На пръв поглед отговорът на един въпрос за смисъла на страданието изглежда ясен. Страданието е нещо лошо и човекът не бива да понася каквото и да било страдание. „Има смисъл да се страда“ – би могло да се изрече сякаш единствено когато страданието се схваща като изкупление за извършени грехове, т.е. като такова страдание, което е свързано с търпенето на наказание.
Наистина, ако съм виновен – тогава е оправдано да страдам; тогава има смисъл да страдам. Ако излъжа някого, ако предам или увредя някого и не съм дотолкова одебелял морално, че това по никакъв начин да не се осъзнава от мен като зло, тогава самият аз приемам, че има определен смисъл да страдам. Нещо повече – ако в подобен случай аз се измъчвам от угризения на съвестта (защото угризението е също страдание, при това много интензивно) и някой дойде при мен, казвайки: „Ще ти отнемем угризението на съвестта, ще го анестезираме някак си, за да не страдаш повече“, аз – като морално здрав, нормален човек бих изпаднал в парадоксалното положение да не посмея да поискам да ме лишат от мъката ми. Защото за мен би се оказало точно толкова мъчително и непоносимо да не страдам от угризения на съвестта за това, което извърших, колкото е мъчително и непоносимо, че страдам заради него. Аз очевидно свободно приемам страдателното си състояние, точно така, както свободно и съзнателно се съгласявам със страданието на провинилия се в престъпление човек.
И тъй аз съм излъгал един близък човек, предал съм един близък човек. Измъчвам се от угризения на съвестта. Това е мъка и както всяка мъка, тя има естествената за себе си тяга да се преодолее, да се свърши. Няма такава мъка, която да няма в себе си напора: „Да не продължава повече!“. Страданието по същността си е тежко, трудно поносимото – не-поносимото. Страданието „означава“: „Не мога да го нося“, „Не искам да го нося“. Страданието е „не-можене“, стон за излизане, за „изход“, за над-деляване; страданието се носи като търсене-на-изход. Това е безспорно чисто психологически. Угризението на съвестта обаче е странна от тази психологическа гледна точка мъка, която наред с този естествен за нея вътрешен плач – „не мога повече да понасям това“, „не искам повече“ – звучи и с още един „тон“. Повтарям: ако някой се приближи до мен, докато се измъчвам от угризението, и ми пошушне лукаво: „След една, след две, след десет години всичко това ще бъде забравено, ти няма да се мъчиш и дори да носиш спомена за стореното“ – аз, ще трябва да се съгласим с това, по-скоро бих се възпротивил на тази перспектива.
Всъщност ние ясно чувстваме осмислеността на това да се страда, при положение че е извършено зло. Ние – и като че ли това е единственият случай, в който страданието не предизвиква скандал и недоумение – не протестираме, когато страданието е „за наказание“. Дори ако извършилият грях е човек без съвест и страданието му се налага отвън, ние се съгласяваме, че той трябва да го страда. Би било удар именно срещу смисъла, ако страдание след стореното зло би отсъствало. Удар срещу смисъла именно е дори това, че страданието заради извършено зло рано или късно отминава. Въпреки че стореното зло си остава сторено. Колко безсмислено е това нравствено „забравяне“, тази ограниченост на нравственото от чисто природното, от чистата давност на времето.
Та ето – това е един от възможните отговори на въпроса за смисъла на страданието. Позовавайки се на изкупителното страдание, ние можем да приближим този тежък проблем до съзнанието си. Ние страдаме, може да се каже, за изкупление на своята греховност и знаем, че да страдаме за това има смисъл.
Само че на мен този отговор не ми се струва нито достатъчен, нито изчерпателен.
Защото е лесно да се схване смисълът на страданието като угризение. Лесно е да се схване смисълът на страданието като изкупителен труд. Но в този свят е пълно със страдание, което въобще не може да се приеме като такова.
Нека си представим такава ситуация. Една все още млада жена научава, че е болна от рак. Детето ѝ – съвсем малко в този момент – се е родило с тежко генетическо заболяване, за което лекарите казват, че ще го остави със забавено психическо развитие през целия му живот. Като завършек на всичко, съпругът на тази нещастна жена систематично ѝ изневерява и очевидно не е привързан нито към нея, нито към детето, за да може да съществува утехата, че той ще се погрижи за него след смъртта на съпругата си…
Както настоящата ситуация следователно, така и перспективата пред тази жена е отчайваща. Какво би казала християнската мисъл за нея? Тя или трябва да каже нещо, което в случая не може да не прозвучи чудовищно – твоето страдание има смисъл, независимо че не би могло да се посочи с какво си заслужила неговата тъй огромна жестокост, или трябва да отсече направо: „Това страдание е лишено от смисъл“. Цялата трудност в този случай е, че и двата отговора са еднакво невъзможни именно от страна на християнската мисъл. Първият се сблъсква с абсолютната отчайващост, с пълната безперспективност, безизходност, безнадеждност на ситуацията на тази жена, която буквално удавя всеки опит да ѝ се придаде изкупителен смисъл. Вторият пък, тъкмо защото признава безсмислеността на това страдание, представлява капитулация и по същество не е отговор.
Какво можем да направим?
Като че ли, ако сме убедени в християнската доктрина, трябва да продължим усилието си именно ръководени от предварителната увереност в наличието на смисъл и в това страдание.
Да, но тук прибягването до един смисъл, лежащ в плана на „изкуплението“, е колкото неприемлив – (нещастието е така огромно, че идеята то да се носи като наказание изглежда чудовищна), толкова и неубедителен.
Наистина, представете си: приближава се човек, още повече християнин, до тази жена и казва: „Ти имаш някакви грехове, с които си заслужила това страдание. Радвай се, прочее, защото изтърпявайки го сега като наказание за греховете си, ти ще бъдеш оправдана „горе“, ти ще изкупиш греховете си“. Какво ще отвърне тази жена? „Какво съм направила?“ – ще попита тя. „Ами Бог знае какво си направила“ – ще отговори той – „Невинаги е дадено на човека да разбира какво го кара да изкупва Бог, но ти трябва да знаеш със сигурност, че това е изкупление“. „Може би това е наказание не за твоите, а за прегрешенията на родителите и предците ти“ – казват даже най-жестокосърдните измежду християнски доктринери.
Трябва да се признае, че този (впрочем нерядко даван именно от „версифицирани“ в доктрината християни) отговор е дълбоко неубедителен именно с това, че пренебрегва с лека ръка, по лесен начин невъзможността на страдащия човек да намери вината, с която би могъл да е заслужил страданието си. Та нали, ако само Бог (но не и аз и хората наоколо ми) би могъл да вижда тази вина, то по-скоро наказанието би следвало да бъде по-леко, а не по-тежко? Защото Бог е не по-строг, а по-милостив. Той не наказва някого за това, че не е съвършен така, както само Бог знае, че може да е съвършен. Такъв човек Бог по-скоро „води“, отколкото „наказва“, защото изобщо „наказва“ единствено онзи, който знаейки вината си, не страда.
Сетне: ако все пак се приеме, че наказанието се налага за някакви ведоми само на Бога прегрешения – нали с това то ще се лиши от смисъла тъкмо на наказание, което – като го понасяш стенейки – разбираш като заслужено за нещо. Щом не виждаш и не можеш да видиш за какво прегрешение страдаш това страдание, как ще го видиш като заслужено, та пъшкайки под бремето му, да не смееш да поискаш (както при угризението) да те разтоварят от него. И накрай, чисто и просто няма, и именно в очите на Бога не може да има такова прегрешение, та страданието по повод на него да включва като нещо заслужено и страданието на друг човек освен прегрешилия. Ето с това всичкото идеята за наказателен (изкупителен) смисъл на всяко страдание е безкрайно неубедителна.
Ето защо също е – (меко казано) – съмнително онова, което някои християни правят понякога с лека ръка (трябва да признаем, че го правят точно така), сблъсквайки се със страдание, което по всички човешки белези не е от типа на изкупителното страдание – сиреч, „присъчиняват“ му нещо, с което да го сведат до изкупителното.
(Следва)
