Влизам в НДК, както десетки пъти преди това, но този път, за да дам началото на моята Софийска архитектурна седмица (SAW12). Тя е посветена на връзката между архитектурата и културата. Затова мястото съвсем не е случайно, както и първото събитие, с което започва – конференция, посветена на съдбата на НДК. Качвайки се към зала 7, избрана за основен декор на събитията, си мисля за огромната сила на архитектурата. Нищо друго не предава посланията на времето, на епохата, както тази сграда, създадена във върхов социалистически момент. Без значение дали я харесвам или не, всичко в нея е на място, всички детайли, форми или цветове са хармонично вплетени в един цялостен образ, квинтесенция на една отминала епоха и идеология със своя лексика и ценности. Някъде тогава, през 80-те години на ХХ век, една друга култура е намерила своята архитектура, там няма драма, няма противоречие, в онази архитектурна среща нещата са завършили щастливо.
Времето е отминало и заслужено отречено, но архитектурата е останала. Сега въпросът е какво правим ние? Къде е срещата на нашето съвремие с архитектурата? Очаквам петото издание на Софийската архитектурна седмица да ми покаже своята интерпретация, своя прочит, както на съвремието, така и на миналото, с което сме в постоянно идеологическо противоборство.
Конференцията за съдбата на НДК
е организирана на много високо ниво. На една маса са седнали кметът на София и стопаните на НДК, архитекти, мениджъри, от години правещи своите събития тук. В дискусията се прокрадват думи за уникалността на мястото, за историческата му стойност. Не липсва политическото говорене за голямата цел: София – Европейска столица на културата през 2019 г., изпадащо в дисонанс с обичайните думи за пари и онова дълбоко усещане за липса на съвременна перспектива към всичко, което касае битието на културата в България. Още от самото начало дискусията се стреми да стигне до някакъв практически резултат. Търси ангажимент за преустройството и осъвременяването на инфраструктурата на Двореца с оглед на включването му в програмата на Европейската столица. Отново съвсем практично, става ясно, че ако това не стане сега, след година-две, възможността ще се изплъзне. На финала си тръгвам от този първи ден на Архитектурната седмица с гласа на режисьора Явор Гърдев, който с лекота прояснява диалога: преди да променяме сградата, трябва да разберем кои са общностите, които имат нужда от нея, и как те ще я използват, за да променят живота си.
Програмата на фестивала
е необозрима. Изложби, конференции, представяния на проекти, дискусии, архитектурни обиколки, детска работилница (къде без нея!), има за всеки по нещо и всичко се върти все около местата за култура. Гръбнакът на програмата е серия от лекции, посветени на различните срещи между култура и архитектура. Има брилянтни чуждестранни гости, представящи най-новите си проекти, практични презентации, посветени на тясно професионални въпроси като например най-добрия стъклопакет при реставрация на стари сгради и на гледната точка на хората, обитаващи този вид архитектура – режисьори, художници, музиканти и др. Денят, посветен на сценичните изкуства, е с водеща фигура, режисьора Младен Алексиев, за визуалните изкуства ключова е фигурата на Недко Солаков и неговият опит в работата му в съвременната архитектура и с нея, а музикалният мениджър Васил Димитров представи другата гледна точка към архитектурата във взаимовръзката с музиката. Всеки от тях се опитва да стигне до публиката чрез спецификата на своето изкуство, подчертавайки за кой ли път жизнено важната връзка между сградата и нейната функция.
През цялата седмица зала 7 на НДК се пръска по шевовете въпреки цената на билетите и драстичното излизане от предвидения времеви график на лекциите. Публиката е млада, излъчва увереност и целенасочен интерес, активно взима думата, а усещането, че между нея и организаторите протича креативен диалог, е зареждащо. Въпреки това отсъствието на „посребрените глави”, на утвърдените и влиятелни архитекти, които продължават да вземат решенията и да определят посоката в българската архитектура, не спира да ме притеснява. Не мога да избягам от усещането, че както във всичко и тук съществуват два свята, които нямат нищо общо. Не мога да избягам и от образите на огромното стенописно пано в залата. В епична композиция художникът Христо Стефанов е подредил лицата на видни български деятели на културата, редом стои Людмила Живкова, а в центъра е разпънато тялото на героя – иронично си мисля, че и той е млад, силен, но в неизгодна позиция.
След първата серия от презентации усещам
тежестта на специфичната архитектурна материя.
Тя обаче никак не ми пречи да стигна до духа и философията на естонската архитектурна група Salto Architects. Тяхната временна постройка, изградена от слама върху старите стълби в градския парк, е впечатляващо място със сцена, библиотека и кафене, което категорично заявява присъствието на Талин като Европейска столица на културата през 2011 г. Почти без изключение всички представени в различните панели сгради са били създадени след архитектурен конкурс. Често пъти той е международен, а след него своя път започват нови имена в архитектурата. Това изглежда така естествено в световната практика, докато за жалост в България сме свикнали с неясните процедури, последвани от изникващи тук и там архитектурни недоразумения.
През седмицата архитектите представят проектите си, има и много съвсем практични аспекти, формиращи програмата, а изводите леко ми се изплъзват, затова решавам да се обърна към организаторите. От страна на списание „Едно” в центъра на организационния процес е Бойка Огнянова, млада архитектка, която за първа година работи по програмата на Седмицата. Изглежда като ученичка от гимназията, но гласът й звучи уверено. Тя веднага очертава приоритетите на събитието: „Ние поставяме социално и обществено значими теми. Освен да споделим най-новото в архитектурата, най-новите технологии, похвати, най-новия дизайн, фестивалът винаги се опитва да подпомогне развитието на сцената и най-вече развитието на града. Затова и тази година за куратори поканихме архитектурната група „Трансформатори”, Делчо Делчев и Валери Гюров. Заради активната им социална позиция, заради намесите им в градската среда, защото са млади хора, които успяват да формулират темите, важни сега и занапред, и да заемат активна позиция. Другата важна цел беше да въвлечем активно публики, не само архитекти, което прави цялото събитие тази година различно.”
Друго, което прави отличава тазгодишното издание на Седмицата, продължава тя, е интегрирането на няколко теми в програмата, които са част от актуален процес: кандидатурата на София за Европейска столица на културата през 2019 г., както и подготвянето на две особено важни стратегии за културата, тази на Столичната община и националната. В програмата присъства и трета актуална тема – Интегрираните планове за градско възстановяване и развитие, голям проект, финансиран от Европейската комисия, който трябва да даде визия за развитието на българските градове.
„Генералният въпрос е къде искаме да бъдем през 2020 г.? По тази линия се развиват и разработват такива планове в седем големи български града и 29 по-малки, предимно общински центрове. Първият град в който програмата стартира, беше Габрово. Планът се разработва от екипи след обявяването на обществени поръчки. В София поръчката е спечелена от Обединение София XXI в партньорство със Столичната община, МРРБ и други институции, а ръководител на проекта е проф. Веселина Троева. Тези планове трябва да идентифицират потенциала на градовете, след анализ на събрания материал трябва да очертаят до 3 зони в градовете – за социално развитие, икономическо развитие и зони с по-широки обществено значими функции. Само в София заради мащаба на града зоните са 6. След това екипът трябва да събере и предложи проекти за развитието на тези зони. Той дори има задачата да стигне до конкретни задания за кандидатстване по тези проекти, които на финала ще бъдат предоставени на съответните общини, а те приоритетно ще ги изпълняват по оперативните програми.”
Представянето на този проект е само един пример за амбицията на организаторите на фестивала да направят практически полезна програма, която освен че дава публичност на отделни архитектурни практики, би могла да срещне различни професионални общности и да им даде
платформа за съвместна работа.
„Ние направихме две големи дискусии, едната свързана с НДК, а другата – с Европейската столица на културата. Постарахме се да съберем хората, които взимат решенията, с тези, които работят от дълги години в тези сфери и имат опит от такива проекти по света.”, продължава Бойка. Друг аспект от програмата е представянето на българските примери за архитектура, занимаваща се с културни обекти. И което е най-приятното, те стоят доста равностойно след големият панел, „Азиатски подем”, показващ опитността и мащаба на един друг свят. Аплодисментите след презентациите на проф. Тодор Кръстев (Античен стадион на Филипопол, Пловдив), арх. Жеко Тилев (проект за показване на античния град Севтополис ) и арх. Петър Киряков (новият исторически музей в Стара Загора) бяха наистина впечатляващи.
Своите изводи за отминалата седмица формулира и един от кураторите – Делчо Делчев от сдружение „Трансформатори”. Не е случайно, че той започна разсъжденията си именно от въпроса за публиките. „Тази година имаме два съществени плюса. За пръв път Камарата на архитектите е наш активен и равностоен партньор. Тя ангажира сериозно своята специализирана аудитория и освен това допринесе за съдържанието. Нейни бяха някои от изложбите. В този смисъл беше много важно Седмицата да се припознае и да си партнира с такъв тип институции. Защото, колкото и да се стремим да правим мултижанрово събитие, то е преди всичко за архитектите – студенти и активно практикуващи.” Другият тип публики, които имат приносно значение за целия фестивал, е чуждестранната публика и активният обмен с другите подобни архитектурни фестивали в региона, продължава Делчев. Това може да има дългосрочен позитивен ефект, давайки възможност за бъдещо споделяне на съдържание между тези фестивали. „Голяма част от темите, които ни вълнуват, вълнуват и нашите колеги в съседните страни”. Друго, върху което арх. Делчев акцентира, е станалата вече традиция кураторите да си предават щафетата от едно издание на друго. Така могат да постигнат приемственост и развитие на отделни теми и важни проекти. „Миналата година ние бяхме поканени на Архитектурната седмица, тази година бяха поканени следващите куратори, Павел Янчев и Орлин Манолов, архитектите, които организират конкурса за Метростанция 20. Ето това е проект, с който Софийската архитектурна седмица е свързана още от самото начало.”
Дни след петото издание на фестивала си давам сметка колко амбициозни задачи са си поставили организаторите. Някак без да искам правя връзка със символичния акт пиене на боза на булевард „Витоша” от архитекти и граждани ден преди откриването на Седмицата. Може би сме свидетели на процес, от който път назад няма. Смяната на поколенията, налагането на нови принципи и критерии на работа е процес, с който взимащите решенията в България все повече ще трябва да се съобразяват.