Трийсет години след създаването на филма режисьорът Карлос Саура, който гостува в София, си припомня, че е работил по-скоро върху усещанията, отколкото върху идеите.
Хосе, от мене искаш нещо невъзможно. Всичко е свършено между нас. Като мой ром ти имаш право да убиеш своята роми, но Кармен ще бъде винаги свободна. Кали е родена, кали ще умре. Да продължа да те обичам ли? Това е невъзможно, а да живея с теб, не искам.
Из „Кармен” на Проспер Мериме
Смъртта на Кармен полага основите на мита, но като всеки мит той си има първооснова – испанските цигани са културен елемент с вековна давност; а Проспер Мериме съ-творява един символ, който заедно с фламенкото се превръща в тяхна запазена марка. В епохата на романтизма, под знака на екзотиката една житейска драма, която всеки испанец би приел като част от бита, се възприема от чуждестранния пътешественик като нещо ярко и неповторимо, примамливо в своята неразгадаемост. И Кармен е издигната в емблема на цяла една нация.
След Мериме идват Жорж Бизе със своята опера, а по-късно и десетките екранизации, както по романа, така и по операта. През 1983 г. темата попада в полезрението на Карлос Саура. Трийсет години по-късно, при гостуването си в София по повод удостояването му с почетното звание „Доктор хонорис кауза” на НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, Саура сподели: „Аз съм страстен почитател на фламенкото. Когато през 1983 г. се заехме с „Кармен”, това беше една непозната авантюра, въпреки че вече бях работил с Антонио Гадес и Кристина Ойос в „Кървава сватба” – първата част от фламенко-трилогията. Във филма аз всъщност разказвам как бих поставил „Кармен” и вероятно голямото предимство, което имах, е, че не познавах операта като спектакъл. Това ми даде възможност да използвам музиката по много свободен начин”.
Пристъпвайки към мита Кармен, испанският режисьор постоянно се стреми към диалог: с музиката на Бизе, с романа на Мериме, с фламенкото, с циганската култура като цяло… Но Саура не просто се възползва от съществуващите произведения – той ги преплита в един общ артефакт. На сцената на еклектичния постмодернизъм си дават среща музикалният реализъм на операта и мрачният романтизъм на новелата, а крайният резултат е нещо много повече от екранизация, тъй като отделните елементи и дори изразните средства в екранната творба са напълно самостоятелни и почти равностойни – сякаш митът оживява.
Кармен е преди всичко жена. За Мериме тя е испанка – по външност, по дух и характер. За Бизе е обгърната от трагизъм, сякаш универсална героиня. Писателят създава Кармен като испанска циганка, безскрупулна, витална, независима и фаталистка. При композитора тя е по-своенравна и лекомислена, но и по-малко порочна. Кармен на Мериме предусеща смъртта, за нея тя е неизменна част от живота. Френският писател не се ангажира с морална оценка, докато Бизе измества образа в отрицателната плоскост, противопоставяйки му персонажа на чистата девойка Микаела. За Саура Кармен напомня на Дон Жуан по свободолюбивия си дух. Тя живее в настоящето и обича страстно – един символ на свободната жена, стихия, разрушителна и за самата себе си.
С течение на годините образът се променя неуловимо, заедно със стила на повествованието, при промяната на естетическата концепция. Във филма на Саура героизацията изчезва, заместена от драматизъм от нов тип. Неговата Кармен е танцьорка на фламенко – дуендето е част от природата й. Жената е жизнена, кокетна, независима. Танцьорката разбужда мита и остава неразгадаема, почти недосегаема. Тази Кармен е олицетворение на всемирната жена. Завръщането на образа на испанска територия сякаш го освобождава от условността на националните традиции, а раздвоението му намира своето помирение в любовта на Антонио – едновременно Дон Хосе и Мериме, обречен да разкаже тази история. Като разказвач той е наясно с хода на събитията и това го избавя от техния фатализъм. Като влюбен мъж той е обречен. За разлика от Дон Хосе, Антонио има възможност за избор, но… тя е само привидна. „Дон Хосе съществува от момента, в който се запознава с Кармен. Тя му вдъхва живот и той ще живее и ще умре за нея”, разсъждава Саура. Останалото е фламенко.
Испанският режисьор не създава нов мит, а възражда вечния. Структурата на филма е сложна и многопластова, изпъстрена с орнаменти и цитати от всякакво естество. Литературният материал е текст за интерпретация, а не първооснова. „Много от нещата във филма са импровизирани с Антонио Гадес – той промени начина, по който възприемах фламенкото. Репетирахме и после ги заснемахме – разказва още Саура. – В „Кармен” предпочетох да работя по-скоро върху усещанията, отколкото върху идеите, върху образите, а не толкова върху текста. Във филма няма строга структура, той се изграждаше около образи, ритъм и танц, бягайки от конвенционалното. Идеята ми беше да направя лична музикална творба с елементите, които характеризират моята страна. Притеснявах се дали ще успея да ги съчетая добре и най-вече да намеря актриса, подходяща за ролята на Кармен – това се оказа голямо предизвикателство. На кастинга се явиха десетки танцьорки. Лаура дел Сол беше сред първите и аз много я харесах, но реших да дам шанс и на останалите. Колегите ми казаха, че тя не е подходяща за ролята на Кармен, макар че аз я намирах за съвършена. Самата Лаура беше една модерна Кармен – независима и свободна…” Краят остава леко отворен, за разлика от финала на операта, тъй като Саура се вълнува от въпроса дали Дон Хосе убива Кармен, или тя иска да умре и го провокира да я убие…
Музиката на Пако де Лусия наелектризира, камерата на Тео Ескамиля се носи в ритъма на танцьорите, но когато завършва творбата си, режисьорът се пита кой ще отиде да я гледа. За негова искрена изненада „Кармен” се оказва испанският филм с най-много приходи и популярност по света и до днес, 30 години по-късно.