„Многоглавото тяло“, концепция и драматургия Ясен Василев, изпълнители: Ана Петкова, Василия Дребова, Дани Кирилов, Емилия Тончева, Захари Нанков, Изабел Миткова, Николай Николаев. Визия. Фотография и дизайн Мартин Атанасов, звук Любомир Брашненков/possibility of island. Изпълнителен продуцент АТОМ театър, в копродукция с РЦСИ „Топлоцентрала“. Външен поглед Цвета Дойчева. Премиера 26 март 2024 г.
Градът и живите му творения са причудливо нещо. Неспокойни, винаги поели нанякъде, говорещи или отърсено мълчащи, търсещи покой, но знаейки, че той е някъде далеч, продължаващи по своя въображаем (по Селин) път. Те са там от желание да са там и от страх да не бъдат, и за целта измислят всякакви места, където да са. Дълги улици, улично осветление, тъмни ъгли, врати към домове и врати към други места, коридори и тъмни зали, винаги тъмни, когато те не са там. Тези места събират страховете и надеждите им, мечтите и желанията, както и онези неща, които никога не биха искали да кажат на глас. Някои от тези места усилват желанията, улавят страховете, дават мимолетна посока на града и живите му творения.
Тъмната зала, в която попаднах, театрална или танцова, следваше хода на града и живите му творения. Все пак отивах на премиера, за която бях разбрал наскоро, но за сметка на това от няколко места. Дори и аз се поддадох на импулса да привлека още някой жив там, където отивам. Градът винаги ще поддържа илюзията, че е жив, под формата на някаква събитийност, с примамката, че нещо се случва, без задължително да се случва нещо по-особено. Но живите същества на града подхранват тази илюзия, чрез която ще дирят основанието, че те са, че са били там, че нещо се е случило. Така и аз последвах „Многоглавото тяло“ към първото му творение, това на самото себе си, на неговата премиера в „Топлоцентрала“.
Арената на това творение е отворена. Публиката е оставена да избере която и да е възможна страна на сцената, откъдето да наблюдава предстоящото, или да остане на едно място, като при все това всеки възможен ъгъл за заемане и наблюдение е отворен. На сцената все още различими фигури се преплитат в тъмна амалгама от крайници, тела и лица, а от различни части на залата други тъмни фигури не откъсват поглед от случващото се и от това, което предстои да се случи. Публиката се настанява около странящите тъмни фигури, застиналите живи творения на тъмната зала, присъединявайки се към тяхното предритуално наблюдение на преплитащата се телесна копулация и към предусещането със собствения дъх, със собствения ритъм на предстоящата си съдба.
Щом всеки е на мястото си, залата притихва, осветлението става приглушено, звуковата картина и сумракът вземат превес над общата атмосфера. Няколкото тела, които досега са се вплитали на сцената, се отдалечават едно от друго и постепенно отново се събират. Бавно тъмните фигури, които са чакали сред публиката, започват да се приближават към сместа, която се гъне, вие, усуква и разтегля със собствен ход, бавно, методично, със собствено множество от движения под невидимия удар на общ ритъм.
Те се събират в центъра на сцената в многотелесна розетка, изтеглила крайниците си към периферията и събрала глава в центъра на фигурата. Творенето на многоглавото тяло е започнало, светлината и звукът се успокояват, давайки ясна видимост към легналите изпълнители. Тази първа част действа като медитативна основа на представлението, дишането на изпълнителите се успокоява, синхронизира се общият покой на сбралото се тяло, давайки възможност и на публиката да се потопи в собственото си дишане и ритъм – като нова тъмна фигура около сцената, да се отстрани от натрупаното напрежение, стигайки до представлението, от потрепването на лицевите мускули, гледайки фигурата, ясно осветена в тъмната зала. Можем да предполагаме, че тази част отнема толкова време, колкото е необходимо многоглавото тяло да стане подвластно на себе си, на колективния си и колективиращ устрем, стремглаво посегнало едновременно към своя телесен предел и копулационната си сърцевина, откъдето се захранва – до самия момент на задвижване на това тяло.
Тази първа картина ще остане като ехо докрая на спектакъла. Едновременно спирачна тяга и задвижваща сила, която подхранва това общо тяло отново и отново да изплува от невидими недра. Това копулационно и самокопулиращо се тяло е нарцистично в желанието си, но в своя взор-движение остава неспособно да види собственото си отражение. Първата картина на спектакъла е по-скоро в полето на визуалното, на живата картина, на живописната перформативност, посягайки към едно предрефлексивно, разклонено и разклоняващо се множество, същото множество, в което по-рано са били тъмните фигури, творения на залата, и предварителното ядро на гънещото се „многоглаво тяло“, което разчленява отделните съставящи го тела в гънеща се тъмна маса от потъващи и изплуващи движения на отделни крайници. Приведена в движение, под звука на ускоряващия се музикален ритъм, фигурата кара лицата, крайниците, телата на изпълнителите да потъват в общата им тъмна дреха, в сенките на залата и в сянката на собственото си движение, оставяйки волята за движение, необходимостта от въздух или пространство да пропадне в безкислородната амалгама на „многоглавото тяло“.
Продължителността на тази част, а и на представлението като цяло би поставила на изпитание волята дори и на най-верния зрител. След дългото медитативно начало (което, както казахме, най-вероятно продължава точно колкото е необходимо) съчленяването и задвижването на „многоглавото тяло“ продължава около час, след което бавно отделните фигури крайници се изтеглят към края на сцената, отново обръщайки взор към мястото на събитието. Но вместо тук представлението да приключи, следва втора част, в която фигурите отново бавно се приближават една към друга, разчленят се и се съчленяват в тъмната амалгама, музиката отново започва своя репетитивен ритъм, а осветлението я следва методично. При това второ събиране се пропуска общата медитативна част – телата директно се насочват едно към друго, сякаш търсейки загубената си цялост. Движенията напомнят впечатлението от първата част, но те вече са уморени и не е ли това цената, която „многоглавото тяло“ плаща за своето съществуване – своята бодрост? Дали това е ново тяло, което няма как да възстанови първоначалната си цялост, или е сиво, бледо повторение?
В края, когато осветлението е достигнало предела на своята репетативност, а звукът се е превърнал във фоново бумтене, „многоглавото тяло“ бавно започва да се дели, но колкото по-самостоятелни стават отделните крайници тела, толкова по-лесно те започват да се делят. Част от телата на публиката вече са се отделили и напуснали залата. Щом представлението приключва и останалите стават, отначало бавно на изхода, а вече отвън изглеждат все по-самостоятелни и по-ведри в собственото си тяло с крайници. Накрая всички поемат в нощта, следвайки неспирния бяг на колективното обществено тяло, съчленяващо и разчленяващо се, протягащо се и отново потъващо в себе си, отделящо се накрая в собствена си самостоятелна крайност.
„Многоглавото тяло“ е представление, резултат от множество упражнения, репетиции и ателиета в Норвегия, Белгия, Нидерландия, Чехия, Словакия, Германия и България и съответно получило подкрепа от най-различни политики и стратегии за култура. Възможността на този опит да се огледа и провери в различен контекст, сред серия от близки и различни практики, може би помага на „Многоглавото тяло“ да се отграничи като самостоятелно и да се приобщи към други сродни опити. В тази перспектива се развиват ателийните съвременен танц и движенчески изследвания. По-важно тук изглежда не съобщаването на определена идея или визия, а достигането до едно предречево състояние на споделено и споделимо усещане за цялостност, но и за самостоятелност, в която отделният индивид може да се огледа и да съотнесе собственото си възприятие, идеи и визия.
