0
3172

Митът за Орфей и щастливият край

Стефано Пода © Opera Open

Премиерата на „Орфей и Евридика“ от Глук  е на 15 юни в Античния театър в Пловдив. Цялостната концепция за спектакъла е на Стефано Пода. Разговор с италианския режисьор за древния мит и модерността.

Фестивалът „Опера опън“ в Пловдив продължава до 30 август. Оперите са „Орфей и Евридика“ на Глук, „Силата на съдбата“, „Риголето“, „Отело“, „Аида“ на Верди. Има две балетни вечери – „Лебедово езеро“ на Чайковски и гала концерт, джаз вечер с Лиз Райт и концерт на холандския оркестър „Камерата Страдивариус“.

На 8 юни беше откриването с концерт-спектакъл, наречен „Огънят, празникът“. Целият състав на пловдивската опера беше ангажиран за събитието, както и академичният народен хор при АМТИИ с диригент Костадин Бураджиев. От Кристоф Вилибалд Глук до Оливие Месиен се разпростря музиката, озарена от мултимедията на Петко Танчев. Цялостната концепция е на Нина Найденова, Диан Чобанов, Драгомир Йосифов и Георги Динев. Програма неочаквана, красива, стилна, осмислена с всеки звук и картина. Омая ни от първия акорд, омая ни и с изумителния финал. Не с Бетовен и неговата Ода, а със Симфонията за пиано и онд мартено  „Турангалила“ на Оливие Месиен. Забележителна концепция – от „Орфей и Евридика“ на Глук, белязала новия път на операта, през „Валкюра“ на Вагнер със „Заклинанието на огъня“ – солист Ивайло Джуров. Последва поемата на огъня „Прометей“  за соло пиано, хор, оркестър и светлина на Александър Скрябин със солист Димитър Наков. Родопските песни на Димитър Ненов бяха съчетани с „Хубава Маврудо“ на Иван Спасов в интерпретацията на фолклорните певици. Фини щрихи в песните на Ненов внесоха Марияна Панова, Таня Иванова, Евгения Ралчева и Станислава Момекова. Концертът продължи с две сцени от „Отело“ и „Фалстаф“ на Верди – препратка към предстоящите в Пловдив постановки, но и свързани с идеята за празника и огъня. Да, целият свят е сцена, казва Верди, озарен от звука и светлината. Вера Гиргинова, Елена Чавдарова-Иса, Георги Султанов и Ивайло Джуров създадоха великолепна тържественост с Одата на радостта на Бетовен. Публиката реши, че това е краят, но тогава дойде изненадата – финалът на „Турангалила“ на Месиен. Гениално решение, прекрачващо стандартите и отправящо послание към света и към нас, събрали се под небето в Пловдив – заедно в светлината, в красотата, в музиката и шума на природата.

Следващата среща в Пловдив е с „Орфей и Евридика“ на Глук на 15 юни. За партията на Орфей специално е поканен контратенорът Антонио Джованини, Евридика ще бъде Мария Радоева, Амур – Светлана Иванова. На пулта ще застане Лучано ди Мартино, а цялостната концепция за спектакъла е на Стефано Пода.

Преди две година имах възможност да се срещна със Стефано Пода, който гостуваше за постановката на „Силата на съдбата“ в Античния театър в Пловдив. Тогава той разказа, че когато подготвя една постановка, първо слуша музиката, представя си картини, случки и след това започва работа. Така ли е постъпил и този път?

Стефано Пода: Много ми е приятно, че си спомняте този принцип, който за мен е свещен. За мен това е нещо нормално, но май се оказва, че не е. Нямам претенции, не твърдя, че оперният театър трябва да се прави по начина, по който го правя аз. Всеки артист е носител на някакво виждане, на някакъв свят, на някакъв начин на възприемане на света. Изкуството е вселена, в която всички светове са по-големи от възможните и по-разнообразни от възможните. За разлика от реалния свят. За мен операта е това – паралелен свят, който не принадлежи на реалността. Операта представя света на душата. Пеенето не е говорене, не е като киното, като театъра. С музиката се достига ниво, което е различно от реалното. Това, което ме интересува, е зрителят, изживявайки операта, да се озове в различно измерение – по-висше, паралелно или по-нисше. Според мен музиката въздейства като съня – развързва и разкъсва веригите на тялото, и ни позволява по-дълбоко познаване за нас самите и за действителността.

Защо Орфей и защо Глук? Има толкова много други опери вдъхновени от този мит.

Наистина толкова са много, но „Орфей и Евридика“ на Глук е най-представителната.

Ваш ли беше изборът?

Не знам. Това е дълга и красива история, следите ѝ се губят, както тези на митовете, и всеки си спомня това, което му е най-приятно. Когато ме поканиха да поставя нова опера, единственото заглавие, което изникна в съзнанието ми, бе Орфей. Сякаш беше написано с едри букви на челото ми. След това се оказа, че това е единственото заглавие, което ми предложиха. Историята тръгна от един сън и ето че той ще стане реалност. Разбира се, когато става дума за Европейска столица на културата, трябва да се търси представително заглавие и правилната стъпка е точно Орфей. Когато оригиналът на един мит се свързва с мястото, всичко става дълбоко. Никой не знае къде е роден Орфей, дали е роден, но това не е важно. Важен е митът и защо е толкова дълбоко вкоренен, защо е свързан с Тракия. Хората, които живеят тук, трябва да бъдат още по-горди точно заради тази митологична идентичност. Много известни личности са родени на определено място, но не е задължително да останат свързани с него. В този случай Тракия получава митологично-поетична стойност. За мен изглежда невероятно, че идеята за операта като съюз между различни изкуства и изразни средства започва дългия си път, който минава през историята на цивилизацията, тръгвайки от мита за Орфей. А този мит идва от Тракия. Произведението черпи от мита, а митът идва от Тракия. Какво значи Тракия? Една цивилизация, която има примитивни корени. За нас връх е гръцката цивилизация, а за гърците Тракия е един мит. Ако се върнем назад, стигаме до корените на дълбоката чувствителност и формирането на културата. Затова за мен в този спектакъл основното е диалогът, постоянната диалектика между трагедията, която е древното, и модерната формула. Под „модерно“ разбирам времето на либретиста Калцабиджи и на Глук, реформата.

Разбрах, че оставяте финала отворен. Какво означава това?

Не бих го определил така. Но да, това не е традиционния финал на тази опера, защото Калцабиджи и Глук, подчинени на приетото в онази епоха, трябва да намерят щастлив финал. Но всяка епоха има своето виждане за щастливия край. Аз реших да направя още по-щастлив финал. Посланието, че смъртта всъщност не е смърт, а възраждане, път, преминаване отвъд религията и отвъд изкуството. Не слагаме щастливия финал, за да останем в трагедията, а оставаме в трагедията в античния смисъл – смъртта не като християнския, религиозен финал, а като пример за мит. Мит, който остава в нас и когато рационалността мълчи. Ние го носим отвъд и той остава в народните песни. Големите тайни на живота, които народната мъдрост предава и препредава по устен път – това е важното в живота и това съвременната цивилизация, потънала в технологиите и все по-забързана, ни кара да забравим. Има ниво на дълбока осъзнатост – по-рано се наричаше мъдрост – която отива отвъд историята и отвъд културата. Защо митът за Орфей съществува вечно? Защото говори за корените на човека, за всекидневния цикъл, за мъката и раздялата. Няма само една история на Орфей и Евридика. В наши дни ние изживяваме много истории на Орфей и Евридика. Разбира се, в различни измерения и значимост, но в живота често сме изправени пред жеста на разделянето, на откъсването. Става дума за нещо циклично и затова много дълбоко. За мен е важно да използвам това изключително символично пространство, за да види зрителят на сцената не историята на Орфей и Евридика или моята работа, а историята на собствения си живот или може би една по-широка, по-универсална, по-дълбока история. Затова се стремя да премахна всеки разказвателен елемент и правя точно обратното на това, което се случва в съвременния театър с неговата идея да помогне на зрителя и да премести всичко в един по-познат исторически период. А така, според мен, стига до издребняване, вместо да води към големите теми.

© Opera Open

От известно време сте в България, съвсем близо до местата, където е роден Орфей. Не сте ли любопитен да ги видите лично? Да видите Родопите, да чуете песните, свързани с Орфей, които се пеят там. 

Ще ми трябва много време. Сякаш винаги съм ходил в Родопите и винаги съм слушал тези песни. Но в действителност не съм ходил и вероятно затова усещам силно привличане. Винаги се страхувам да видя конкретни места, защото ми се струва, че като ги видя и като ги открия, могат да ме разочароват. Когато си ги представям, без да съм ги виждал, това създава в мен силно напрежение. Реших, че ще видя Родопите след Орфей. Признавам, че всички ми предлагаха да ме заведат. Разказваха ми за различни места, свързани с мита, а това увеличава стойността на мита.

Предишния път, когато разговаряхме, подготвяхте постановка на „Ромео и Жулиета“ за операта в Пекин. Видях колко красива и грандиозна е тя. Сега какво ви предстои?

О, много неща. Но едно от тях беляза пътя ми – „Ариадна и Синята брада“ на Пол Дюка за театъра в Тулуза. Този спектакъл се получи много силен. Работихме много – изследванията,  сценографските търсения и костюмите ми отнеха две години. Получи се много дълбока и сериозна работа с всички изпълнители, които почти две години се занимаваха само с това. Беше среща на силни личности. Този тип работа ме мотивира, защото се превръща в изследователска работа.

Съвсем противоположно на това дълбинно издирване е проектът за нов „Фауст“, отново за Пекин и техния огромен национален театър. Това ще ми позволи да направя един много важен спектакъл от гледна точка на построяването, на прилагането на технологиите. Трябва да е готов за август догодина. Вече започнахме да работим. И още нещо, случило се съвсем наскоро. Поканиха ме да открия голяма конференция на Пражкото квадринале тази година. В наши дни то е най-големият форум на сценографията. Много съм щастлив, защото там се канят най-представителни творци. Моята работа не е представителна. Тя е срещу течението във всякакъв смисъл.

Стефано Пода е един от търсените оперни режисьори. Той прави декора, костюмите, осветлението и хореографията на всяка от продукциите си. Неизброими са постановките му на оперни заглавия за най-големите сцени по света. Първата е „Травиата“ през 1994 г. в Испания. Сред най-емблематичните от последните години са „Тристан и Изолда“ на Вагнер, с която са открити Майските музикални тържества във Флоренция през 2014 г.; „Таис“ на Масне, поставена през 2008 г. в театър „Реджо“ в Торино и включена от „Би Би Си Мюзик Магазин“ през 2012 г. сред двайсетте определящи постановки в последните двадесет години; „Фауст“ на Гуно в театър „Реджо“, Торино от 2015 г., и много други. Първата му връзка с България е от 2009 г., когато в Старозагорската опера поставя „Дон Жуан“ по покана на тогавашния директор Веселин Стойков. Оттогава е в непрекъсната връзка с Нина Найденова и Диан Чобанов. Те многократно предлагат на Стефано Пода да постави опера в Пловдив. Накрая се стига до „Силата на съдбата“. През 2011 г. с тази постановка е открит сезонът в Парма, през 2014 г. е повторена на фестивала „Верди“ в Парма, през 2017 г. – на Античния театър в Пловдив. Ще се играе и това лято, на 21 юни.

От XVII век до днес митът за Орфей вдъхновява няколко десетки музикални произведения. Смята се, че първата написана някога опера е „Евридика“ на Якопо Пери от 1600 г., последвана веднага от „Евридика“ на Джулио Качини и малко по-късно от „Орфей“ на Клаудио Монтеверди. До средата на следващия век са създадени още около 25 опери. През 1762 г. Кристоф Вилибалд Глук започва оперната реформа точно с „Орфей и Евридика“. Митът събужда интереса и на Йозеф Хайдн, който пише „Душата на философа или Орфей и Евридика“. Може би най-популярната мелодия и до днес, вдъхновена от мита за Орфей, е прочутият Канкан, създаден през 1858 г. от Жак Офенбах за комичната опера „Орфей в ада“. През ХХ век най-малко още десет композитори се обръщат към този мит. Сред тях са Дариус Мийо, Алфредо Казела, Филип Глас. Последната творба „Орфей“ е от 2015 г., създадена от Джон Робъртсън и представена година по-късно от Русенската опера.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияУморени разкази
Следваща статияЕлисей