След като спечели Златна палма за два поредни филма – „Бялата лента“ (2009) и „Любов“ (2012), австрийският режисьор Михаел Ханеке се оказа логично в центъра на очакванията в Кан. Новият му филм „Щастлив край“ беше представен на миналогодишния фестивал. Можем да го видим на София Филм Фест 2018.
След две награди „Златна палма“ очаквахте ли, че „Щастлив край“ ще раздели критиката в Кан?
Михаел Ханеке: Не, не очаквах, но това никога не ме учудва (смее се). Всеки път, когато направя филм за обществото в дадена държава – в този случай Франция, го харесват някъде другаде. Когато направих немскоезичен филм за Австрия го харесаха във Франция (смее се). Ето защо не бях чак толкова учуден, че някои френски критици се отнесоха зле с мен. Аз, разбира се, съм по-щастлив, когато отзивите са добри (смее се), но най-важното не е дали критиката е положителна, или отрицателна. За мен е важно, когато хората гледат филма да имат собствено мнение. Често цитирам един анекдот с Тарковски, без въобще да се опитвам да се сравнявам с него, разбира се. За „Иваново детство“ той прочел две критики. Едната била написана от Жан-Пол Сартр, а другата от Алберто Моравия. Сартр много харесал филма, а Моравия остро го критикувал. И Тарковски признава, че е научил доста повече благодарение на отрицателния отзив, защото той бил интелигентно написан и му показал къде са слабостите на произведението му. Добрите критици говорят за вашата работа и за нейните недостатъци, вместо да ви обвиняват, че не сте направили филма, който те са искали да видят (смее се).
Напоследък рядко чета отзиви. Така или иначе филмът е направен и вече не бих могъл да променя нищо. В началото на една кариера, когато започваш, критиката е много важна, най-вероятно защото до голяма степен тя решава съдбата на филма. Но след като вече си изградил име, си много по-малко уязвим.
Във вашите филми насилието неизменно е свързано с манипулация…
М. Х.: Насилието в моите истории е доста прикрито. Обикновено играя с въображението на зрителя, който си представя онова, което би могло да се случи. Например с „Видеото на Бени“ (1992) много се забавлявах да прочета една от първите критики, която даваше детайли как момчето убива момичето, а в действителност не виждаме нищо такова, абсолютно нищо. Само празен екран и задкадров глас. Журналистът е описал нещо, което не съществува, изхождайки от собствената си представа, и именно това исках да постигна. Интересува ме темата за медиите, които ни манипулират изцяло. Ние не осъзнаваме онова, което гледаме. Мислим си, че ни информират. Смятаме, че гледайки новините по телевизията и сърфирайки в интернет, познаваме света. Аз не знам нищо за Афганистан например, виждал съм само кадри, заснети от някой журналист и коментирани от него. Дали това е реалността? Не знам. Но си изграждаме представата, че е така. Не знаем повече, отколкото преди сто години, но живеем с илюзията, че сме информирани, а това е опасно, защото отваря вратите на множество манипулации, политически и други… Не съм против медиите, но смятам, че човек трябва да е внимателен с илюзията, която те са в състояние да създадат.
От една страна, имаме насилието и властта на медиите, а от друга – остаряването. „Щастлив край“ създава впечатлението, че обединява предпочитаните от вас теми…
М. Х.: Чувал съм това многократно, изглежда е така. Не е нещо, към което съм се стремил целенасочено. Краят на „Любов“ беше по-скоро метафоричен, докато мен ме интересуваше да подходя по-конкретно към темата как живеем със смъртта на човека, когото винаги сме обичали. Изкушаваше ме и възможността да преоткрия удоволствието да работя с Жан-Луи Трентинян (смее се). От друга страна, разбира се, тези теми винаги са ме интересували. Не съм се стремил да правя препратки към останалите ми филми. С „Щастлив край“ се връщам към онова, което ме занимаваше преди. Следователно излиза, че „Бялата лента“ и „Любов“ се различават от общия поток. Не е умишлено, но така се получи.
Каква беше изходната точка за „Щастлив край“? Желанието да работите отново с Жан-Луи Трентинян?
М. Х.: Да, до голяма степен. Също така исках да разкажа една истинска история, която прочетох в някакъв вестник – тя ме заинтригува и впечатли. Става дума за 14-годишно момиче, което се опитало да отрови майка си, заснело деянието си и го споделило в интернет. Майката е била спасена в последната минута, защото някакви хора случайно видели записа онлайн. В началото не това ме заинтересува, а по-скоро се запитах: защо? Защо е качила записа в мрежата? За да съществува, за да се почувства важна? Факт е, че днес интернет сякаш иззе функцията на Църквата… Четох много младежки форуми, докато правех проучвания за филма. Невероятно е какво може да се открие в тях. И продължавам да се питам защо. Ако попитаме тази 14-годишна девойка, сигурно би казала, че се е чувствала самотна. Но според мен най-дълбокото ѝ желание е било да бъде наказана за деянието си. Искала е да я „хванат“. Вместо изповедта пред свещеника и очакваното наказание от Господ, днес признанията са онлайн, може би несъзнателно, по същата причина. Намирам това за много интересно – религиозното измерение, с което интернет се е сдобил за хората.
На различни места прочетох, че филмът се отнасял за мигрантите, докато случаят съвсем не е такъв…
М.Х.: Това е глупаво! Ще ви обясня. Когато поискахме разрешение да снимаме в Кале, един човек от кметството се свързал с някакъв журналист, за да му каже, и този журналист решил, че става дума за филм за Кале. Оттам тръгнал слухът. Не бих могъл да направя филм за мигрантите, защото не познавам добре ситуацията. Това е филм за безразличието на хората един към друг – в семейството, на работа, в бизнеса и също по отношение на чужденците. Да ситуирам историята в Кале – ми позволи да говоря за това явление, без наистина да го показвам.
Отне ли ви време да напишете сценария или практиката прави нещата по-лесни?
М. Х.: Конструкцията е тази, която отнема време, а не самото писане, защото вече всичко е в главата ми. Но при различните филми е различно. И все пак, трябва да призная, че с времето и практиката писането не върви по-бързо. Виж, режисурата има полза от опита. Но аз винаги съм доста притеснен. Всяка сутрин се питам дали ще успея да заснема сцените за деня, защото има толкова непредвидени неща…
Никога ли не си почивате?
М. Х.: Уморително е да си почиваш (смее се). Ако бездействам повече от две седмици, ставам нервен. Явно съм пристрастен към работата, защо това е не само моя професия, но също и моя страст. Правя го за удоволствие. Разкъсвам се, страдам, но сътворяването ми доставя доза екзистенциално удовлетворение.
Превод Катя Лимончева
Филмът „Щастлив край“ е в програмата на София Филм Фест и може да се гледа на 16 март от 18.15 часа в кино „Люмиер“; на 18 март от 20.15 часа в кино „Славейков“ и на 24 март от 18.30 часа в Дома на киното.
