Доклад от колоквиума „Кризата на западната демокрация“, организиран от фондация „Сименс“, Мюнхен, 19 ноември 2025 г.

Руската инвазия в Украйна наред с други неща предизвика сред европейското население забавено възприятие за дълбоко променената глобална ситуация. Тази промяна обаче назряваше от известно време с упадъка на суперсилата на ХХ век. Предупредителен знак беше бързо променящото се настроение на гражданско общество в Съединените щати след 11 септември 2001 г. Тази поврат в манталитета на уплашеното население беше допълнително разпален от реториката на тогавашната администрация на президента Джордж У. Буш и неговия безмилостно войнствен вицепрезидент. Изглеждаше така, сякаш всички усещаха с кожата си опасностите от международния тероризъм. В хода на пропагандата за войната срещу Саддам Хюсеин и Ирак, която нарушаваше международното право, тази промяна в манталитета се радикализира и затвърди[1]. От институционална гледна точка от тази промяна бе засегната на първо място партийната система. Още през 90-те години на миналия век под ръководството на Нют Гингрич не само практиките на Републиканската партия се промениха коренно, но и социалният състав на нейните поддръжници. Тенденциите към по-дълбока и както изглежда сега трудно обратима промяна в политическата система като цяло се затвърдиха обаче едва след като президентът Обама разочарова надеждите за основополагаща промяна във външната политика на САЩ.

Междувременно отслабването на международния статус на бившата суперсила е вече  безспорно. Пореден знак за него дойде на неотдавнашната среща на върха на АТИС [Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество] в Южна Корея в края на октомври: все по-несигурните съюзници на САЩ сега търсят споразумения и с други съседи, които са по-неутрални или по-зависими от Китай. И след преждевременното напускане на американския президент, който е по-заинтересован от бързи сделки, отколкото от дългосрочната стабилност на американското влияние, се твърди, че китайският президент Си Дзинпин е задал тона с насърчаването си на мултикултурно глобално общество под китайско ръководство. Още откакто Китайската народна република се присъедини към Световната търговска организация, проницателните ѝ правителства преследват целта да превърнат страната си във водеща икономическа сила. Но едва откакто Си Дзинпин встъпи в длъжност през 2012 г., изричната цел, представена с известна „отбранителна агресия“, е да се замени либералния световен търговски режим със синоцентричен [съсредоточен върху самия Китай] глобален политически ред[2]. С проекта си „Пътят на коприната“ Китай отдавна преследва дългосрочни стратегически и политически цели за сигурност. Най-големите бенефициенти бяха Русия, Пакистан, Малайзия и Индонезия. Но Китай вероятно сега е и най-големият донор на развиващите се и нововъзникващите икономики[3]. Общата промяна в международната мощ се отразява във факта, че от геополитическа гледна точка решаващите конфликти на бъдещето ще бъдат концентрирани в Югоизточна Азия.

Ще бъде интересно да се наблюдава как идването на Тръмп на власт ще се отрази на вътрешната политика на Тайван. Но независимо от тази критична точка тук се изправят не само Китай и неговите регионални съюзници, от едната страна, срещу САЩ и клонящите на запад държави от региона – предимно Япония, Южна Корея и Австралия. В непосредствена близост Индия също преследва собствените си амбиции за световна сила. Нещо повече, промяната в геополитическите отношения на властта се отразява не само в Тихоокеанския регион, но и върху възхода на страни със средна мощ като Бразилия, Южна Африка и Саудитска Арабия, които уверено се стремят към по-голяма независимост. Много развиващи се държави сега търсят достъп до свободния и междувременно разширен алианс БРИКС [основния геополитически и икономически съперник на Г7]. Дълбоките геоикономически промени в либералния световен икономически ред, установен от САЩ след края на Втората световна война, също сочат към край на западната хегемония[4]. Това не означава, че този основан на правила световен търговски ред, който по настоящем е съсипван и от самия Тръмп, както се вижда в интересния спор за доставките на „редкоземни елементи“, може чисто и просто да бъде ликвидиран; но едва ли нещо би могло да илюстрира по-добре ограниченията на общата политика за сигурност, налагани върху световната търговия, от неотдавнашното решение на правителството на германския световен шампион по износ да подкрепи с държавни средства неконкурентоспособната в международен план германска стоманодобивна промишленост.

Въпреки че тези промени в геополитическата власт са очевидни от известно време и че преизбирането на Тръмп в никакъв случай не се изключваше в началото на войната в Украйна, западните правителства не успяха да разберат след руската инвазия, че този конфликт, след като избухването му не можа да бъде предотвратено, трябваше безусловно да бъде разрешен по време на президентството на Джо Байдън[5]. Междувременно с втория мандат на Тръмп това, което отдавна беше предсказано в манифеста на фондация „Херитидж“, се сбъдна: почти необратимото демонтиране на най-стария либерално-демократичен режим, следващо модел, на който ние в Европа вече станахме свидетели в Унгария и други страни. Тези нови видове авторитарни режими очевидно не могат да бъдат приписани на специфичните обстоятелства от неуспешното демонтиране на постсъветските форми на управление. По-вероятно е те да са предшественици на демократично легитимираното демонтиране на най-старата демокрация на земята и на бързото установяване и разширяване на технократично администрирана либертарианско-капиталистическа форма на управление. Това, на което сме свидетели в САЩ, е същият, дори не особено постепенен, а по-скоро незабележим преход от една „система“ към друга, при положение че опозицията е повече или по-малко парализирана: последните или предпоследни демократични избори бяха дългоочаквано оповестен старт на бързо, произволно и автократично разширяване на едновременно подкастрена и прочистена изпълнителна власт. Тръмп злоупотребява с тази власт, без да се съобразява с възраженията на нефункционалната правна система, която постепенно ерозира отгоре надолу.

Първоначално президентът си присвои законодателните правомощия на парламента чрез строгата си тарифна политика и се опита стъпка по стъпка да ограничи независимостта на пресата и на университетската система. След което той сплаши опозицията, като разположи Националната гвардия без каквото и да било предизвикателство в големи градове като Лос Анджелис, Вашингтон и Чикаго. Самото ѝ присъствие е знак за готовността на администрацията да използва армията, вече опитомена на по-високи нива, срещу собствените си граждани в случай на нужда[6]. Докато в рамките на ЕС партийната система и демократичните избори все още са защитени дори в авторитарни държави като Унгария (или в даден период в Полша), съдбата им в САЩ остава несигурна. След изолирани изборни успехи на демократите целта на Тръмп е да маргинализира и да очерни политическата опозиция чрез доноснически средства. Във външната политика, както демонстрират произволните му военни действия срещу контрабандисти край бреговете на Венецуела, на него не му пука за международното право. Най-удивителното и все още неправдоподобно обяснено явление на това пълзящо, но целенасочено преследвано превземане на властта е ширещата се плахост на едно до голяма степен лишено от съпротива гражданско общество – да не говорим за готовността за нагаждане на студентите и преподавателите, които съвсем доскоро, в своите кампуси бяха довели до крайност съпротивата си срещу предполагаемата колониална сила Израел.

С това не твърдя, че бихме се държали по различен начин. Просто до ден днешен не виждам убедителни признаци за обръщане на пътя, по който сме поели към политически авторитарна, технократски управлявана, но икономически либертарианска обществена система. Защото потенциалните наследници на Тръмп са склонни да имат дори по-затворен „светоглед“ от патологично нарцистичния президент, фокусиран върху краткосрочни лични „облаги“ и утвърждаване, и искащ да бъде носител на Нобелова награда за мир, а не политик с визия.

За представените дотук съображения не мога да претендирам за експертиза извън тази на обикновен читател на пресата. Те ме интересуват предимно в светлината на въпроса какво означава геополитическото изместване на силите и дългогодишното политическо разделение на Запада за Европа в настоящата ситуация[7]. В следващите редове приемам, че с малки изключения правителствата на ЕС и неговите държави-членки все още твърдо възнамеряват да се придържат към нормативните основи и към установените практики на своите конституции. От това произтича политическата цел за засилване на влиянието им до такава степен, че ЕС да може да се утвърди като автономен играч в световната политика и глобалното общество, независим от САЩ и независим от компромиси със САЩ или други авторитарни държави, които противоречат на системата.

Що се отнася до продължаването на войната в Украйна, „ние“, ако мога да говоря от тази европейска гледна точка, оставаме и занапред зависими от подкрепата на САЩ, не на последно място, защото ни липсват техните технологии за необходимото въздушно разузнаване. Без подкрепата на САЩ украинският фронт не би могъл да бъде поддържан. Но същите Съединени щати, които вече не поддържат нормативно ролята си, обявена при Байдън, на легитимен поддръжник на воюващата Украйна съгласно международното право и в най-добрия случай доставят оръжия, които Европа – а това де факто означава Германия – плаща, се превърнаха в непредсказуем партньор за своите съюзници. Дори поради тази причина ние също имаме интерес от бързото прекратяване на огъня, търсено от украинското ръководство. Това има злощастни последици за Европа, които все още не са поставени на дневен ред. ЕС не може политически да се дистанцира от пасивния, така да се каже, отдръпнал се член на НАТО – САЩ, макар последицата от това да е, че „Западът“ все още действа колективно, но нормативно вече не говори с един глас.

Войната в Украйна принуждава ЕС да поддържа съюза си със САЩ в рамките на НАТО – организация, която, поради предстоящата смяна на режима на най-важния и досега водещ член, вече не може убедително да се позовава на правата на човека, за да оправдае военната си подкрепа за Украйна. Всеки, който е чул последната реч на Тръмп пред Общото събрание на ООН, трябва да признае, че реториката на международното право, използвана от тогавашния обединен Запад от първия ден на конфликта, за да оправдае подкрепата си за нападнатата Украйна, изглежда обезценена. Цялата тази неловкост не засяга единствено групата от онези първоначално 30 държави, която се простира отвъд ЕС, но е независима от САЩ и е обединена под ръководството на Франция и Великобритания в подкрепата си за Украйна. Затова, надявам се, е неволна ирония, че точно тази група държави безразсъдно си е дала името „коалиция на желаещите“ – същото име, под което Джордж У. Буш, с помощта на британския премиер – въпреки съпротивата на Франция и Германия – някога беше сформирал коалиция в подкрепа на нахлуването му в Ирак, което наруши международното право.

След това кратко описание на променената ситуация в разделения Запад, стигам до същинския си въпрос: колко реалистично е да се стремим към по-нататъшно политическо обединение на ЕС с цел той да бъде признат в рамките на световната общност не само като един от икономически най-значимите търговски партньори, но и като независим, политически способен да се самоутвърждава и да действа субект? Независимо че по-новите държави-членки в източната част на ЕС са най-силни в призивите си за превъоръжаване, те биха били най-малко склонни да ограничат собствения си национален суверенитет за подобно съвместно укрепване. Начинанието за изграждане на обща европейска отбрана би могло да даде тласък за това.

Бундестагът вече одобри финансиране за значително разширяване и развитие на Бундесвера, въпреки че тук няма да се занимавам със съмнителното оправдание, основано на предполагаемата непосредствена заплаха от руска атака срещу НАТО. Федералното правителство се стреми към създаването на „най-силната армия в Европа“ при условията на съществуващите договори в рамките на националната си власт. По този начин германското правителство продължава лицемерната си европейска политика, практикувана по времето на канцлера Меркел; макар и винаги реторично проевропейско, то отхвърли различни френски инициативи за по-тясна икономическа интеграция през последните десетилетия, като най-скорошната беше спешната инициатива на френския президент Макрон. Но и за канцлера Мерц, до голяма степен син на Шойбле, еврооблигациите са дело на дявола. Няма сериозни индикации, че германското правителство ефективно се стреми към Европа, способна да действа на световната сцена. Разбира се, предвид все по-нарастващия десен популизъм във всички наши страни, подобна отдавна отлагана стъпка към по-нататъшна интеграция в ЕС и по този начин към глобалния му капацитет за действие, би намерила още по-малко спонтанна подкрепа отпреди. В повечето западни държави членки на ЕС вътрешнополитическите сили, които се застъпват за децентрализация или демонтиране на ЕС, или поне за отслабване на правомощията на Брюксел, са по-силни от всякога. Ето защо смятам, че е твърде вероятно Европа да се окаже по-малко способна от когато и да било да се отдели от настоящата водеща сила – САЩ. Дали в този водовъртеж тя ще може да запази своето нормативно и засега все още демократично и либерално себеразбиране, оттук насетне ще бъде и основното предизвикателство.

В края на един по-скоро облагодетелстван политически живот ми е трудно да направя заключението, което въпреки всичко е толкова убедително: по-нататъшната политическа интеграция, поне в ядрото на Европейския съюз, никога не е била толкова жизненоважна за нашето оцеляване – но и толкова малко вероятна – както е днес.

Превод от немски Стилиян Йотов

Юрген Хабермас (род. 1929 г.) е сред най-популярните мислители на съвременността. От 1964 до 1971 г. е професор по философия и социология в института „Йохан Волфганг Гьоте“ във Франкфурт на Майн. Впоследствие ръководи института „Макс Планк“. От 1983 г. до пенсионирането си през 1994 г. ръководи катедрата по философия във Франкфурт. Сред най-известните му книги са: „Теория на комуникативното действие“ (1981), „Философският дискурс на модерността“ (1985), „Постметафизичното мислене“ (1988), „Модерността – един незавършен проект“ (1990), „Фактичност и валидност“ (1992), „Бъдещето на човешката природа“ (2001) и др.

_____________________________

[1] Политиките на Джордж У. Буш и неговия държавен секретар ме подтикнаха да изнеса едносеместриален лекционен курс по международно право в Северозападния университет; вж. J. Habermas, Hat die Konstitutionalisierung des Völkerrechts noch eine Chance?, в: Jürgen Habermas, Der gespaltene Westen, Frankfurt/M. 2004, 113–193. Б.а.
[2]Josef Braml, Mathew Burrows, Die Traumwandler, München 2023, 58 s.
[3]Beat Hotz-Hart, Johann Bucher, Hans Werder, Über Systemwettbewerb zu einer neuen Weltordnung? Berlin 2023, относно Китай вж. 397–498, най-вече 406–436.
[4]За разграничението между геополитика и геоикономика вж. Milan Babic, Anatomie der neuen Weltordnung, Berlin 2025.
[5]Вече настоявах за това в Süddeutsche Zeitung от 15 февруари 2023 г., стр. 11: „А за управлението на Байдън часовникът тиктака. Дори тази мисъл би трябвало да ни подскаже да настояваме за започването на  преговори“ – [на бълг. тук]. Б.а.
[6]Jan-Werner Müller, Trump is turning the military into a political prop, The Guardian, понеделник, 17 ноември 2025 г.
[7] Вж. в: Jürgen Habermas, Der gespaltene Westen, Frankfurt/M. 2004.