Всъщност, мъчейки се да отговорим на въпроса, поставен в предишния текст, ние не можем да прибегнем до християнската доктринална истина, че всички ние сме наказани за греха на прадедите ни (Адам и Ева). Да, в духа на собствено православното богословие – можем да кажем тогава така – не всяко страдание е наказание за греха, който прадедите ни са извършили, но всяко страдание е последица от този първогрях. То е като болестта. Ако Адам и Ева са се лишили от синоположението си на Бога, извършили са грехопадението, то и азq и ти, които сме техни приемници, вече не можем да бъдем деца Божии. Аз не нося наказание за това, защото аз не съм го извършил, но аз тегля последиците. Защото съм се родил като из-роден от из-родения. Онзи човек, моят прародител, се е из-родил – из-родяването е своего рода болест; то може да е резултат от грях, но след като грехът е извършен, явява се невъзвратимост. Излязлостта от рода, „из-родеността“ ражда потомство на отпаднали от рода и това се предава в поколенията – т.е. из-родеността при тях е вече последица от грях, а не резултат от него.
Добре, но и тогава страданието в тези поколения, към които се числим всички ние, няма тъкмо смисъл. Ние можем да кажем: като последствие от нещо (от първогреха), то има обяснение, има основание, но нали ние се опитваме да с борим за думата „смисъл“, а не за обяснението. Обяснението също се оказва по-лесно.
Обяснение и за неизкупителното страдание ние можем да дадем. Но думата „смисъл“ е по-силна от думата „обяснение“. Смисълът пред-полага нещо позитивно; обяснението не предполага непременно позитив.
Като че ли не можем да дадем отговор. А отговорите, които ни сочат теолозите, са, общо взето, тези, които току-що изредихме. Или може би има и други?
Изглежда все пак, че за много от страданията, които човек изстрадва през своя живот, може да се намери някакъв частичен, партикуларен смисъл ето в какво.
Разбира се, че аз трябва да изстрадам, да кажем, като юноша страданието от любовния неуспех, за да се науча на безкористност и жертвеност в любовното отношение. Подобно страдание е сякаш подразбиращ се елемент от стихийната жизнена педагогика. Но аз, изглежда, би трябвало да изстрадам дори смъртта на един свой близък, за да се събуди в мен, чрез удара на скръбта, едно по-живо ядро на внимателност и отговорност към бъдещите ми връзки, каквито дотогава не съм имал в достатъчна степен. Трябвало е да се сблъскам, изглежда, с безвъзвратната раздяла, за да се научи сърцето ми да бъде по-грижовно към всяка своя връзка, която до удара то само е консумирало. Разбира се, близкият ми умира не за да бъда вразумен аз (и тук благочестивото утешение „беше ни отнет заради нашите грехове“ е морално паралогично), но моето страдание при вечната ни за този свят раздяла има някакъв смисъл, намираем, посочим отвъд болката.
Би могло да се каже дори, че ако бъдем честни – а това е важна християнска добродетел – ако практикуваме самоукорението, ние във всички сполитащи ни страдания можем да открием някакъв особен, педагогически смисъл.
Какъв беше смисълът да ме сполети ударът от смъртта на този мой близък? Тук не говорим за някакъв смисъл на неговата смърт, а за смисъла на моето страдание от неговата смърт; за смисъла това да се случи на мен – на мен да ми се случи, при това тъкмо днес, безвъзвратната раздяла с него. Такъв смисъл има, разбира се. Аз не бих могъл да се науча със сърцето си, че пред лицето на неминуемата загуба, която е съдена на всяка близост в този свят, аз трябва да бъда по-грижовен и по-внимателен в отношенията си с хората. Нещо, което по-рано, преди трагедията, в самоувереността си аз не усещах със сърцето си. И това е – казва ни християнството – поради моята „удобосклонност към греха“. Защото аз съм склонен – ако не съм научен именно с удар – по-скоро да не проявявам внимателност и грижовност; по-скоро само да ги изисквам за себе си.
И така е с всичко. Преди да изпитам страданията от последиците на едно предателство към близък човек, аз съм бил склонен да се плаша повече от действителните или мними угрози към собственото си благополучие, отколкото от предателството като средство да го запазя. Не че и преди не съм знаел, че предателството (дори когато е заплашен животът ми) е нещо лошо. Но не съм знаел цялата дълбочина на злото на предателството. Сърцето ми не е било още измерило горчивината на това зло и аз съм бил удобосклонен да го извърша, макар да съм го знаел като зло, за да избегна друга горчивина – тази от накърняването на моето благополучие. Страданието следователно, което преживявам след едно предателство, има смисъл не просто като наказание, а защото непознатата преди това негова горчивина, несравнимата му с нищо друго болка едва е научила сърцето ми на значимостта на ангажимента в този живот. Нищо друго освен измерването на тази горчивина от сърцето не би могла да ме научи на тази значимост. Или най-малко – голото знание не е достатъчно, за да ми даде възможност да действам правилно. Умът не познава „вкуса“ на нещата от живота, за да бъде надежден водач на удобосклонимата ни към грях природа. И колкото и абсурдно да прозвучи – може да се окаже необходимо да бъде допуснато да извърша зло, за да ме „хабилитира“ страданието за един по-зрял, „по-опитен“ нравствен живот.
С други думи, да поискаш сприхаво да бъдат спестени всички страдания – това означава да поискаш човекът да остане да пребивава в своята удобогреховност по един абсолютно безпроблемен и спокоен начин; да поискаш цялата морална еволюция (ако тази дума тук е уместна), която се е осъществила в историята, трябва да признаем тъкмо чрез измерването на нещата от страданието – да не беше се извършила и да не се извършва. А ако искаш това, последиците от осъществяването на твоето желание с право ще ти заслужат наказание (в смисъла на чиято болка няма никакво съмнение).
И тъй, ето го смисълът на страданията. Открихме го. Страданието е един перманентен урок, който ни изтръгва от нашата удобосклонност към греха и ни прави по-добри. Учи ни да бъдем по-добри въпреки нашата греховност, въпреки нашето греховно упорство и резистентност в греха. Обаче: достатъчен ли е този отговор? Ако се върнем отново към историята на онази майка, която си представяхме в предишния текст? На какво би могло да я научи нейното страдание? И за къде ще я научи? За след смъртта?
(Краят следва)
