Със скулптора, който твърди, че никога не е работил по поръчка и не е правил компромиси, разговаря Стефан Джамбазов.
„Правя и хвърлям, защото никой няма нито интерес, нито желание да се бръкне. И аз още като го правя, знам, че изложбата като мине и ще го хвърля… Ще бъдат шест или седем форми, ще бъдат на изложбите и после ще видя как ще ги складирам тук… Кого да чакам? Годо ли да чакам? Не мога да чакам, защото искам да ги направя. Какво друго да правя?”, пита скулпторът Павел Койчев, който в ателието си подготвя нова пластична провокация.
И продължава: „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Добре че имам жена, която е абсолютно жертвоготовна, и деца, и внуци”, казва Павел Койчев. Но го казва не с огорчение, а с усмивка. Защото Павел Койчев е наистина щастлив човек, който обаче не обича да е в центъра на вниманието. Даже няколко пъти се опитва да ни отклони от този разговор и когато идваме в ателието, казва: „Аз не искам, вие настоявате”.
За себе си твърди, че никога не е правил нещо по поръчка, не е правил компромиси и винаги е подхождал почтено към работата си. Въпреки че не отрича известна суета. Но каква е тя, ще разберете след малко.
Започваме разговора за фара в Царево, който бе открит преди около месец. Одисеята е дълга. Павката, както всички приятели го наричат, решава да направи нещо тракийско, не точно свое авторско, на мястото на бутнатия предишен фар. Казва на кмета, че ако намерят пари за отливката, ще го направи, като за себе си не иска нищо. Иска само режийни за пътуването до там и пари за леярната. Кметът опитал да намери средства от местни бизнесмени, но не се получило. И тогава от ГЕРБ дали партийни пари. Но островчето, където трябвало да се направи фарът, бил държавна собственост, а не на общината. С него се разпорежда Пристанищна инфраструктура и предишното правителство не дало разрешение да се направи фарът там. Може би за да не отиде славата за ГЕРБ. „Добре, почнато от ГЕРБ, свършете го вие”, казал скулпторът, но никой не му обърнал внимание. Започнали и писания, че това е езическа богиня или тракийска царица и как може такова нещо.
И Църквата се намесила, сливенският митрополит Йоаникий изпратил дълго писмо – не може ли някой български светия да е там… „Как може светец да държи фар”, пита пък Койчев. И в крайна сметка наложило се да промени проекта. И вместо пресечена пирамида за основа на скулптурата трябвало да направи конус. А тя не е направена за сушата, тя държи фар, казва Койчев, омерзен от историята.
Фигурата е тракийка, исках да е тракийска, разкрива идеята си скулпторът. И още в първия момент се сетил за гробницата в Свещари. Десетте кариатиди му направили впечатление. Но не си дал сметка, че те са по 1, 20 м, а той ги мислел поне за по два. А фарът е 5, 70 м. И като извадил снимки, разбрал, че всяка фигура е различна. Добре че не отишъл да ги види в Свещари, иначе щял да се откаже. Те са от камък, съвсем друго третиране на формата, трябвало да промени много неща, те нямат гръб. „Аз гърба го измислих, променил съм дрехата и основно завивките на дрехата. Щях да се откажа, но беше свършило вече… Бяха писали, че било копие, не знаят какво е копие, какво е адаптация. Това са толкова елементарни неща. И аз не знам – адаптация ли е, инспирирано ли е… Направих го и го сложихме. Отидох вечерта да го видя и за първи път ми хареса. Ако ме бяха критикували като скулптор, щях да си мълча. Но по такъв гнусен начин – неграмотно, недобронамерено, вкараха партийните неща”, казва Койчев. И пояснява: „Стотинка не съм взел, няма и да искам, 130 000 лева струва цялата скулптура, това са три тона бронз”, казва той и на въпрос защо го е направил без пари, при това подложен на ругатни, отговаря през смях: „Грешката е моя. Грешка е, аз трябва да зная къде се намирам, какъв е дискурсът. Между другото, обърнах се към експертна комисия към СБХ – да даде оценка на моя труд. Оценката беше 45 000 лева. Дадох я на кметството, исках да се публикува във вестника, за да знаят хората. И то оценката е такава, защото все пак работата е адаптация, иначе хонорарът ми трябваше да е двойно по-голям.”
Един вид това е дарение. А на въпроса защо работи без заплащане, Павел Койчев отговаря: „Какво да чакам? Кой да ми даде, кой да ми откупи работа? Държавата да ми откупи нещо? Няма такъв случай. За 25 години имам една откупка от изложба през 1992 г., на Националната галерия, за 3000 лева – беше за една пластика, и това е. Аз изобщо не правя поръчки. И фарът не е поръчка, това си е изцяло моя идея, изцяло моя измислица. Ни най-малко не се чувствам огорчен. Няма от какво. Не съм чакал някакви благодарности, нито пари. Нищо не съм чакал. Суетно ми беше, единствено суета, ей така – деца, внуци, правнуци да кажат: ето, дядо го е правил. Това ми е единствената суета, която имам… При Тетевен има един мост, каменен мост при кв. Полатен, който прехвърля река Вит. Прадядо ми, който е бил кмет, го е направил скоро след Освобождението. И сега като минаваме оттам, внуците казват – това го е направил прадядо ни. Ето, това е – суета”.
Павел Койчев сподели и за една друга своя суета, заради която отново беше критикуван от художници и изкуствоведи преди години. През 2011 г. Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов участваха на Венецианското биенале от името на България, след като държавата не беше направила нищо за националното участие, а от Министерството на културата казаха, че имат само съгласувателна функция. Павел Койчев обяснява: „Във Венеция исках да отида с „Водна паша”. Но пак не се намери кой да даде една сума, която е смешна в международен план, за да се отлеят фигурите в материал. Защото те са в стиропор”. Той мислел да извади своята изключително интересна скулптурна композиция с небесния пастир в езерото край Осиковица (от 2009 г. – б. р.), тя седяла три месеца, а сега е прибрана в някакъв склад. Удържала на бурите, но не се намерило кой да даде пари да отиде във Венеция.
Като не се намерили средства, кураторът, швейцарецът Джордж Лукс, събрал от ателието каквото имало. „И при Греди така, и при Хубен. Не трябваше да се съгласявам да ходя, но пусто – на 72-73 години съм, викам, кога ще ми се удаде да отида на Венецианско биенале. Който разбира, знае какво е Венецианското биенале като репутация, и аз направих компромис. Това ми е и единственият артистичен компромис, който изобщо съм правил. Нещо, което съм смятал, че не трябва да правя, го направих… Да, от чиста суета го направих. Без изобщо да мисля какво ще се развихри. И се развихриха нещата.” Това признава Койчев и не иска да коментира. Но не може да не отбележи, че много от артистите правят неща специално за биеналето, а не така – да се вземе от ателието каквото има … А и „Обиталището”, което беше пред президентството преди време, можело да отиде на Венецианското биенале, но нямало кой да го финансира.
„Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години в Академията, затова не желая никакви лагери”, споделя Павел Койчев. И посочва една скулптура, направена през 1967 г. – „Семейството”. „През 1966 г. завърших и просто исках да пречупя тези десет години – гимназия през 50-те години, в началото на 60-те – академия. В Академията ни позволяваха да разглеждаме импресионистите само със студентска карта. Външен човек не можеше да види импресионистите през 1966 г.”, спомня си Павел Койчев онова време, което за него като творец е било много тежко заради комисиите и идеологическите съображения. Затова през 1967 г. искал да пречупи предишните години. През лятото наел един сутерен на Сточна гара. „Голяма влага беше в тези две стаи. Там направих 10 – 15 композиции, направо в гипс ги работих, от тях останаха 3 – 4, другите се изпочупиха. И преди няколко години тази я направих голяма, да видя какво ще стане.”
„Интересува ме външното пространство, навън да направя нещо – не само в природата, може и в градската среда. Като изнесеш скулптурата навън, да не я изяде пространството. Фактически навън проличава колко е добра една скулптура. Интересуват ме по-мащабните работи”, казва Павел Койчев. Той отбелязва, че е правил скулптури със слама, с клечки, с тор, с кал, защото е евтино. Как иначе да направи тези големи работи? Разбира се, съобразява се от какъв материал ще направи дадена форма. „Торният бръмбар” при НДК идва от детството му – от спомените за плетените кошове от царевица.
Иначе по отношение на наградите в него няма суета. Даже на неотдавнашната си награда – почетния знак Златен век на Министерството на културата по повод на 75-ата му годишнина, гледа с чувство за хумор. „Наградиха ме, добре. Толкоз съм амбициозен, че никоя награда не е достатъчна. Аз знам какво съм и искам да се надскоча. Най-спокойно гледам на наградата и даже съм я забравил. Това, което съм направил, все е повлияло на някого. Както и на мен са повлияли други преди мен. Да, доволен съм от това, че на някого съм повлиял”, казва скулпторът с топлота. И тези негови думи не са израз на прекомерно самочувствие. Напротив, той твърди, че не харесва нищо свое. Даже фарът в Царево е харесал, едва след като го е видял осветен вечерта. И ни препоръчва да вземем лодка и да го снимаме откъм морето. Иначе се е опитвал няколко пъти да поправя свои скулптури, но нищо не се получавало. Каквото направи, това е.
„Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие. Макар че моите теми са сериозни. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е, защото всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис… Енергията, която влагаш подсъзнателно, някак си излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е излъчването. Хиляди правят кубизъм, абстракционизъм, обаче не всичко има стойност… И може работата да е по-несръчна, но когато в нея има нещо, не знам и аз как да го нарека, зрителят го усеща. Макар че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”, казва с усмивка Павел Койчев и се връща към работите от стиропор, които после пак ще прибере в ателието.
Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.
