Дебатът за съдбата на паметника пред НДК, посветен на „1300 България”, тръгна някак вяло и е на път да зацикли. Столичната община първоначално обяви, че обмисля демонтирането на паметника, СБХ излезе с декларация на несъгласие. Беше организирана подписка в интернет за запазването на паметника. След което общината уточни, че няма да демонтира, а първо ще дебатира съдбата на монумента и започна да сваля облицовката в опит да го обезопаси. Авторът на проекта Валентин Старчев пак заяви, че си харесва паметника, но не бил съгласен с облицовката още навремето. Междувременно френският документалист и историк Фредерик Шиняк посети София, тъй като от година работи над проект за филм, посветен на паметниците на социализма и на социалистическия реализъм.
Как стигнахте до темата за комунистическите паметници? Това ли е нещото, което най-много ви учуди в някогашните страни отвъд Желязната завеса?
В момента подготвям документален филм за социалистическия реализъм в Източна Европа. Филмът обхваща няколко страни, като тръгва от Тирана, Албания. Причината да започне оттам е, че преди няколко години правих филмов портрет на официалния скулптор на статуята на Енвер Ходжа. Тази първа среща със социалистическия реализъм породи много въпроси в мен и желанието да се задълбоча, да видя и други страни като България, за да стигна до Москва.
Това, което ме учудва и изненадва, е съществената разлика между идеологическия революционен дискурс на бившия режим: прокламирането на едно ново безкласово общество от една страна, а от друга – реализацията на тази идеология в изкуството, по-точно „социалистическият реализъм”. Оказва се, че това течение не отговаря на високите очаквания за революционни промени, то черпи до голяма степен от класицизма, така да се каже от нещо старо се прави нещо ново. В същото време в тези страни е имало силни авангардистки течния, които биха могли да се съчетаят по-добре с революционния дискурс, но са били изтикани на заден план.
Какво мислите тогава за паметника „1300 години България” пред НДК? В течение ли сте на дебата за неговото премахване или запазване?
Виждал съм паметника и той е наистина в окаяно състояние. Ако съображенията са технически – например няма как да се реставрира този монумент, решението е просто. Ако съображенията са естетически, тогава нещата са доста по-субективни. Лично аз не го намирам за особено интересен и ако той изчезне от пейзажа, това не би породило някаква аномалия. Ако съображенията са идеологически, тогава въпросът е доста по-сложен. Трябва ли да се разруши, заради това, на което е символ? Или да се остави заради схващането, че произведенията на изкуството не трябва да се разрушават независимо от тяхната естетическа или идеологическа стойност? Може би решението трябва да се подложи на гласуване в случая, наистина не знам…
Какво се случи всъщност в Албания с паметниците на Енвер Ходжа?
Има някои, които бяха разрушени, включително и най-големия паметник на Енвер Ходжа. Тъкмо това ме интересува много – как отделните страни управляват това културно/артистично наследство от предишния режим. Първоначалната, спонтанна реакция, особено по време на революционни действия, е един вид отмъщение/възмездие – тези паметници да се унищожат. В Албания това се случи с паметника на Енвер Ходжа, на други места – с паметниците на Сталин. Какво става след това с паметниците, които не са разрушени, каква е тяхната съдба, това са въпросите, които разглеждам в моя филм.
В Албания например един паметник беше преместен над едно сметище, като краката на статуята се намират в боклуците. Това също е един вид отмъщение, даже смятам, че е по-страшно.
Интересен ли ви е паметникът на Съветската армия в София?
Лично аз много харесвам този паметник, намирам барелефите за много интересни. Но това е все пак позицията на чужденец. Разбирам, че за българите, които всеки ден минават покрай паметника на Съветската армия, освобождаваща България, този паметник може да е доста проблематичен. Намирам обаче за доста интересно това, което се случи миналата година, имам предвид оцветяването на един от барелефите. Оказва се, че промяната на цвета изведнъж превръща социалистическия реализъм в поп-арт и тутакси изменя значението на творбата.
От друга страна е доста смущаващо как толкова силен образ на комунизма с просто оцветяване се превръща едва ли не в образ на капитализма. Това поражда доста въпроси и бих се радвал да се срещна с авторите на графитите.
Има ли някакви европейски модели за справяне с проблематични монументи от проблематичната история? Например с помпозния ансамбъл в Рим, посветен на Виктор Емануил II и завършен от Мусолини, толкова нехаресван от италианците и оприличаван на пишеща машина или сватбена торта? Или пък с монумента на гроба на маршал Петен – герой от Първата световна война, който колаборира с нацистка Германия и се съгласява да управлява една окупирана Франция?
Не мисля, че гробът на Маршал Петен е чак толкова спорен във Франция или поне не е такъв ежедневен проблем. Във Франция нямаме примери за такива статуи или произведения на изкуството, които да представляват проблем, както при вас. Нямаме еквивалент на подобна диктатура, която да е оставила толкова тежък отпечатък върху изкуството, да е оставила монументи заредени с толкова проблематична символика.
Фредерик Шиняк е френски сценарист и режисьор. След като завършва история, започва да работи за различни френски телевизионни канали и сътрудничи на най-известните предавания – „Специален пратеник”, „Не трябва да се мечтае”, „Таласа”. Автор е на множество документални филми, излъчени по Франс 2, Франс 3, Канал + и Франс 5 и на сценариите на пълнометражните игрални филми „Човекът на развлеченията” и „Чудесата на малкия Ковачек”. През 2010 г. режисира своя първи игрален филм „Времето на панаирите отмина”.
Интервюто е излъчено по БНР
