Начало Идеи Георги Марков Може би нова вълна
Георги Марков

Може би нова вълна

Георги Марков
31.10.2015
1706

georgi-markov

„Липсата на проникновение, което нашият съвременен писател показва по отношение на себе си, излиза, че е и липса на проникновение спрямо живота, който го заобикаля. Отгоре на всичко и сюжетите са безинтересни, и идеите още повече.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в., публикува се за първи път.

Не мога да твърдя, че познавам основно българската литература през последните две години. По разни причини човек не може да прочете или прегледа всичко, пък и вероятно най-доброто не намира място върху страниците на популярните литературни вестници и списания, които в грамадната си част не заслужават дори да се разгръщат. Върху тях разни пишещи събратя разливат пищни словоизлияния, които силно напомнят досадното повтаряне на развалена плоча. Пък и всеизвестна истина е, че нито едно от що-годе значителните произведения в нашата съвременна литература не се е появило с официална благословия. Малко или много всичко по-талантливо противоречи на сивото блато. (Тук искам да поправя термина „сив поток“, понеже в природата не съществува „сив поток“, а съществува „сиво блато“.) Дори когато разглеждаме работите на добри писатели, забелязваме, че колкото по-близо са те до официалната линия – толкова по-слаби са творбите им. Бих повторил за кой ли път, че от литературна гледна точка днес у нас се живее извънредно интересен живот. Несъмнено идеите, проблемите и драмите на живота, пред които е изправен един гражданин у нас, ни предлагат богатство на изживявания и образи, които не сме имали в цялото ни минало. Конфликтите са далеч по-остри, по-динамични и всеобемащи, човешките характери, пълни с противоречия и разположени в много планове. Ако някога у нас беше лесно да се установят отношенията между индивид и общество, днес това е безкрайно трудно поради тоталното нашествие на обществото в живота на индивида. Но как чертите на това общество влияят върху чертите на онези, които го образуват, и каква е съдбоносната зависимост между правото на обществото и правото на индивида, къде е балансът между нашата отговорност и обществената отговорност и кои са постоянните критерии за нравственост – това са много трудни въпроси. Техните отговори не могат да бъдат дадени от политиците или философите, нито от някой пленум или теоретическа конференция. Те са „белите лястовици“ на дългото писателско търсене в живота. И ако аз често се сърдя на творби, написани от писатели с вече изявени възможности, то е заради страха им и бягството им от този живот. Псевдолитературата на писачите на исторически повествования никога не ме е интересувала. Колкото и да ми разказват, че помохамеданчването на помаците съдържало съвременни символи, или пък че знамето на Райна Княгиня било свързано с душевността на днешната българка, аз отвръщам като Иванчо Йотата „Не возприемам, хаджи…“. Затова пък с огромна чувствителност съм откликвал на всичко, което, по-сполучливо или не, се опитва да отрази художествено живата съвременност.

Някога Роден каза, че силата на едно изкуство зависи от искреността на твореца спрямо самия себе си. Мисля, че при нашите условия това е валидно повече от всеки друг път. И същевременно тук е главното обяснение защо след толкова много години ние все още нямаме нито едно голямо, значително съвременно литературно произведение. Преди няколко дни видях оспорваната пиеса на Артър Милър „След падението“. Онова, което ме порази, беше тъкмо потресаващата искреност на автора спрямо себе си. Наистина трябва кураж, за да извикаш: „Аз не съм невинен, аз не съм добър!“.

Неискреността на отношението към себе си, към обществото и към времето съвсем естествено доведе и до неискреност на произведенията, до твърде очевиден фалш и във форма, и в съдържание. Човек може да се разболее от четенето на лоши описания, които са фалшиво ехо на истински диалози. При най-добросъвестните писатели се е стигнало до добросъвестно описателство на добре познати и вече добре описани неща. Липсата на проникновение, което нашият съвременен писател показва по отношение на себе си, излиза, че е и липса на проникновение спрямо живота, който го заобикаля. Отгоре на всичко и сюжетите са безинтересни, и идеите още повече. Онова, което най-силно грабва в „Преди да се родя“ на Ивайло Петров, не е, че ни е разкрил бог знае какъв свят, а наистина музикалната чистота на чувството, наречено искреност спрямо себе си. Онова, с което Георги Мишев преди години подкупи всички ни, беше искреността му спрямо живота, който описваше.

И ето че сега, след петилетката на „спокойното сиво блато“, като че има някакво раздвижване, като че от някакви мънички отвърстия започва да струи по-чиста вода. В един от последните броеве на „Пламък“ и „Септември“ са се появили няколко по-къси или по-дълги разкази, които говорят за нещо ново. Както бедуините надават вик на възторг, виждайки сред пустинята да се зеленее нещо (което не е мираж), така и аз бях развълнуван да доловя всред еднообразния шум на старата развалена плоча – други звуци. Или за да бъда по образен, нека кажа, че всред ужасния помпозен звук на пионерски фанфари, тържествени тимпани и вой на безсмислени лозунги – някакви момчета засвириха с уста. Както свирят нормалните хора. Какво ще излезе от тази свирня е още рано да се каже. Но има нещо много радостно в искреното чувство, което иде от повечето страници на тези разкази. Мразя помениците от имена, дори изреждането на имена, което у нас става някак по протокол и няма нищо общо с действителната стойност на притежателите на имената. В един много просто и чисто написан разказ, наречен „Венерин хълм“, непознат на мен млад автор, Христо Калчев, ни разказва за странния живот на Милен Зоин, наречен Копелето. Първото, което ми направи впечатление, е острата, активна наблюдателност на младия автор, която се е изразила в почти счетоводителска точност на изразите и в простота на цялото повествование. Съдбата на този мъж с неизвестен баща се разгъва пред нас без никакво усилие от страна на автора да ни подмами с красиви думи или ученически лакомства. Бих казал, един много мъжки написан разказ, суров и ясен, от който ако се махнат няколко задължителни (за редакцията) дрънкулки, би спечелил още повече. Прочитът на този разказ събуди у мен вече отдавна изтлялото чувство за автоцензура. Просто видях местата, където на автора му се е искало да удари по масата, но след това е смекчил удара до такава степен, че само я е докоснал. Сигурно си заслужава човек да проследи този страшен апарат на автоцензурата, който мисля, че е далеч по-ефектен от всякаква държавна или обществена цензура. На нас ни се дава правото да решим докъде можем да стигнем. И жалкото е, че ние нормално съкращаваме разстоянието наполовина на онова, на което и най-догматичният цензур би се съгласил. Пак опряхме до искреността…

Хареса ми много езика на Христо Калчев. Рядко е у нас да се прочете нещо написано на човешки съвременен език, неизкълчено от етнографски думи или от псевдоинтелектуални фрази. Хареса ми и цялото човешко съдържание на разказа. Толкова рядко у нас може да се прочете човешки разказ. Повестта „Загубата“ на Банко Банков предлага също интересна тема за разговор, макар че аз съвсем не мога да я поставя в категорията на разказа на Христо Калчев или на един друг разказ на Димитър Вълев. Цената тук идва от опита да се нарисува достоверно живота. Банко Банков е по-близо до своите герои, по-добре ги знае, отколкото трите четвърти на батковците-писатели. В разказа му има истинност, която не е чест гост по страниците на същото списание. От гледна точка на чисто професионалното умение изброените творби и други, които нямам време да спомена, са модерни, без да са модни, икономични, без да са бедни, и със завидно чувство за усещане на съвременността. Като че разточителството на маслените бои (особено на селско зеленото), така характерно за предшествениците им, сега е отстъпило мястото си на акварела, пастела или просто на рисунката с молив, което веднага наумява за търсене на чистота.

Мога да кажа, че само от страниците на тези скромни млади разкази човек може да съди за душевността на съвременния българин по-сполучливо, отколкото от дебелите томове на някои, които смятат себе си за класици.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Снимка на главната страница: Боряна Илиева.

Георги Марков
31.10.2015

Свързани статии