“.
И отново нека подчертаем, че историята на „Павлик Морозов“ се случва в годините на масовата колективизация в СССР, проведена с цената на милиони жертви. Време на всеобщо противопоставяне, когато синове наистина се изправят срещу бащи и дядовци. Неслучайно водеща фигура в процеса е местният „кулак“ Алексей Кулуканов, набеден в поръчителството на смъртта на Павлик. Съветската преса дори преиначава името му на „Кулаканов“. И това също е знаково.
Знаково е и цялото това пропагандно вкопчване в убийството на едно дете, превърнато в доносник, за което местното НКВД носи своята отговорност. На пропагандата обаче ѝ трябва „мит“ и тя го намира.
През 1933 г. в. „Пионерска правда“ започва да събира пари за построяването на самолет „Павлик Морозов“. В страната върви борба с „кулаците“, а партията и съветското училище работят над превъзпитанието на младите поколения. Непрекъснато от трибуните се цитира Ленин, който казва: „Трябва да построим комунизма от масов човешки материал, похабен от вековете на робство“. Ето откъде тръгва метафората за „човешкия материал“, която и днес изплува в най-различен контекст.
Митът за Павлик Морозов възниква, тъкмо защото е необходим за създаването на „новия човек“. „Моделите на тракторите заимствахме от Америка – пише в „Комсомолска правда“ Иля Еренбург. „Но нашите трактористи са модел на нови хора, каквито светът не познава“. И тези нови хора трябва да се отлеят по калъп. На бъдещи „павлик-морозовци“, необходими за светлото бъдеще.
Неслучайно и първата поема за Павлик – дело на Михаил Дорошин, носи наименованието „Поема за ненавистта“. Новото поколение трябва да заживее с образа на врага, да мисли, че е заобиколено от врагове, да е безпощадно към свои и чужди. Показателно е и че по делото на Павлик Морозов, широко отразявано из съветската преса, често се цитират думите на Максим Горки: „Ако врагът не се предава, него го унищожават“. Самият Горки внимателно следи процеса и препоръчва на младия журналист Соломеин да напише биографична книга за пионера, пример за „новия човек“. Соломеин пише книгата за десет дни и тя става пропаганден хит. Намерих я в интернет и бях поразен още от заглавието на първа глава: „Не всеки брат е брат“. Заглавие, което казва много. Включително за комунистическата митология като цяло.
