Той е може би най-емблематичното лице в историята на френското кино през ХХ век. Символен център на най-звездната актьорска плеяда, включваща Ален Делон, Жан-Пол Белмондо и Ив Монтан, Брижит Бардо и Жана Моро, Фернандел и Луи дьо Фюнес… Ретроспективата на Жан Габен (1904–1976), организирана от Френския институт в София и филмотечното кино „Одеон“, е повод да си спомним за него. Така петдесет години след кончината на големия френски актьор можем да видим отново някои от етапните му филми, обхващащи половин век от историята на Франция и френското кино – от 30-те години на ХХ век чак до мандата на Валери Жискар д’Eстен като президент.
Мълчаливостта и сдържаността на Габен извън снимачната площадка са пословични. Неговите жестове и реплики в киното – също. В едно интервю той нарича себе си „национален актьор“ и истината е, че нещо същностно от френския дух прониква чрез него в седмото изкуство. Жан Габен навлиза в света на творението на братя Люмиер още съвсем млад – във времето на Великия ням, когато този атлетичен, харизматичен и свенлив юноша разкрива успешно наученото от мюзикхола. Неслучайно е дете на професионални актьори.
Жан Алексис Монкорже (Жан Габен) е роден на 17 май 1904 г. в Париж. Баща му Жозеф Монкорже е приел сценичното име Фердинан Габен, той играе и пее в оперетата, а майката Елен Пти е вариететна певица. От ранните детски снимки, публикувани в мащабната му биография, дело на Андре Брюнелен, ни гледа момченце в моряшко костюмче, вперило учуден поглед в бъдещето, прииждащо на талази към него. Дали още тук не се крие предусещане за ролята на Жан в „Кеят на мъглите“?
В случая по-скоро митологията проработва. Защото всеки кадър, всяка юношеска фотография на Жан Монкорже днес биват „преподреждани“ с оглед на „мита Жан Габен“, на неговия „въображаем музей“, в който му бива отредено централното място на кинопаметник.
Защото Жан Габен (сам по себе си) е „място на паметта“, побиращо сто филма и цяла една епоха. И в него съжителстват поне няколко „популярни митологии“. В чиито пластове според изследователката Жинет Венсандо, професор по история на киното в Кингс колидж, Лондон, се таи и един личностен мит:
Митът Габен се заражда през 30-те години на ХХ век във времена, когато популизмът (в културния смисъл на термина) в изкуствата, литературата и фотографията господства. Този жанр изважда на преден план народа, тогава работникът е на мода… Работникът в неговия обичаен аспект, но и като опасен персонаж, като някаква форма на екзотика. Габен въплъщава тъкмо този тип персонаж. Мощта на мита е обвързана с френската култура от онова време. И Жан Габен еволюира чрез героите и средата си, в неговите филми Париж също става митичен.
Ето защо животът и кариерата на Жан Габен силно напомнят на пиеса в пет действия. В първото действие героят е „себе си“ (Жан Монкорже). Във второто (между 20-те и 30 години) – от мюзикхола към музикалното кино – младият Жан е сякаш „двойник“ на баща си, в търсене е на собствената си идентичност. Трето действие настъпва, когато благодарение на силното си мъжко излъчване той влиза в голямото кино на 30-те покрай срещата си с режисьори като Морис и Жак Турньор и най-вече на Жюлиен Дювивие, Жан Реноар и Марсел Карне.
Лицето на „поетичния реализъм“
„Пробивът“ идва през 1934 г., когато Дювивие поверява на младия Габен роля във филма си „Мари Шапделен“ – там той играе трапера Франсоа, който, напускайки канадските гори, лудо се влюбва в красавицата Мари. Филмът е отличен с Голямата награда на френското кино, а на следващата година завоюва специално отличие на Мострата във Венеция.
Габен е вече звезда! За него се пише и се говори. Отново Дювивие му поверява ролята на Пилат във филма „Голгота“, който няма особен успех, но пък на хоризонта са нови проекти: „Ла Бандера“, филм за чуждестранния легион, и най-вече „Пепе льо Моко“, историята на един неуловим бандит в алжирската Касба (цитадела), заснет дръзко и авантюрно в най-добрите традиции на киното между двете световни войни. В този филм Габен е плашещ и наистина неудържим.
Същата година Жан Реноар му дава роля в своята екранизация по „На дъното“ от Максим Горки. Киносценарият е авангарден, дело на писателя Евгений Замятин, който с много мъки успява да напусне СССР. Скоро в Париж излиза френски превод на неговата антиутопия „Ние“. Замятин преработва действието на най-репертоарната пиеса на Горки и я „пофренчва“. Той изхвърля от нея куп герои и „уплътнява“ персонажа на Барона, пресъздаден от прочутия драматичен актьор Луи Жуве. Габен пък влиза в ролята на Васка Пепел. Тандемът Жуве-Габен е от решаващо значение за успеха на филма, който има трудна съдба – спиран е от немските власти по време на окупацията на Франция, през 50-те години отново излиза по екраните.
В спомените си Жан Реноар изтъква, че тутакси е прозрял актьор от какъв мащаб е необщителният мълчаливец Габен, който има потресаващо въздействие върху публиката. Пише, че той е в състояние да постигне „огромен ефект“ с най-прости актьорски способи, включително благодарение на тембъра на гласа си, даже „без да мигне с око“. Дори не му се налага да повишава глас.
За целта Жан Реноар прибягва в режисурата си до сцени, които могат да бъдат изиграни „с шепот“. Двамата с Габен са убедени, че задават стандарт в световното кино и че след тях ще изникне вълна от последователи. Всички подражатели обаче търпят провал. Оказва се, че е необходима и „невъзмутимата аура“ на Габен – без нея „методът“ се проваля.
Същият похват Реноар повтаря – и то с успех – в шедьовъра си „Великата илюзия“ (1937). Знаменита е сцената, в която само по лицето на Марешал (Жан Габен), заснето през стъклото, по което барабани дъжд, зрителите сякаш „виждат“ как по плаца отекват стъпките на маршируващи неприятелски войници.
Или пък прочутата сцена във фермата на германката Елза, решила да укрие френските бегълци Марешал и Розентал, когато Габен си играе с малката Лоте и произнася на френски „Лоте има сини очи“, докато майката го повтаря на немски – знак за заличаването на езиковите граници между „неприятелите“. „Границите са измислици на хората. Природата не я е грижа за тях“, казва неговият другар по съдба Розентал (Марсел Далио), когато те поемат към неутрална Швейцария
Режисьорът Марсел Карне също максимално използва лицето на Габен в „Кеят на мъглите“ (1938). Така се стига до прочутата любовна сцена между дезертьора Жан (Жан Габен), който иска да замине за Венецуела, и Нели (Мишел Морган). Дълга целувка, преди която Габен пита: „Ти знаеш ли, че имаш прекрасни очи“?… Очите на Морган (с баретата, избрана от Коко Шанел) и грейналата усмивка на Габен. Една от най-красивите любовни сцени в историята на седмото изкуство.
„Кеят на мъглите“ е може би шедьовърът на „поетичния реализъм“ преди Втората световна война. Всичко в тази творба – условният декор на Александър Тронер в мъглявините на Хавър, „романът ноар“ на Пиер Мак Орлан и диалозите на Жак Превер, партньорството между Морган и Габен, съпътствано от реална любов – е незабравимо. Предвидено е било част от снимките на „Кеят на мъглите“ да се осъществят в Германия, Карне е имал за съпродуцент компанията УФА. Но лично д-р Гьобелс отхвърля „този плутократски, декадентски и песимистичен сценарий“. В резултат на което френският продуцент Грегор Рабинович откупува от УФА правата, без да е убеден в успеха. Тогава на мода са развлекателните филми с богати декори и масовки, а в „Кеят на мъглите“ имаме психологическа любовна драма, разгръщаща се на едно пристанище, в което действащи лица са Той (Жан Габен) и Тя (Мишел Морган), без да забравяме Злия (Мишел Симон).
За да получи виза за разпространение, от филма са премахнати някои от репликите за дезертьорството и войната, която чука на прага… След тези филми Жан Габен се превръща в звезда номер едно на френското довоенно кино, следван от Мишел Симон и Бурвил, както и от изгряващия Жан Маре. Той е пълната противоположност на сладникавите романтични красавци от епохата. Има физиката и излъчването на младеж от предградията с набраздено от премеждия лице и глас, който още тогава носи своя неподражаем тембър (впоследствие цигарите ще го направят още по-дрезгав и незабравим).
Габен е „човекът-народ“. Героят на силните чувства, какъвто го виждаме и в „Човекът звяр“ на Жан Реноар по едноименния роман на Емил Зола. В някакъв смисъл той е прототипът на Белмондо от „До последен дъх“ и на всички по-сетнешни търсения на френската Нова вълна.
Но през 1940 г. Франция е съкрушена от хитлеристката армия. Поражението е тежко, хората са обезверени. След примирието френски продуценти се свързват с Габен, който е в Южна Франция. Канят го да се върне в окупирания Париж, където киноиндустрията възобновява дейността си, но под контрола на германските власти. А те държат да привлекат най-известния френски филмов актьор.
Габен категорично отказва. Раздялата с Мишел Морган също е трудна и болезнена, както споделя той пред един от биографите си. И той и тя знаят, че това е краят на връзката им.
Холивудският антракт и войната
През 1941 г. Габен нелегално напуска Франция и заминава за САЩ. Получил е предложение от Холивуд. Идва първата пречка: не говори нито дума английски, за шест месеца трябва да научи езика, както е вписано в договора с американската киностудия. Справя се добре. Заснема два филма – единият е „Измамникът“ на Жюлиен Дювивие, който също е напуснал Европа, другият е някаква комедия на Арчи Майо. Следва второто препятствие: среща голямата немска звезда Марлене Дитрих, едно от водещите лица на Холивуд, и губи ума си по нея. Двамата са неразделни. Запазени са кратки любителски кадри как те щастливо си живеят във вилата, преотстъпена им от Грета Гарбо.
Но Габен слага кръст на тази идилия и напуска Холивуд. През април 1943 г. той се записва като войник в силите на „Свободна Франция“ на генерал Дьо Гол. Става командир на оръдие на един от танкерите, сновящи между Атлантика и Казабланка. Много пъти животът му виси на косъм заради торпеда, изстреляни от немски подводници. Впоследствие става командир на танк в прочутата бронетанкова дивизия на генерал Льоклерк и завършва края на войната, стигайки до резиденцията на Хитлер в Бертехсгаден.
Винаги същият Габен
През юли 1945 г. се завръща във Франция и честно казано се чуди какво да прави. Антрактът и бойните действия са го белязали и променили дълбоко. Той е на четиридесет и една години, напълно прошарен, у него няма нищо от предишната младежка романтика. Състарен е, снагата му се е поналяла с годините. Трябва да преизмисли наново мястото си във френското кино. А там вече са изгрели нови звезди – Жерар Филип, Даниел Желен и разбира се, Жан Маре. И Габен тръгва отново на битка.
Отказва предложение на Марсел Карне за роля в „Портите на нощта“, пак заради Марлене Дитрих. Тя е дошла в Париж, за да бъдат заедно, но установява, че макар да може да играе на френски, е „чужда“ в тази култура. Заедно с Габен финансират филма „Мартен Руманяк“ (1946), който обаче няма голям успех, макар да не е пълен комерсиален провал. И това сякаш слага край на връзката им.
Габен гледа напред, иска да има семейство и деца, Марлене Дитрих няма такива планове. През 1949 г. той среща бившата манекенка Доминик Фурние, влюбват се и сключват брак, в който се раждат три деца.
Външността му, а и неговият манталитет вече са други: Габен се е обуржоазил, превърнал се е в институция. И ако в довоенния период играе бандита Пепе льо Моко или дезертьора Жан, сега вече гледа към комисаря Мегре от романите на Жорж Сименон (и си остава един от най-добрите изпълнители на тази роля).
Ролите му в този период са десетки, но не толкова ярки, както тези на ранния Габен. Диалозите специално се преработват за него от близкия му приятел Мишел Одиар, а лична гримьорка бди над лицето на „френския монумент“.
Габен е вече „баща на семейство“ (pater familias) и нещо като патриарх на френското кино. През 60-те години по стъпките му тръгват Белмондо и Делон, Лино Вентура и Ив Монтан. На хоризонта изгрява и Брижит Бардо след „И Бог създаде жената“.
Габен спокойно пуши лулата си, наблюдавайки набезите на „младотурците“ (както сам ги нарича) от Новата вълна. Снима филм след филм (общо 95). Завинаги е спечелил сърцето на своята публика, но не предлага нищо ново. Винаги едно и също, но с качеството на „марката Габен“.
В „Президентът“ (1961, реж. Анри Верньой) той сякаш предусеща оттеглянето от сцената на генерал Дьо Гол, както и своето. С една незабравима реплика: „Аз съм смесица от анархист и консерватор в пропорции, които предстои да се уточнят“.
Още по-показателен за „разминаването във времето“ е филмът „Пашата“ (1968, реж. Жорж Лотнер). Ролята на Габен е на уважаван полицейски комисар, който разследва убийството на свой връстник и колега и иска да отмъсти за него. Ала се озовава в непознат и чужд нему свят. В баровете, където издирва престъпниците, пее изгряващата звезда Серж Генсбур, негов е и саундтракът към филма. Навсякъде висят плакати на Брижит Бардо. Камерата улавя как Габен с почуда се движи из всички тези места, стряска се от новата музика.
Най-близките му споделят, че младежките бунтове през май 1968 г. са били истински шок за него. Габен е известен като ярък привърженик на Дьо Гол и тутакси напуска Париж, бои се за семейството си. Дебаркират във вилата им в Довил, той складира брашно, ориз, консерви, сякаш се готвят за обсада. Следи разписанието на корабите (както някога Жан в „Кеят на мъглите“), склонен е да напуснат Франция.
Изневиделица се е пръкнал „нов свят“, който „старият мечок“ не разбира, и това личи по традиционните му роли във филмографията.
Изключенията в този последен период са може би две: „Котката“ (1971) на Пиер Грание-Дьофер – вълнуващ филм за старостта, в който той великолепно си партнира със Симон Синьоре. И „Двама мъже в града“ (1973, реж. Жозе Джовани) – филм срещу смъртното наказание, в който Габен прави наистина запомняща се роля на възпитател в затвора, който така и не успява да спаси от гилотината млад човек (Ален Делон), чиято съдба се сгромолясва. Този филм и дебатът след него съдействат за мораториум и отмяната на смъртното наказание във Франция.
През 1976 г. го канят за почетен президент на първото връчване на наградите Сезар. Той приема с радост. Вече се движи по-трудно, но продължава да е на сцената. Когато идва ред да каже няколко встъпителни думи, ченето му сякаш увисва. Вълнението му е голямо – цяла филмова Франция на крака го аплодира. На сцената се отваря една врата и оттам тръгва към него Мишел Морган, двамата се прегръщат, в очите им има сълзи. Сякаш четиридесет години по-късно отново са в „Кеят на мъглите“.
Но времето няма обратен ход. Разправиите около поземлената му собственост в Нормандия силно вгорчават последните години от живота на „патриарха на френското кино“. След като местни земеделци една нощ нахлуват в имота му, Габен решава да продаде „Ла Пишониер“, фермата на живота си, неговата крепост и убежище. Покрай тревогите се поболява и през 1976 г. си отива от този свят.
На погребението му се стичат неизброимо много хора, сякаш зрителите се усещат осиротели.
Днес пред музея в родния му дом има негов скулптурен портрет, дело на актьора Жан Маре, под който са изписани словата на поета Жак Превер:
Жан Габен.
Винаги същият.
Винаги подобен.
Винаги някой.
