3
9133

Митът за Русия „освободителката“

Най-дълбоко и всъщност най-безкритично-стихийно отложеният в българското национално самосъзнание идеологически „нанос“ е митът за ролята на Русия в нашето най-ново историческо битие.

Независимо от всичко, случило се в действителност между страните ни от края на век насетне, образът на Русия остава и до днес за масовия българин образ едва ли не на „родителя“ („отеца“) на България върху политическата карта на Европа. Изключително слабата осветленост на същинските отношения между Руската империя и европейските „Велики сили“ през XIX век отдавна е наложила в българското съзнание и убеждението, че Русия не просто ни е „освободила“ (от турците) и ни е „създала“ като държава (за разлика от държавите на Гърция, Сърбия и Румъния, които до голяма степен са се създали сами), но е направила това и въпреки изричното нежелание на „Европа“ – онази „романо-германска“ Европа на славянофилите и следователно България по принцип съществува до днес тъкмо благодарение на Русия и въпреки Европа. Което пък от своя страна е превърнало Русия и в (почти онтологичния) гарант на нашето национално битие, без който ние просто бихме били погълнати и унищожени.

Върху тази дълбока – повтарям, митологична убеденост – нека си дадем сметка се опира и най-съвременната антиевропейска пропаганда на днешните „русофили“ в страната ни, внушаваща, че „фаталният“ избор на демократичните български елити след 1989 г. да присъединят България към Европейския съюз представлява всъщност синовно предателство, самоубийствен акт за нацията ни, която, напуснала историческия си „бащин дом“ – в „чуждата“ Европа може единствено да погуби „православната“ си душа, да се разтвори сред „чужденците“ и да изчезне.

В този втори текст, посветен на най-масивните не-европейски идеологически „наноси“ в нашето национално самосъзнание, аз въобще не смятам да отричам решаващата роля на Русия за събарянето на османската власт в територията на източните Балкани в резултат на Руско-Турската война от 1877-1878 г. Победоносната война на император Александър ІІ е факт, който не може да бъде отричан. Работата е там обаче, че онова, което в националната ни митология и до днес се величае като „освобождение на България от Русия“, при едно по-обективно осветляване на фактите може да се определи най-много именно като освобождаване на територията на източните Балкани (да, населена предимно с българи). За да наречем това освобождаване обаче и „освобождаване на България“, трябва да сме в състояние да докажем, че „освободителите“ ни са имали за своя съзнателна цел във войната именно създаването на суверенна национална държава с това име, или поне предоставянето на условия на живеещите тук българи да я създадат и изградят за себе си. Историците (но за съжаление само историците) добре знаят обаче, че за руската политика през 1877-1878 г. понятие като „България“ (и преди, и по време на войната) изобщо не съществува. Нейна заявена цел, след изтласкването на османците, е тук да се създаде (точно така е записано в документите) едно „обширно християнско княжество“, чието население, доколкото, както знаят в Петербург, е главно българско, ще състави славянския противовес на една евентуална „голяма Гърция“ (която руските власти не желаят да допуснат още в споразуменията в Райхщат) и като славянско именно, ще заложи основите на „общия славянски дом“, който от почти век се е заела да строи в противовес на Хабсбургите, империята на Романови.

Целта, както можем да се уверим от документите (и от онези при подготовката на войната, а и от тези, които Русия предявява на Турция в Сан Стефано) е, следователно, напълно в духа на руското славянофилство. Повтарям, както в предявените на османците в Одрин, така и в тези в Сан Стефано искания на победоносната руска армия, се говори за образуване (върху завзетите територии) на едно „християнско трибутарно (т. е. плащащо данък на Високата порта) княжество“, което руските окупационни сили трябва да устроят в продължение на две години.

Разбира се, че в още по-голяма степен отколкото на победената Турция, на западните „Сили“ е било ясно какво означава това за европейската политика на Русия – а именно, изграждането ако не направо на една Задунайска (имперска) губерния, то поне на едно „дъщерно“ на Русия владение, аналогично на съвсем скоро преди това създадените от нея „княжества“ около Кавказ и на Кримския полуостров – владение фактически управлявано от Петербург и съставящо, на запад от Черно море, полуинтегрирана периферия на Руската империя, която ще превърне вече целия черноморски басейн (до самите Проливи) в руска империална зона.

Историците (но пак ще повторя – у нас, уви, само историците) добре знаят, че тъкмо това, а не някаква расова или вероизповедна омраза предизвиква реакцията на западните „Сили“ срещу Сан-Стефанския „договор“ (всъщност – само „прелиминарен мир“) и свикването на Берлинския конгрес. Само че на „масовия“ българин нашите „родолюбиви“ и „митопоетизиращи“ елити никога не са си направили труда да разяснят как собствено нашите руски „освободители“ са планирали да „устроят“ велика „Сан-Стефанска България“. Истината е, че още преди началото на войната те назначават един имперски висш чиновник – княз Черкаски – за началник на бъдещата „гражданска уредба“ на новозавземаните земи, а той от своя страна създава четири нейни „отдела“: административен – начело със Сергей Лукиянов (имперски юрист), финансов – начело със С. Шебеко, военен – ръководен от генерал Пьотр Столипин и четвърти – просветен – ръководен от българина (на руска служба) Марин Дринов. Веднага след смъртта на този първи архитект на „славянското християнско трибутарно княжество“ в завоюваните му вече земи от Петербург е изпратен княз Дондуков-Корсаков (с титлата „глава на окупационното правителство“) и ето – този последният разделя територията на „велика Сан-Стефанска България“ на… губернии по руски образец, като им назначава за губернатори руски генерали, а на българите оставя да заемат само местната власт – кметовете на населените места и общинските стражари.

Тези факти за готвената уредба на голяма „Сан-Стефанска България“ (която европейските „Сили“ вероломно разкъсали), разбира се са дълбоко неглижирани в българското „национално предание“, запомнило единствено обширните граници на княжеството, но незапознато с онова, което е трябвало да засъществува вътре в тях.

В още по-плътен мрак тъне за това „национално предание“ обаче десетилетието след Берлинския конгрес, което и най-обилно потвърждава истинските намерения на „освободителите“ спрямо очистените от османската власт територии. Защото трябва да се знае, че в това десетилетие Русия ни най-малко не се отказва да оформи (поне) Княжество България на север от Стара планина като полуинтегрирана балканска периферия на Руската империя. Колцина от сънародниците ни имат дори представа, че в българските правителства – чак до 1886 г. повечето от министерствата най-често се оглавяват от… изпратени направо от Петербург руски имперски поданици (които не престават – като министри на българския княз – да бъдат поданици на руския император). И на тези „български“ министри българският княз (Александър Батенберг) нито може да откаже задграничното назначение, нито може да ги уволни, ако не е съгласен с политическото им поведение. Така например за военния министър в първото княжеско правителство – руския генерал Пьотр Паренсов, с когото князът влиза в остър конфликт – на Батенберг се налага да пътува цели два пъти до Петербург, докато измоли от император Александър ІІ да го отзове обратно в Русия. „Българският“ княз следователно е в съвсем същото положение като местните князе на Прикавказките протекторати на Руската империя.

Колцина от сънародниците ни по-нататък са чували, че до Сръбско-българската война (1885 г.) българската армия не просто се ръководи (уж докато бъде обучен неин команден състав) от руски офицери, но и командите в нея са по руски щат и се произнасят само на руски език? Че следователно българската армия е собствено руска (и чуждоезична) корпорация в страната ни, което още веднъж показва, че „освободена“ България е собствено (и само) автономна руска провинция. Помни ли се (освен от специалистите-историци) името на „българския“ политически деец с огромно влияние във вътрешния ни живот и на когото няма кръстени улици и площади – ген. Ернрот (руски поданик от финландски произход), който в периода на суспендирането на Търновската конституция (впрочем, извършено с императорско благословение само две години след тържественото ѝ прогласяване) е едновременно министър-председател (той, руският имперски генерал), министър на войната, министър на вътрешните и министър на външните работи? Знае ли се, че останалите трима министри в това „българско“ правителство (1881-1882 г.) също са чужди поданици: Порфирий Стаматов на правосъдието е руски поданик, Георги Железкович – на финансите – също, а д-р Константин Иречек, който е министър на просвещението, макар и австро-унгарски поданик е избран за такъв, защото е убеден панславист?

Същата обаче е картината на управлението ни и след възстановяването на конституцията от юни 1882 г., когато под „диригентството“ на руския посланик у нас Хитрово, Батенберг назначава правителство с министър-председател… руския генерал Соболев, останало в историята с името „правителство на руските генерали“. Учило ли се е някога в нашето училище, че това правителство (другата силна фигура в него е генерал Каулбарс) за първи път започва почти неприкрити опити да се отърве напълно от българския княз и да прехвърли властта изцяло в руски ръце? Всъщност, само след унизителни молби в Петербург, Батенберг успява да склони император Александър ІІІ да отзове тези свои твърде амбициозни поданици и да разреши (той и едва сега, пет години след „освобождението“ ни) висшите руски офицери да пребивават в страната ни с ограничен (тригодишен) мандат.

Да, в националната ни памет сякаш травматично е заседнало това, че Русия се противопоставя на нашето Съединение през 1885 г. (и даже подбужда сръбския крал Милан да ни отвори война, изтегляйки при нейното обявяване целия руски команден състав в армията, за да остане тя само с младите и недобре подготвени български офицери). Но доколкото сънародниците ни съвсем не са наясно за характера на предхождащия етап от историята, който описах накратко току що (и който може да бъде определен единствено като период на руския протекторат в българските земи) те така и до днес не могат да се ориентират защо – в такова рязко противоречие с националния мит – „освободителката“ ни прави това, а пък западните „Велики сили“ най-неочаквано ни подкрепят. Всъщност, ако бихме били запознати с предходното, нещата не са трудни за разбиране. Макар и в териториално намаленото „християнско трибутарно княжество“ България – руските власти са успели все пак, до 1885 г. да създадат един свой протекторат, който сега – при неочакваното му нарастване със своеволно присъединената Източна Румелия – те са уплашени, че могат да загубят.

Както впрочем и става, защото Съединението е извършено всъщност от опозиционните на предишния режим т. нар. български либерали отсам и оттатък Балкана. И ако ние имахме действително национално, както останалите централноевропейски и дори балкански народи (а не русо-филско и западо-фобско) самосъзнание, ние би трябвало да отбелязваме именно тази 1885 г. като годината на същинското ни освобождаване – от Османската империя и от последвалия го период на руския протекторат. Повтарям – това решаващо дело е извършено не от, а против Русия от българските либерални водачи.

В това, което казвам сега, няма нищо необичайно. Нациите с по-просветено самосъзнание и с по-добра историческа култура знаят добре, че всъщност през целия XIX век консервативните кръгове на Европа са по принцип привърженици на L’Ancien Régime , т. е. на многоетничните империи на континента ни, докато либералните политически дейци – напротив – на еманципираната национална държава и на националния суверенитет. Така е в Хабсбургската империя, така е преди това в Италия, в Полша. Точно така по същество е и в двете български държави (Княжеството и Източна Румелия). Само че затлачено от мита за „родителството“ на Русия, масовото българско историческо съзнание и до днес дели (учено за това от ученическата скамейка) политическите ни дейци след 1878 г. единствено на „верни на освободителката ни“ русо-фили и на метежни и „неблагодарни“ русо-фоби. Защо едните обаче са „фили“, а другите „фоби“ не се обяснява, както не се обяснява в името на какво са такива „фили“ и „фоби“. А обяснението, повтарям, е просто. Консервативните дейци през целия XIX век, както в земите на Хабсбургите (в днешните Чехия, Словакия, Унгария), така и в руската сфера на Балканите, не са тъкмо национални политици (националисти). Те са все още – про-империалисти. За тях жизнеспособната и „осветена“ политическа форма е не националната държава, а голямата династична империя, и „малките“ (или „младите“) народи според тях могат да имат политическо битие само в определена форма на интегрираност със съответната империя. И ето: за тези дейци, на запад това е империята на Хабсбургите, а на изток, на Балканите, или Османската или Руската империя. Никак не е случайно, че консерваторите в двете части на България почти до началото на ХХ век са или туркофили (в Източна Румелия, където са направо висша османска християнска администрация), или русофили (в Княжеството, където пък са масово руски възпитаници с предходна кариера в Петербург или Москва). Само консерваторите следователно биха могли в онзи период без смущение да управляват страната заедно с назначавани направо от Русия министри-генерали и да бъдат министри в правителства, оглавявани от руски имперски поданици. По същество това са политици все още не (тъкмо) на България, а на руския имперски протекторат в българските земи, наложен в тях след 1878 г. въпреки волята на европейските „Сили“. И ето: в десетилетна борба с тези български протектористи, същинското еманципиране на България (след освобождаването на нейната територия от османска власт), извършват всъщност… българските либерали (собствено „националисти“). В този смисъл един Стефан Стамболов би следвало да бъде съпоставим в българското национално самосъзнание с Гарибалди в италианското или с Лайош Кошут в унгарското. Поради неразсеяния до ден днешен „руски мит“ у нас обаче, както знаем, той продължава да е нареден в реда на (най-малкото проблематичните за историята ни) „русофоби“, а делото му, както и онова на съмишлениците му на север и на юг от Балкана, осъществили Съединението и свикали въпреки волята на Русия Третото Велико народно събрание, вече при скъсани отношения с нея, е само пререкаем епизод от новото ни национално битие.

Ще кажа, че ако всичко това бе разяснено и внедрено в историческото ни съзнание; ако бе изречено истинското име на онова последвало „освобождаването ни от Русия“ десетилетие – а именно: „руски имперски протекторат“, а последвалото го се осъзнаваше като еманципиране на страната ни от него – като нашето (и вече със собствените ни сили) извършено освобождение, то едва ли би хранило така еднозначни „признателни чувства“ към северния ни „дядо Иван“. Нека обърна внимание, че един поразителен резултат от непроведената „културна борба“ за нашето европейско само-осъзнаване е, че България е може би единствената от бившите държави на комунистическия лагер, която не преживява половинвековния си комунистически плен като завладяване на страната ни от СССР (какъвто той е в действителност), а – дори в антикомунистическите среди – като някакво споделено с руските ни братя „изпитание“, което с нищо не може да засегне сюблимния спомен за решаващото „освобождение“. Мисля, че това е така, тъкмо защото зад периода на въпросното „изпитание“ се извисява тежката сянка на още по-старото и интернализирано в националното ни съзнание инфантилно синовно отношение към Русия.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНеяснота и обръщане назад
Следваща статияЗащо националистите в Централна Европа така обичат Израел?

3 КОМЕНТАРИ

  1. великолепно великолепний. историята е чудесена. но някак си не разбираме кои са лошите. това е характерно за всички наративи на поледък, което може би е дан към верноподаничаските ни чуства към метрополията в поледните 70 години. ха гол на Меси…. Московците не са лошите. ние не очакваме те да мислят за нас или вместо нас. кои са вътрешните реципиенти на московската империалистическа пропаганда у нас? и от кога? примерно какво казват учебниците по история от времето на Царство България. в тях тзаи история пак ли по руски е разказана? това е една интересна тема за културологичен сравнителен анализ. просто подсказвам. кава е ролята на БПЦ или поповете от времето на „робството“ в московската пропагандата за Дядо Иван? И колко това е пречело на наша националистическа интелигенция че Ботьова да избухне по повод „православните скотове“? иначе ние знаем че след окупацията 44 та ние ставаме славяни, братя, които трябва да бъдат само благодарни. българската история става велико-шовинистична. та до сега. и кога руската магия над учебниците ни по исторя ще бъде вдигната? я пак гол на Меси…. защото ако всичко това, за което говори професора, го знаят само историците, бъдещия референдум за излизане от НАТО ще бъде спечелен от…. Решетников….

  2. великолепно великолепний. историята е чудесена. но някак си не разбираме кои са лошите. това е характерно за всички наративи на поледък, което може би е дан към верноподаничаските ни чуства към метрополията в поледните 70 години. ха гол на Меси…. Московците не са лошите. ние не очакваме те да мислят за нас или вместо нас. кои са вътрешните реципиенти на московската империалистическа пропаганда у нас? и от кога? примерно какво казват учебниците по история от времето на Царство България. в тях тзаи история пак ли по руски е разказана? това е една интересна тема за културологичен сравнителен анализ. просто подсказвам. кава е ролята на БПЦ или поповете от времето на „робството“ в московската пропагандата за Дядо Иван? И колко това е пречело на наша националистическа интелигенция че Ботьова да избухне по повод „православните скотове“? иначе ние знаем че след окупацията 44 та ние ставаме славяни, братя, които трябва да бъдат само благодарни. българската история става велико-шовинистична. та до сега. и кога руската магия над учебниците ни по исторя ще бъде вдигната? я пак гол на Меси…. защото ако всичко това, за което говори професора, го знаят само историците, бъдещия референдум за излизане от НАТО ще бъде спечелен от…. Решетников….