0
667

Можеш да не си поет, но трябва да си гражданин

kalin_verona_1_

Всяко поколение рано или късно намира своята революция, казва в интервю пред Катя АТАНАСОВА авторът на „Пролетта на емигрантите” (изд. „Сиела, май 2013). Книгата, описваща бунтовете, подслушванията и сблъсъците във властта, беше наречена пророческа.

Калин Илиев (р. 1956) има собствена версия на филма „Изток – Запад” . Тя звучи така: „През 30-те години Сталин обявява амнистия на политическите емигранти. Дядо ми отива да провери дали това е истина. Стига с рибарска лодка до Одеса. Веднага е арестуван и затворен със стотици други в празни складове на пристанището, охранявани от червеноармейци с картечници и кучета. Амнистията се оказва блъф за пред общественото мнение във Франция и други страни, които подкрепяли Сталин. Всички пристигащи били избивани в късна доба и заравяни наблизо. През нощта извеждат дядо ми. Прекръстил се, знаейки къде отива. Навън обаче го чака шефът на охраната, офицер от червените. Стои изправен, но обърнат с гръб към дядо ми. Това бил единият от неговите трима братя. Двама от тях са били бели, другите двамата – червени. Братята се разплакали, седейки с гръб един към друг.”

Сцената продължила само един драматургичен миг. След по-малко от минута дядото на Калин се качил обратно на лодката и се върнал в България. А срещата между Катрин Деньов и белогвардейския наследник се случва в Двореца на авторите в Париж, на официалната церемония през 2010 г., когато Калин Илиев е приет за член на Съюза за авторски права (SACD) на Франция.

Роденият и живеещ в Габрово публицист, писател и драматург е преведен на повече от 15 езика. Определя себе си като политическо животно. Автор  е на романи и пиеси. Пиесата му „Границата” е играна цяла седмица в рамките на летния фестивал на професионалните театри в Париж през 2009 г. Първият му роман се нарича „Последният пощальон”, а на 20 юни излезе и вторият – „Пролетта на емигрантите”. В него действието се развива в две времена – март 2012 и юни 2013 г.

ilievОт корицата: Пророчески, завладяващ роман! Книга, която улавя и описва бунтовете, подслушванията, сблъсъка между президент и премиер от 2013, преди те да се се случили. Книга, която повдига завесата на бъдещето! Книга за вечната битка между добрите и лошите, за „сянката на животното”, която наднича зад Човека…Народът на Нулиа е доведен до мизерия и отчаяние в резултат на лошото и корумпирано политическо управление. В страната се шири  полицейщина, масово подслушване, терор и страх. Между отделните кланове във властта текат жестоки изобретателни сблъсъци за надмощие. Главните герои сред управляващите – Вожда, Клюна, Глигана, Джокера, Плъха, са обсебени от бесовете на алчността, разрухата и сексуалния нагон, доминирани от „сянката на животното”, според определението на един от героите. Месец преди изборите в Нулиа се завръщат десетки хиляди емигранти, ръководени от организацията „Освобождение”, чиито водачи под секретност работят за каузата от Париж и Лондон. Целта им е да катализират гражданския процес и заедно с останалите нули да спечелят изборите и променят политическото статукво в страната… Властите са, изненадани от неочакваното нашествие на толкова много свободни и независими хора, се противопоставят с всички възможни средства. Обявяват извънредно положение, променят закона, за да не могат емигрантите да гласуват, подготвят обезглавяването на емигрантската организация. Избухват масови протести и въоръжени сблъсъци…

Пролетта на емигрантите” е определено алегоричен роман, защо избрахте тази форма, за да разкажете историята си за страната Нулиа?

Така се чувствам свободен като автор, за когото по-важни от буквалното описване на исторически събития или пресъздаването на някаква действителност и образи са темите, свързани с човека въобще. Интересно ми е какво се случва с нашата душа, с нас в Космоса, такива неща. Никога не съм имал вкус към документалната или чисто психологическата проза. Алегорията, притчата дават простор на въображението ми, за мен това е много важно. Обичам да летя, като пиша, да се опиянявам, дори понякога да изгубвам съзнание от разредения въздух в по-горните слоеве.

Героите с имена Вожда, Клюна, Плъха, а също и Радикалния, Пророчицата  и т.н., от една страна, са отчетливо обобщени образи, а други  – Макс, Виктория, Теди, Боби са като че ли с по-човешки лица. Това търсен ефект ли е или се получи от собствения ход на разказа?

Отговорът е  – и двете. От самото начало знаех, че някои от образите ще претърпят развитие, ще станат по-плътни в психологически план, други ще останат по-схематични, с ясна конотация към алегорията, но не знаех как точно ще стане това, не бях ги програмирал и проектирал както правят някои други писатели. Днес този тип на колажа в модерната литература се използва успешно от редица автори, един пример – Харуки Мураками. Подобен похват съчетава вълшебството на приказността и психологическата наситеност, която носи по-висока „температура” и увлича читателя.

Определиха романа ви като пророчески? Смятате ли го за такъв и разкажете накратко как ви дойде идеята за него?

Първа така го нарече Ваня Захова, която бе коректор на книгата, нейна е заслугата за това. После се присъединиха и други гласове с подобни квалификации. Щом казват, навярно са прави, но държа да отбележа, че в никакъв случай не съм целял това. По-важно за мен е да надникна в Космоса и Бъдещето, дали наистина няма да се окаже, че част от душите на хората, които днес управляват света, в някои от циклите на своите предишни превъплъщения са били на животни. И че с нас се извършва генен инженеринг от представители на извънземни цивилизации.

Идеята за романа „Пролетта на емигрантите” ми дойде като сън, като копнеж. Толкова силно исках да се промени политическата обстановка, че реших да го направя сам, с моите възможности като автор. Останалото Карл Густав Юнг нарича „автономен творчески комплекс”. Записваш това, което чуваш или долита отнякъде, или някой ти нашепва. Важното е да си подготвен за това.

Утопия ли ви се струваше романът, когато го пишехте, и мислехте ли, че събитията в България ще се развият по този начин?

Чувството бе смесено. От една страна, осъзнавах, че пиша утопия, от друга, много силно исках това да би било възможно. Да се събудим. Да прогоним страха. Да се върнат емигрантите – външните и вътрешните. Да освободим страната си от хората с прякори. И то взе, че започна да се случва. В момента на площада са моите герои, вътрешните емигранти, прогонили страха. Но там има и не малко външни емигранти, навярно дошли за лятната ваканция, те също са сред протестиращите.

Как бихте коментирали ставащото днес в страната ни?

Това без съмнение е своеобразна форма на революция. Всяко поколение рано или късно намира своята революция. Понякога тя е по-красива, друг път – уродлива. Не бива да забравяме живите факли, обесените, скочилите от прозорци и балкони. Никога у нас толкова хора не са загинали публично за толкова кратко време след Десети ноември 1989 г. Една от героините в романа казва: „Истинската революция е като раждането, пролива се кръвта на невинни.”

Моля се нещата да не загрубеят. Но има хора, които са готови да тласнат страната към хаос и гражданска война, за да прикрият собствените си престъпления. Постоянно чувам тътена на онова, което може да се случи, а то е страшно. Вярвам, че няма да го допуснем. Надежда ми дава фактът, че от февруари насам българите масово се освобождават от страха и са готови да воюват за граждански каузи.

А имате ли предвиждане как ще се развие гражданският протест и дали исканата оставка на правителството ще стане факт?

Разбира се, че това правителство няма да изкара мандата си и рано или късно ще падне. Може би е добре да свърши определена дейност. Протестиращите имат нужда от време, за да ферментира тяхното представителство. Ако това се случи, следващият парламент ще е по-нормален, хората ще го припознаят. Ако не се случи, ще падат парламенти и правителства. Но така е по-добре, отколкото да се търпят наглостта, полицейщината, рекетът, беззаконието, чалгата. Чакат ни тежки времена, но за добро.

Какво бихте казали на днешните емигрант и въобще на хората, които живеят извън България сега? Как бихте им описали обстановката тук?

Вариантите са два – да се оплакваме или да търсим позитивното в това, което се случва. Тези емигранти, които търсят само материалния просперитет и спокойствието, няма да ме разберат, ако им говоря за второто. А никога не бих им се оплаквал.

Мога да опиша обстановката тук с няколко думи така: „Народът се събужда, предстои отново да станем нация, нужно е време.”

Смятате ли, че литературата може да провижда бъдещето?

Разбира се. Жул Верн е само един от ярките примери за това. Та кой друг, ако не въображението и вярата са родители на Бъдещето!

Каква е ролята на писателя във времена като днешните? И въобще в живота на обществото, къде виждате и своето място в този смисъл?

Ролята на писателя винаги е била и е една и съща, говоря за истинския писател, а не за авторите на подозрителни еднодневки в различни жанрове. Той трябва да бъде неспокоен, да бъде безстрашен и да пише. Тогава ще му се чува гласът. Днес това е много трудно, но си мисля, че за писателите, за които говоря, винаги е било много трудно.

Моето място го виждам в стих на Некрасов, който напоследък често цитирам, но правя това съзнателно, нека го чуят повече хора: „ Поэтом можешь ты не быть. Но гражданином быть обязан”. Можеш да не си поет, но трябва да си гражданин.