Начало Идеи Гледна точка Моето магаре и аз
Гледна точка

Моето магаре и аз

Деян Енев
04.03.2015
2352

DEnev

Вървим нагоре по пътеката, по каменистата пътека – моето магаре и аз.

Наоколо са наклякали драки.

Уж грее слънце, а ветрецът реже като камшик.

Виждам отбивка, а в отбивката – чешма. Но чешмата е зеленясала, мълчи, не пее, чучурът е сух. Сядам на ръба на коритото, на вкаменения мъх, да изпуша барем една цигара.

Моето магаре търпеливо ме чака, а в търпеливите му, големи като ябълки очи, се оглеждат политналите, изпочупени от бурите и веявиците горички околовръст.

Всичко още е сиво и кафяво, зеленото е далеч.

Надигам се, проверявам товара в дисагите и тупвам магарето по сивата гърбина – хайде!

И нашият малък керван – моето магаре и аз – пак потегляме по каменистата пътека, която криви нагоре по върлото – ха насам, ха натам. Не пътека, а светкавица.

Поглеждам разръфаните от камънаците копита на моето магаре, под които се подават изгризаните петали и се заричам – другия път ще го подкова с чисто нови лъскави подкови, да чатка по пътя като офицерин. Магарето сякаш разбира за какво си мисля и ме поглежда с голямото си око. В окото му съзирам хем благодарност, хем присмех.

И за авторитет се покашлям дебело.

По-нататък виждаме едно селце. То стои като заковано на склона. Но не се чуват петли, от комините не излиза дим, не мекат ярета, не плющи на вятъра бялото пране, не се чува звек от брадва. Едно захвърлено като празен куфар селце.

Горе на върха има параклис. От векове е имало параклис, но е бил разсипан. Но сега се намериха хора, та го изградиха наново, стегнаха го, измазаха го. Малък параклис, като разпериш ръце вътре, и достигаш стените. Та се уговорих с отец Константин, да кача горе богослужебните книги. Покрай богослужебните книги натоварих и други книги, главно религиозни, но и няколко безценни романа, а също и много стихосбирки.

Стихове сега не се четат, край контейнерите за боклук можеш да намериш какви ли не чудни стихосбирки. И на битака също. Та рекох да кача и стиховете горе, да са на сигурно място. Не питах отчето, ама си мисля, че няма да има нищо против.

Отец Константин скоро ще отслужи литургия в параклисчето, само да се стопли, че да го отпуснат малко колената. Но ми заръча – ти качи горе богослужебните книги, всичко да е готово, тип-топ. И свещи качи. Та и свещи носим в дисагите с моето магаре, верно, от скъпите, по лев, овързани в снопове по петдесет в амбалажна хартия. Отец Константин така каза – който се е качил догоре, той ще запали и от скъпите свещи, като няма от евтините. И е прав.

Някой ще каже, че попът е печалбар. Аз пък ще кажа, че отец Константин е на осемдесет години. Той служи в гробищната църква в едно селце до София. Но прие да се грижи и за параклисчето горе на върха. Само, каза, да се стопли малко, че да ме отпуснат колената.

Той осигури и магарето. До горе, каза, товар само с магаре можеш да изкачиш. И един ден ме извика и ме запозна с моето магаре. Погледнах голямата му конска глава, дългите уши, малкото сиво тяло и тъничките крака и веднага го обикнах.

– Има ли си име? – попитах.

– И да има, не го знам. Затова ще носи твоето име. Тъкмо да не го забравиш – засмя се отец Константин и среса с ръка дългата си бяла брада. А после ме попита: – Чел ли си свети Франциск от Асизи?

Срам не срам, признах, че не съм го чел.

– Свети Франциск така говори за тялото на човека, за своето тяло – нарича го „моя брат магаре”. Така че няма нищо обидно магарето да носи твоето име. Отсега нататък то ще бъде нещо като придатък на тялото ти. А ти, от своя страна, ще бъдеш неговата връзка с небесното.

Магарето ме гледаше с големите си като ябълки очи и стрижеше с големите си уши. В очите му прочетох присмех и планини от търпение.

Така, с една дума, се създаде нашият малък керван – моето магаре и аз.

Не знам кога ще стигнем до върха. Но като стигнем, вече виждам всичко, което ще стане. Знам какво ще направя – ще разтоваря книгите и свещите, ще ги прибера на сигурно в параклисчето. Ще развържа самара, за да изсъхне потта от гърба на моето магаре. И докато потта му съхне, ще седна да изпуша една цигара.

И тогава ще видя двете черни ивици на гърба на магарето, скрити досега от самара.

После ще започнем слизането надолу. Всеки ще ви каже, че слизането е по-трудно от изкачването. Защото, докато се изкачваш, знаеш, че горе има един параклис. А като слизаш, знаеш, че долу те чака големият град с разпилените край контейнерите за боклук стихосбирки и какви ли не други безценни книги.

Колко ли курса трябва да направим с моя брат магарето, за да ги спасим всичките. Напременно трябва да го подкова с нови подкови, на всяка цена. Да чатка по пътя като гвардеец. И не заради туй, че носи моето име.

А заради двете черни ивици на гърба му, които се пресичат под формата на кръст. И които остават скрити под самара.

Деян Енев
04.03.2015

Свързани статии

Още от автора