Взаимоотношенията между Ахматова и Бродски, чиято фактология обобщава литературният историк Роман Тименчик​​, са обект на множество научни изследвания. Основният дебат при отразяването на този сюжет е въпросът за естеството на влиянието, което личността и творчеството на Ахматова оказват върху младия Бродски – дали това влияние е поетично (литературно), или е предимно в сферата на „човешкото“.

Самият Бродски, говорейки за отношенията си с Ахматова, многократно (макар и понякога с уговорки) твърди следното: „Не мисля, че тя е имала [литературно] влияние върху мен. Тя просто е велик човек“. Той казва това в първия си публичен коментар по темата за Ахматова, в интервю, дадено през лятото на 1973 г. По-късно, през 1986 г., в разговор с Наталия Рубинщайн, посветен на Ахматова, Бродски добавя една съществена подробност към вече развития от него разказ за познанството му с Ахматова (както е известно, самата поетеса нарича подобни устни мемоарни разкази „грамофонни плочи“), позволяваща да се разбере специфичният контекст на „величието“, за което той винаги говори по отношение на поетесата.

„В продължение на два-три месеца <…> аз сам или с някой от моите приятели продължих да посещавам Комарово и да гостувам на Анна Андреевна. Това беше по-скоро разходка извън града, отколкото общуване с великия поет. По време на тези срещи показах на Анна Андреевна моите стихове, които тя похвали, след което ми показа своите. Тоест получи се чисто професионален поетичен контакт. Наистина той беше доста повърхностен, докато настъпи един прекрасен ден, когато се връщах вечерта от Комарово. Влакът беше претъпкан, явно е било в неделя вечер. Влакът се тресеше, както обикновено, движеше се с висока скорост и изведнъж в съзнанието ми изплува една фраза, един ред от стиховете на Ахматова. Внезапно, в този момент изживях това, което японците наричат ​​сатори или откровение. Изведнъж осъзнах с кого си имам работа. С кого се виждам, кого посещавам веднъж или два пъти седмично в Комарово. И всичко стана някак ясно и значимо. Тоест настъпи някакъв почти духовен обрат.“

На уточняващия въпрос на интервюиращия коя строфа има предвид, Бродски отговаря с цитат от „Петата“ из „Северните елегии“ на Ахматова: „Като река, / ме преобърна суровата епоха“.

Тименчик отбелязва, че Бродски, „който се прекланяше пред Баратински“, може би е бил привлечен от „изразителния стихотворен пренос, който сякаш наследява своята семантика от анжамбмана на Баратински“. В същото време е показателно, че „Пета северна елегия“ (1945) е един от основните автометаописателни текстове на Ахматова, в центъра на който е проблематиката на поетическата биография в тази специфична перспектива, която ѝ придават обстоятелствата на руската история след 1917 г., където Поетът се оказва не само противопоставен на следреволюционната „сурова епоха“, но и става нейна жертва („животът ми бе подменен“). В същото време крайната (и основна) смислова точка на стихотворението на Ахматова е нейният на пръв поглед парадоксален отказ да признае себе си като обект на държавно насилие и утвърждаването на нейната побеждаваща субектност и неповторима стойност (включително творческа), формирана при враждебни обстоятелства, противопоставена на абстрактно-благополучния „несъстоял се живот“ („Но ако отнякъде погледна / към своя сегашен живот, / ще позная най-сетне завистта…“). Изглежда, че именно от разбирането на външните обстоятелства като материал, в сблъсъка, с който (в голяма степен мистериозно) се изгражда необикновената биография на Поета, запазващ своята независимост – лична и творческа – и въпреки всичко, утвърждаващ по този начин своето „величие“, е привлечен младият Бродски (след 1956 г. той прави, както знаем, своя избор в полза на отказа да приеме съветските „правила на играта“) в този текст – и в по-широк план – във фигурата на Ахматова. Тя става за него олицетворение на фигурата на Поета („великият поет“) в една традиция, актуална за руската култура още от времето на Пушкин – като висша нравствена инстанция, равна на върховната власт и водеща с нея често полемичен диалог. Изучаването на езика на този диалог се превръща за Бродски в най-важния урок, получен от Ахматова – тъкмо за това, изглежда, говори той пред Соломон Волков, спомняйки си Ахматова:

„Ходехме при нея, защото тя раздвижваше душите ни, защото в нейно присъствие сякаш се отказваш от себе си, от онова умствено, духовно – не знам как се нарича – ниво, на което си бил, от „езика“, на който си разговарял с реалността, в полза на „езика“, който тя използва.“

Именно влиянието на поведенческия и поетичен език на Ахматова определя основните морални и естетически принципи, които Бродски развива през годините общуване с нея – отказа да се „чувства като жертва“, отказа от „драматизиране“ на потискащите външни обстоятелства и признаване на „независимостта“ като най-висша ценност. Отношението към Ахматова като учител, носител на абсолютното Знание, е описано в писмо на Бродски до писателя Я. А. Гордин от 20 ноември 1964 г. Той съветва Гордин да покаже на Ахматова ръкопис за декабристите и отбелязва: „Тя знае (и) за това повече от всеки друг“. През 1990 г. Бродски обобщава: „На нея дължа деветдесет процента от моите възгледи за живота“.

Характерно е, че стихотворението на Ахматова, написано през 1945 г., което предизвика у поета „душевен обрат“, не е публикувано по времето, когато Бродски го прочита. Ситуацията сякаш визуално възпроизвежда за младия автор цялостната картина на съществуването на поезията в СССР – велики стихотворения остават в ръкопис, докато отпечатаните страници са заети от километри римувана графомания. Всичко това не може да не окаже съществено влияние върху избора на модел на литературно поведение на Бродски. Този избор може да се опише по следния начин: или да бъдеш „непечатан“ като Ахматова, или да следваш пътя на посредствен съветски поет, пробивайки в печата с компромиси. За двадесет и една годишния Бродски отговорът е очевиден.

* * *

Социокултурният избор, направен от Бродски и няколко други ленинградчани (Дмитрий Бобишев, Анатолий Найман, Евгений Рейн), е да формират най-близкия литературен кръг на Ахматова през 1961–1964 г. (която нарича ​​тази група млади поети „вълшебен хор“ и го сравнява с групата на акмеистите, към която самата тя някога е принадлежала). Младите творци намират осезаема подкрепа от нейна страна. Според мемоарите на Анатолий Найман: „Ахматова веднъж ни нарече „авакумовци“ – заради нашето нежелание да направим каквито и да било отстъпки в името на възможността да публикуваме стихове и да получим признание от Съюза на писателите“.

Ситуацията на етичен и политически избор, в която са поставени Бродски и другите участници във „вълшебния хор“, се превръщат в автопроекция за Ахматова. След болшевишката революция от 1917 г. тя самата трябва да направи подобен избор, а уникалната позиция на „самоизключване […] от [съветския] литературен живот“, която тя окончателно заема в средата на 20-те години, се характеризира с безпрецедентен за тогавашните литературни среди радикализъм, който се отнася и до участието ѝ в официалните литературни институции. През 1929 г., в знак на протест срещу преследването на Евгений Замятин и Борис Пилняк, Ахматова напуска Всеруския съюз на писателите. През 1934 г. тя единствена от популярните писатели, живеещи в СССР, не кандидатства за членство в Съюза на съветските писатели, създаден от Сталин. Въпреки формалното смекчаване на тази позиция (причинено от правителствени инициативи през 1939 г.) Ахматова поддържа вътрешна дистанция от официалния литературен свят до края на живота си. Дори в биографията на Манделщам, когото тя определя в края на 50-те години като най-близкия си човек и литературен съюзник, отказва да приеме и разбере усилията му да се интегрира в СП през 1937–1938 г. Политическото влияние върху Бродски е обяснено от самата Ахматова в приятелски кръг (в контекста на преследването на младия поет от властите): „Ще кажат: той е антисъветчик, защото е възпитан от Ахматова, откърмен от Ахматова“.

Една от причините за подкрепата на Ахматова за безкомпромисността на „авакумовците“ е демонстративното противопоставяне на Бродски, който през 1962 г. вече е посочен от Ахматова като безспорен лидер на младите светила на тогавашната „официална“ поетична сцена в СССР – преди всичко на Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски. По този начин Ахматова изиграва важна роля в литературното и биографично самоопределение на Бродски.

Самият Бродски по-късно си спомня: „Единственото отхвърляне [на Ахматова] беше отхвърлянето на младите хора в Москва, които, колкото и да е тъжно и срамно, представляваха руската поезия в чужбина по това време. Те бяха много популярни, а и сега са популярни сред младите хора. Имам предвид Евтушенко и Вознесенски“.

През този период Ахматова, винаги внимателна към биографичния текст, е особено запалена по въпросите на литературната биография и свързания с нея проблем за мястото в поетичната йерархия – преди всичко по отношение на себе си и на Осип Манделщам, чиято поезия тогава се завръща при читателя след многогодишна пауза. Според Ахматова нейният литературен път, изкривен, от една страна, от цензурата в СССР, а от друга – от емигрантската дезинформация и неразбиране, се нуждае от „правилно“ осветяване, което е възможно само чрез запазване на нейния контрол върху необходимата за това информация. Същият принцип, възприет според нас впоследствие именно по предложение на Ахматова от Н. Я. Манделщам, се използва от нея в подхода ѝ за възстановяване на заслуженото място на Манделщам в руската литература. Но ако работата по автоканонизацията и канонизацията на Манделщам са по същество корекция на грешките от миналото, то литературната биография на Йосиф Бродски, разгръщаща се пред очите ни, се превръща за Ахматова в поле за синхронно развитие на тази биография, за прилагане на усилия за ново картографиране на литературното поле, което според нея е справедливо.

Както отбелязва Роман Тименчик, тетрадките на Ахматова, от които тя чете на глас и раздава копия от стиховете на младия поет на своите литературни познати, „служеха в известен смисъл като канали за разпространение на текстовете на Бродски“. Освен това става своеобразен проводник на поезията на Бродски в „сериозния“ печат. За първи път поетичните строфи на Бродски, придружени от инициалите „И. Б.“ „проговорят“ на посветените. Те са публикувани като епиграф към стихотворението „Последната роза“ в януарския брой на „Новый мир“ от 1963 г., където избраните от Ахматова стихове са в съседство с разказите на Александър Солженицин „Матрьонината къща“ и „Случай на гара Кречетовка“. Това е литературна сензация. Ситуацията е безпрецедентна в историята на руската литература: първото представяне в печата на млад автор се случва в статусната рамка на текстовете на жив класик. Съвременниците разчитат този жест на Ахматова като назоваване на своя „избран“  поетичен наследник.

Именно Ахматова става литературния авторитет, който инициира използването на определенията „първи поет“ и „гений“ по отношение на Бродски. Това се случва преди всичко в полемичния контекст на противопоставянето на Бродски на популярни съветски автори (независимо от добре известния първоначален скептицизъм на публиката на Ахматова): „Стихове на Й. Бродски. Все още не мога да повярвам, че Бродски е гений, въпреки че Анна Андреевна твърди това“ . „<…> тя говори много пренебрежително за Евтушенко, много пренебрежително за Ахмадулина <…> И след това казва: „Но великият поет е Бродски“.

През лятото на 1963 г. Ахматова изрича следната фраза: „Не можете дори да си представите какъв разцвет на поезията очаква Русия“. Питам: „Е, кои са тези поети?“ – „Бродски“. – „И кой друг?“ – „Бродски. Това не е ли достатъчно?“.

„Смятах Бродски за най-добрия поет. <…> Аз високо ценя Евтушенко и Вознесенски – признах. Ахматова не оспори техния талант, но каза, че в сравнение с Бродски такива поети не съществуват“. (Г. В. Адамомович за срещата си с Ахматова в Париж през 1965 г., б.ред.)…

Дъщерята на емигранта Г. М. Воронцов-Вельяминова разказва за разговор през юли 1965 г.: „На неговия въпрос кой според нея е най-добрият от младите поети, тя отговори не Евтушенко или Вознесенски, а Бродски, който тогава беше малко известен на Запад, а и в Русия“ .

Последната фраза, точно отразяваща социокултурната ситуация от 60-те години, сочи към най-важния елемент от разказа, конструиран от Ахматова за новия „първи поет“ на Русия – където, от една страна, има най-висока степен на поетическо признание, маркирано от авторитета на Ахматова (неизбежно актуализирайки конотациите на Пушкин в руската традиция), а от друга страна – съветската действителност, която не признава подобен механизъм на недържавно/неофициално канонизиране. Тази културна, социална и в крайна сметка политическа конфронтация може да бъде символично персонифицирана с формулата: Ахматова vs. съдия Савелиева, където името на Ахматова представя идеята за Бродски като „Пушкин на нашия век“, а фамилията на съдията ще ни напомня, че за държавата и преобладаващото мнозинство от четящата публика в СССР такъв поет не съществува.

Това драматично напрежение, възникнало в най-ранния етап от писателския път на Йосиф Бродски, ще определи литературната му биография през целия съветски период.

* * *

Такава забележима човешка и литературна привързаност от страна на Ахматова, разбира се, не може да не повлияе на самочувствието на младия Бродски. Най-важната последица от запознанството му с Ахматова е формирането на обширна поетична „Ахматовиана“ – поредица от поетични обръщения към старшия поет, започнала през юни 1962 г. с поетичен подарък за нейния рожден ден („На А. А. Ахматова“ – „Ще закряскат и ще се засуетят петлите…“), стих от който, нека припомним, половин година по-късно тя ще използва като епиграф, който за първи път обозначава в печата името на Бродски в руската поезия.

Поетичен диалог с автора, който, подобно на Ахматова през 60-те години, се възприема от съвременниците като (жив) завършек на определена художествена традиция, която вече не принадлежи на модерността („последният поет“, по терминологията на Тименчик), създавайки небанална комуникативна ситуация, очевидно сигнализираща за литературна „приемственост“. За Бродски това чувство, както правилно отбелязва литературоведа Георгий Левинтон, е усложнено от „директното усещане за близост, съпричастност, приемственост не на поетичната традиция, а на самото съществуване на „поети на всички времена“ (според израза на Кухелбекер)“. Последното обяснява защо в диалога с Ахматова, за Бродски е важно не търсенето на стилови прилики, доказателства за „литературно влияние“ и т.н., а преди всичко проявата на (историческа) общност на съдбите:

Ахматова безпогрешно ще подчертае тези редове като семантична доминанта в посвещението на Бродски, цитирайки ги като обратен подарък – в надписа върху книга със стихове от 1961 г.:

На Йосиф Бродски
от третия петербургски сфинкс
за спомен
24 март
1963 г.
Комарово
И.Б.

Разделение не с болката, не с бремето
даже, странно е, дори не с тази съдба.

А.

Маркер за подобна общност, не на последно място, за Бродски е проблематичният статус на поета в заобикалящото го общество („Не ще чуя шум на колела / носещи ви към залива и дърветата, / през Отечеството без Ваш паметник“ [„На А. Ахматова“, 1962]).

Важното за Бродски тук е, че той се вписва в определена поетична група, свързана с името на Ахматова, която се оказва чужда за съветската модерност с нейната ограничаваща, политически пристрастна – и в резултат на това изключително ограничена в разбирането на световната култура. Следствието от този генезис в поезията на Бродски, а не от „съдържанието” на неговите стихове, е причината за нейното възприемане от официалните литературни (и политически) кръгове като „несъветска“, „неразбираема в същността си, водеща до чувство на отчуждение и следователно до [чувство на] враждебност“, отбелязва през 1974 г. за отношението на властите към Бродски Е. Г. Еткинд.

Не е случайно обръщането на Бродски към класиката, за реализацията на жанра In memoriam, косвено свързана с името на Ахматова. Става дума за първия текст на Бродски „на погребението на един поет“, свързан с Робърт Фрост, за чиято смърт той научава в края на януари 1963 г. в Комарово и когото смята за „единствения от всички чужди [поети], подобен на Ахматова“. През август 1962 г. Ахматова се среща с Фрост по време на престоя му в Ленинград и разказва на Бродски за тази среща.

Значи ти също заспа.
Додето лети към потока,
вятърът мина оттук,
и отвя твоята вощеница.
Узнал, че водата замлъкна,
направи над нея кръг,
после се втурна отново натам,
където го преварва димът.

Позволи, старче, позволи и на мен    
сред мъртвите фински тераси,   
на звездите в прозореца мой      
да предам, че светлината им ярка, 
тъй сияйна наоколо,            
ще си тръгне от тия пусти алеи,          
ще избяга от тези места,             
за да стане още по-светла                  
в храстите, дето е русият мъж,     
който търси сега твоя поглед,         
додето се скиташ сам                 
в мрака… до великите… редом.   

Текстът на Бродски „За смъртта на Робърт Фрост“ (30 януари 1963 г.), който очевидно не удовлетворява напълно поета (той никога не публикува тези стихове), е интересен преди всичко като „първата стъпка към съпоставяне на гласовете на руската и световната поезия в стиховете на Бродски“ (при което сред първите ясно е посочено присъствието на самия автор) и като място, където се появява поетичната формула „до великите… редом“, обозначаваща (посмъртното) присъединяване на поета към плеяда от изключителни предшественици.

Тази принципна за Бродски нагласа, затвърдена през 1965 г. със стихотворението „На гроба на Т. С. Елиът“, се оказва „обективно“ (т.е. очевидно без особен авторски замисъл) близка до разбирането на поезията на акмеизма като „копнеж по световната култура“, споделяно от Ахматова и „синхронистичното“ възприемане на историята от нея (и Манделщам), когато „има някакво висше ниво, където оста на последователността се транспонира в поредица от актуално съжителстващи явления, които принадлежат на съвременността и улавят бъдещето“.

Стиховете за смъртта на Елиът очаквано получават изключително ласкава оценка от Ахматова: „Става ми светло от мисълта, че тези стихове съществуват“, пише тя на Бродски през февруари 1965 г. Това е нейният най-съдържателен писмен отзив за поезията на Бродски, който се оказва и окончателен, знаменателен образ, посветен именно на тази „неоакмеистка“ страна на неговата поетика – при това в принципното за Ахматова (следващо нейното разбирането за историята като „вектор, противоположен на съзнателната воля на поета“) полемично съотнасяне с „официалната“ съветска поезия:

„Това е силата на Йосиф: той носи това, което никой не знае – Т. Елиът, Джон Дън, Пърсел – тези могъщи, великолепни англичани! Кого, пита се, носи Евтушенко? Себе си, себе си и пак себе си.“

Важно е също така, че тази ориентация на поезията на Бродски към световната културна традиция противоречи на тенденциите на съветската поезия и изглежда изключително нетривиално. Синхронизираната реакция на читателя към тази особеност на поетиката на Бродски (по примера на поемата „Исаак и Авраам“, 1963 г.) е запазена в мемоарите на Л. Г. Сергеева:

„Обръщането на един много млад мъж към библейски сюжети и личната интерпретация на тази история беше чудо в страната на Съветите в началото на шейсетте години. По това време почти всички поети се интересуваха от историята, разобличенията на Хрушчов за Сталин и култа към личността.“

Демонстративното покровителство на Ахматова и рязко „несъветските“ черти на поетиката на Бродски доведоха в средата на 60-те години на ХХ век до факта, че в (емигрантската) критика, от една страна, се появи шаблонът за „чиракуването“ на Бродски при Ахматова, а от друга – името на поета да се поставя според собствената му формула „до великите… редом“. Самият той – въз основа на предимно извънтекстови, биографични обстоятелства, е обявен за жив приемник, свързан с поезията на руския модернизъм от 1910–1920-те години, на „петербургската поетика“ и „онези идеи за поетическото изкуство, които се развиват и преобладават у нас през златната ера на т.нар. Сребърен век“.

„Йосиф Бродски е поет с голям талант и както се вижда от редица негови стихотворения, той достига необичайно рано своята зрялост. Има своя собствена поетика, различна от тази на всеки друг. И все пак тя е петербургска и не може да се пропусне този факт. Знам: роден е през четиридесета година, но той няма как да си спомня това. И все пак, като го чета, всеки път си мисля: не, той помни, през мрака на смъртта и ражданията, той си спомня Петербург през двадесет и първа година, лето Господне хиляда деветстотин двадесет и първо, онзи Петербург, където погребахме Блок и където не можахме да погребем Гумильов.“ (В. В. Вейдле)

Именно откритите от Ахматова „алтернативни“ възможности за себеосмисляне пред младия поет, неговото позициониране в поетическата традиция и утвърждаване на литературната сцена стоят зад привидно бруталните жестове като демонстративното напускане на Бродски на заседанието на секцията за поезия в Ленинградската секция на Съюза на писателите през май 1962 г., толкова впечатлило съветския писател Николай Браун. Този жест трябва да се разчете не като наследяване на футуристичната поетика на скандала (добре позната на литературната младеж от онова време от описанията на младостта на Маяковски), а като свободно изразяване на позицията на човек, който вече не се нуждае от санкцията на съветските литературни институции и публично декларира своята независимост като автор. Независимостта, предизвикателна по съветските стандарти, отличава поведението на Бродски като цяло през този период. Проявите му са внимателно записани – очевидно в рамките на „дело за оперативно дознание“, образувано след кратък арест през януари 1962 г., от тайни служители на КГБ.

Справка, изготвена от шефа на Ленинградското КГБ полковник Шумилов, съставена през пролетта на 1964 г. въз основа на това, което на езика на КГБ се нарича „оперативни данни“ (т.е. въз основа на доклади на разузнаването), относно информация за Бродски, след като той е получил предупреждението на КГБ при разпити през януари 1962 г. по делото Умански. Справката започва с констатацията: „Бродски не е променил поведението си“. По-нататък Шумилов записва на първо място контактите на Бродски с чужденци, априори подозирани във връзки с чужди разузнавателни служби.

„Според оперативните данни, с които разполагаме, през февруари-март 1962 г. той [Бродски] установява контакт с американския стажант от Ленинградския държавен университет Ралф Блум, заподозрян в принадлежност към американското разузнаване, и получава от него някаква литература. <…>

В стиховете си БРОДСКИ пише за идеологическа тирания в СССР, родена от диктатурата на тълпата. Не се е отказал от намерението си да измени на Родината. В писмо на БРОДСКИ до Полша, което придобихме по оперативен път през август 1963 г., той пише, че единствената му мечта е да отпътува зад граница. Той продължава да поддържа връзки с чужденци, враждебно настроени към СССР.

През ноември 1963 г. в Ленинградския клон на Съюза на писателите на името на Бродски е получен колет от САЩ с подател Вирек Питер.

ВИРЕК П. в последно време неколкократно е посещавал СССР. По данни на Комитета за държавна сигурност към Министерския съвет на СССР той е свързан с американското разузнаване. По време на престоя си в СССР ВИРЕК активно установява контакти с лица от творческата младеж за събиране на клеветническа информация за живота на творческата интелигенция в СССР.“

Представените от Шумилов като американски разузнавачи Ралф Блум (1932–2016) и Питър Вирек (1916–2006) всъщност нямат нищо общо с разузнаването. Първият е антрополог и славист, възпитаник на Харвардския университет, изучавал история на съветското кино в Ленинградския университет през 1961–1963 г. и писал репортажи за живота в СССР за списание The New Yorker (по-късно Блум ще стане автор на бестселъра „Книгата на руните“, станал достъпен за руските читатели през 1990 г. благодарение на Виктор Пелевин). Питър Вирек е „първият американски поет, с когото Бродски се среща и запознава лично“. Вирек е носител на Пулицър от 1949 г. и посещава СССР няколко пъти, за пръв път през 1961 г. заедно с поета Ричард Уилбър. През есента на 1962 г. посещава Ахматова в Москва. По същото време (или година по-късно) той се среща с Бродски, с когото продължават да се срещат – по време на посещението на Вирек в Ленинград „през късната есен на 1966 г. или през зимата на 1966–1967 г.“.

Качеството и методът за представяне на информацията в справката на полковник Шумилов ни позволява да направим предварителни изводи за механизма, по който се развива „делото Бродски“, завършило със световноизвестния процес от февруари-март 1964 г. по обвинения в паразитизъм срещу поета.

Анализът на фактите, представени от Шумилов, показва очевидното – въпреки демонстративно-нестандартния си характер, неприсъщ за съветски човек в началото на 60-те години, поведението на Бродски не съдържа нищо, което да позволява да бъде обвинен в нарушение на закона. Нито стихове за някакъв „идеологически произвол“, нито срещи с чужди граждани, нито мечтата да напусне страната, изразена в частно писмо, по това време са престъпни действия в СССР. Това обстоятелство било ясно на чекистите. Оттук и подхвърленото тайно писмо с обвинения, подлежащи на наказание според Наказателния кодекс, за „предателство към родината“ (предназначено да припомни централния според КГБ епизод в „делото“ на Бродски – историята с неуспешното отвличане на самолет). Делото цели да обвини както самия Бродски, така и познатите му чужденци и най-важното – те да бъдат обвинени, че принадлежат към чуждестранно разузнаване. Необосноваността на тези обвинения – ясна за авторите на справката – се потвърждава от факта, че например „свързаният с разузнаването“ и събирал „клеветническа информация“ за съветската интелигенция известен американски поет Питър Вирек две години по-късно отново ще получи виза за свободно посещение в СССР.

Изглежда, че истинската причина, поради която делото на Бродски е било внесено в съда от служителите по сигурността в началото на 1964 г. (за законността, на което свидетелства докладът на Шумилов, съставен по искане на Отдела за административни органи на ЦК на КПСС, който ръководи силовите структури, и има за цел да потвърди решенията на партийното ръководство), е изцяло бюрократична.

Според вътрешните инструкции на КГБ за оперативен отчет: „Срокът за провеждане на дело за оперативна разработка по обвинение „предателство към родината“ (под формата на бягство в чужбина)“ е 2 години. Точно такова дело е заведено срещу Бродски през пролетта на 1962 г., след като на службите става известна (и несъмнено ги впечатлява) историята със самолета в Самарканд. Просто прекратяването на дейността по оперативното наблюдение би означавало КГБ да признае, че делото е неоснователно. Практиката за спиране на неразумно започнатите Дела за оперативна разработка през тези години сериозно разтревожва Москва и предизвиква специална заповед от председателя на КГБ на СССР Семичастни от есента на 1964 г., в която се отбелязва:

„Често дела по агентурна разработка се започват само въз основа на субективни предположения на оперативни офицери за възможното участие на отделни съветски граждани в шпионска и друга враждебна дейност, без да има надеждни данни за подривна дейност. Поради тази причина в много местни органи на КГБ възникват и се прекратяват значителен брой безперспективни случаи.

Подобна порочна практика отклонява оперативните сили и средства от борбата с реалните врагове, обективно се нарушават правата на отделни съветски граждани и с това накърнява ефективността на работата по осигуряване на държавната безопасност.“

Нежеланието да бъдат критикувани от висшите (московски) началници, както и вътрешната увереност на ленинградските чекисти (не без основателни причини) във враждебността на Бродски към съветската политическа система, изискват „ефективното“ закриване на случая в определения от инструкциите срок. Той изтича през пролетта на 1964 г.

През ноември 1963 г., с публикуването на вестникарския фейлетон „Литературният търтей“, ленинградското КГБ приключва „делото Бродски“ по предварително замислен сценарий още през пролетта на 1962 г.

Откъс от книга, върху която все още работи литературоведът Глеб Морев

Превод от руски Александър Бакалов

Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода