Героинята на най-известния аржентински комикс стана на 50 години през 2012 г. Журналистката Лейла Гериеро се връща към образа на това бунтовно и любопитно момиче, силно повлияло на нейното поколение.

Книгите са все още тук, дори четиридесет и шест години по-късно, на един рафт на нощното шкафче на мама, редом с чифт пантофи, които тя вече не носи. Нека чувствителните души се отдалечат: книгите са раздърпани, обложките – откъснати и пъхнати между страниците, а самите страници са разбъркани помежду си. Най-старата книжка датира от 1966 г. – една година преди моето раждане, а последната от 1973 г., годината, в която започнах да чета редовно книгите за Мафалда. Тъкмо чрез тези книжки с цветни корици, публикувани от аржентинското издателство „Едисионес де ла Флор”, аз открих Мафалда, рисувана от Кино[1] в периода 1962-1973 г.  Открих тези книги, когато бях на 7 години и жадно ги прелиствах навсякъде из къщата. Моите родители ми разрешиха да ги чета, но ме предупредиха, че няма да ги разбера, защото това не са книги за деца.

Кино създава персонажа на Мафалда на 15 март 1962 г. Ала тези версия никога не вижда бял свят. Тя е била създадена като реклама за домакински електроуред, но така или иначе митът възниква на тази дата. Петдесет години по-късно култът към Мафалда се разпространи из цял свят. През зимата на 1999 г., по време на едно интервю в неговия дом в Буенос Айрес, Кино сподели пред мен, че не си е представял подобен успех, нито пък, че хората често ще го спират и поздравяват с неприкрито обвинение: Мафалда е само една рисунка, не е личност от плът и кръв. Но някои хора изглежда смятат, че преди двадесет и шест години съм убил група от девет лица – деветимата герои на комикса. Понякога ме третират като убиец.

И тъй, запознах се с Мафалда през 1973 г., в годината, когато Кино спря да я рисува. Тъй че първото нещо, което узнах за нея, беше, че ще трябва да се задоволя с тези десет книги. Но за едно седемгодишно дете и тези книги са неизчерпаемо съкровище: през следващите години аз продължавах още и още да навлизам в този свят, докато го научих наизуст. В това време се случиха много неща: президентът Перон почина през 1974 г., военната диктатура започна през 1976 г., брат ми наследи моето колело с три колела и си счупи зъб, аз се научих да се пързалям с ролкови кънки, а цялото ми семейство упорито се съпротивляваше да не ходим на море. Едно нещо е сигурно –  разпознавах у татко тревогите на бащата на Мафалда; у самата мен – неделната депресия на Фелипе (приятел и съсед на Мафалда); а у по-малкия ми брат – невинността на Джило (малкият брат на героинята). Мама беше друго нещо.

„Питам се дали когато мама е била малка, е искала да бъде това, което е днес”, се пита Мафалда в една от книгите. И за да изясни нещата, героинята се вмъква в спалнята, където майка й, заобиколена от парцали и препарати за чистене, в лошо настроение се опитва да въведе ред в семейното огнище. „Какво искаш?” – сърдито процежда майката. На което Мафалда отвръща: „Нищо, само исках да ти разкажа за едно момче и какво му се случило като си пъхнал пръста във вентилатора, но няма значение.” В друг комикс майката чисти етажерките и попада на старите си партитури за пиано: „Моите 13 години. Учителката Гамбароли. Нещастната. Тя вярваше, че ще стана голяма пианистка”. И продължава да чисти, когато внезапно спира и горчиво казва: „Коя е всъщност нещастницата?” Да разбера, че една майка може да се съмнява в избора си – и дори да съжалява за него – беше за мен разтърсващо откритие. Понякога докато майка ми кърпеше чорапи, переше или миеше съдовете, аз я питах: „Мамо, какво си искала да бъдеш?” А тя вдигаше очи към небето и повтаряше: „Ах, Боже мой, дете. Все тези въпроси!“ Моят предпочитан герой от книгата беше Либерта, заедно с цялото й семейство, но не и в очите на мама. Според мама Либерта и тайнствените й роднини бяха порочни хора. Очевидно това не бяха книги за деца.

Мафалда живееше в апартамент на петия етаж, на улица „Чили”, номер 371, в квартала „Сан Телмо”, Буенос Айрес. Аз живеех в една огромна къща с голям парк, с множество маслинени дървета, рози и портокали, в град Хунин, на около 250 километра от Буенос Айрес. Мафалда ходеше на училище пеша, докато мен татко ме караше с кола и ми носеше закуската в леглото. Мафалда растеше в град с небостъргачи, смог, ескалатори, автобуси, задръствания и шумотевица. Аз живеех в чистичко и тихо градче, където най-високото здание беше на девет етажа, а вероятността да има задръстване граничеше с научната фантастика. Ето защо, вследствие на моето провинциално съществуване, животът на Мафалда ми изглеждаше като изтънчен и светски живот, изпълнен с безгрижна и радикална независимост. Мечтаех как ще порасна и ще се установя в Буенос Айрес, как ще ходя на работа с автобуси, как ще чета, седнала на площадите и ще вечерям в някои от тези апартаменти. Всички тези неща, прибавени към възможността да вдишам от смога – о, смог! – ми изглеждаха връх на модерността.

Но когато на девет години отидох за първи път в Буенос Айрес, аз открих, че освободен от фината линия, с която го рисуваше Кино, градът е напълно различен. Не откривах нито улиците, из които Мафалда вървеше с обувките си с формата на ютия, нито пък ливадите в парковете, където Мигелито обичаше да мечтае, легнал по гръб, нито просторните и слънчеви апартаменти (този на Мафалда беше огромен), където спокойно можеше да се спи, готви или гледа телевизия. Улиците бяха разбити, парковете – зле поддържани, апартаментите – крайно малки, а смогът – невидим. Това не беше един грозен град, а нещо по-лошо: един невидим град. И макар че продължавам да живея в него от години, все още търся онзи Буенос Айрес.

Веднъж, когато бях съвсем малка, се запитах на каква възраст е Мафалда. И разбрах две неща: първо, че винаги ще съм по-стара от нея, която е на 6-7 години; второ, че тя няма човешка възраст, защото не е нито млада, нито стара, а още по-малко дете. Ето защо идеята, че има родители ми се стори чудовищна.

Представям си, че на времето Мафалда би трябвало да е играла ролята на опасен Троянски кон. Комиксът е наблъскан с политически намеци, които дълго време запазваха остротата си, макар и да си оставаха непонятни за едно седемгодишно дете, каквото бях тогава, колкото и то да бе любопитно. И все пак моите родители бяха принудени да отговарят на редица въпроси, предизвикани от тези страници и то във време, в което дори в най-невинните питания имаше нещо взривоопасно: кой е Фидел Кастро? Какво са правата на човека? Или правото на народите да се самоопределят? А Куба? Какво е синдикат? А ООН? Понякога си казвам, че би било добре да имаме целия регистър с отговори, давани от родителите на въпросите на всички деца, израснали между последното правителство на Перон и военната диктатура от 1976 г.; между забраната да си пускаме дълги коси в училище и забранените книги, заровени в дворовете на нашите къщи; между еуфорията от спечелването на Световното първенство по футбол и изчезналите приятели на нашите родители, чиито имена произнасяхме шепнешком. Понякога си мисля, че би било добре да сме запазили всички тези отговори, защото те ще ни помогнат да узнаем какви бяха нашите родители, какви бяхме ние и какво правеха с нас.

Лейла Гериеро (род. 1967 г.) е едно от големите имена в аржентинската литература на репортажа. Започва кариерата си през 1991 г. във всекидневника Pagina 12 и оттогава пише на страниците за култура на множество издания в Латинска Америка и Испания. През 2010 г. получава наградата на Фондацията за нова ибероамериканска журналистика. Името ѝ нашумява около една нейна книга-разследване, посветена на вълната от самоубийства в края на 1990 г. в едно малко петролно находище в Патагония (Los Suicidas del fin del mundo. Crónica de un pueblo patagónico). Текстът е публикуван в El Pais/Presseurop.

Превод: Тони Николов