Биоетическата проблематика все още е „луксозна” тема в нашия политически живот. Първо, защото множеството нерешени макрополитически проблеми не могат да не „изместват” възникващите казуси от този тип от неотложния дневен ред на законодателството и управлението и второ, защото по тях обичайно реагират организации от съсловния неправителствен сектор и/или вероизповедни общности (църкви), а особено последните априорно биват гледани с недоверие от секуларната и институционална политическа власт. В по-развитите в социално и научно-техническо отношение съвременни държави обаче, именно отношението към възникващите биоетически казуси все по-често определят (и съответно различават) политиките като (по-скоро) „леви” или (по-скоро) „десни”.
Повод да напиша следващите редове е тъкмо един биоетически казус, по-който вече реагираха остро редица неправителствени акушерски организации, а така също Св. Синод на Българската православна църква и някои протестантски общности. Доколкото обаче езикът, с който формулират възраженията си особено църквите, е специфичен и непривичен за секуларните политици (и винаги се посреща с подозрението за реактивен традиционализъм на мотивите), аз още отсега мога да предвидя, че отговорът на адресата (в случая МЗ) ще бъде неглижиращ или дори недоброжелателен. За да избегна този конфуз (макар да споделям съображенията на реагиралите общности), по-долу аз ще се постарая да се придържам към един изцяло неемотивен, строго-логически подход, който, мисля, не би могъл да бъде заподозрян нито в самоцелна опозиционност, нито в религиозен „обскурантизъм”.
В какво се състои казусът?
С Наредба №12 от 21.07.2013 г., Министерството на здравеопазването (оглавявано тогава от министъра на Пл. Орешарски, д-р Таня Андреева) взима решение да направи промяна в медицинския стандарт „Акушерство и гинекология”, като „измести” границата между понятията „раждане” и „аборт”. Така, ако до обнародването на новата наредба, в стандарта по акушерство и гинекология за „потенциално жизнеспособен” (имащ потенцията да живее като самостоятелно същество извън утробата на майката) се смята плод, появил се на бял свят с тегло 600 и над 600 г. и гестационна възраст над 22 гест. седмици (малко над 5-ия месец от зачеването му), то с новата наредба тези показатели се повишават съответно на: 800 и над 800 г. и/или 26 гестационни седмици. С други думи появилият се на бял свят плод вече се определя като нямащ потенцията да живее, като не-жизнеспособен (а следователно като абортиран), дори ако се е появил с тегло малко под 800 г. и малко преди 6 месеца и половина от зачеването му. Лесно е да се съобрази, че по силата на новия „стандарт” доста повече появили се по една или друга причина недоносени бебета (а именно, повтарям – всички с тегло между 600 и 800 г. и/или между 22 и 26 гестационна седмица) ще попаднат в категорията на „не-жизнеспособните”, т. е. ще бъдат дефинирани като „абортен плод”, като продукт – казано на по-стар език – на помятане.
Веднага ще кажа, че ако въпросната наредба имаше единствено целта да ни осведоми какъв излязъл от утробата на една бременна жена плод може да се смята, според медицинската наука, за „жизне-способен”, тя би могла да бъде оспорвана единствено от специалисти-медици и единствено със строго-медицински аргументи. Все пак не е невъзможно, след по-нови и по-обективни изследвания, медицинската наука да е стигнала да извода, че досегашните стандарти за „потенциална жизнеспособност” са били завишени, т. е. необосновано оптимистично се е смятало, че жизнеспособност извън утробата на майката притежава плод с тегло над 600 г. и/или гестационна възраст от мин. 22 г. с. Ето поради това се е наложило „стандартът” да бъде „коригиран”.
Нито една „наредба” обаче, няма просто целта да осведомява. Дори когато се основава на експертно-научно формулирани показатели, тя се издава именно с цел да декретира поведението на определена професионална гилдия или на обществото като цяло във връзка с изложеното в нея. Ето защо в резултат на издаването на „наредбите” задължително възникват и определени последствия, които подлежат не само на медицинска преценка и по отношение на които могат да бъдат изказвани, ако се наложи, не само медицински (но и морални, правни и т. н.) аргументи. Следователно ние имаме пълното право (и даже задължението) внимателно да преценим именно възможните последици, които възникват от наредбата за промяна на стандартите по акушерство и гинекология. В случая те, чисто фактически, са следните: доколкото озовалият се извън утробата на бременната жена плод с тегло под 800 г. и/или под възрастта от 26 г. с. се определя като непритежаващ жизне-способност, а следователно – като абортиран (пометнат), то отношението към него както морално, така и юридически става принципно различно от това към едно „родено” същество. Нека си дадем сметка, че дори ако умре тутакси след своето „раждане”, едно „родено” същество както морално, така и юридически е вече починал човек, а като такъв – според базисните морални норми и според законите – следва да бъде погребан (най-естествено от онези, които са неговите „баща” и „майка”) и следва да бъде погребан като лице (личност) с определено име. Напротив, абортираният плод не е роден човек; онази, от чиято утроба той е излязъл, не е негова „майка”, която е имала „син” или „дъщеря” с такова и такова име и който „син” (която „дъщеря”) тя има правото да погребе. Вместо като „роден човек”, който има име, с което се погребва, помни и т. н., абортираният (пометнатият) плод, юридически се трактува като „биологичен отпадък” (биологично „отпадане” от биологията на „пометналата” жена) и се изгаря заедно с всички останали биологични и небиологични „отпадъчни продукти” на болничното заведение, в което е бил продуциран. Отношението към двете реалности, определени, както виждаме, именно от медицинския стандарт по акушерство и гинекология – към родения (дори и да е починал тутакси) „човек” и „абортирания (не-жизне-способен) плод”, е юридически и морално различно. „Изхвърлянето” на починал човек е морално-отвратително и (мисля) юридически наказуемо; отказването да се даде име, ЕГН на роден и починал човек от страна на държавата е нарушение на задълженията й по конституция, а задържането на тленните останки на родения и починал човек от институцията, в която е починал, е нарушаване на правата на родствениците му, на които морално и юридически той принадлежи преди всичко. Не е без значение, следователно (и не е без значение от морална и юридическа гледна точка), вярно и точно ли е формулиран медицинският стандарт за „потенциална жизнеспособност” (респ. „не-жизнеспособност”) на един излязъл от утробата на износващата го жена плод, който е същевременно стандарт за разграничаване на реалностите „родено човешко същество” и „абортен продукт”.
Веднага би могло да се каже: колкото и да ви се струва ужасно, такива са фактите. Медицината е установила, че озовалият се извън утробата плод с тегло под 800 г. (уви, не както смятахме досега, под 600 г.) и/или преди 26 г. с. (уви, не както смятахме, преди 22-рата) не притежава потенцията (възможността) за живот като самостоятелно човешко същество и поради това не може да бъде третиран (нито от правото, нито от морала) като благополучно родено „дете”, с всички произтичащи от това морални и юридически права и задължения. Ето защо, каквото и да мисли сполетяното от нещастието семейство (или имащата си свои разбирания за живота Църква), ние не можем да превърнем един наличен факт (помятането на един плод) в друг факт (раждане и последвала смърт на човек).
Във всичко това би имало резон, ако ние не разполагахме за преценка със самия текст на пререкаемата наредба. А този текст, както ще покажа сега, е критикуем съвсем не просто от медицинска гледна точка (на която наистина имат право само компетентните в медицинската наука), но и от, все пак, далеч по-основоположната чисто логическа гледна точка (на която има право всеки човек, нелишен от здрав разум). Ето какво гласи текстът на наредбата в интересуващите ни точки и параграфи:
§ 1. По смисъла на тази наредба:
1. „Аборт” е загуба или прекъсване на бременност, преди плодът (плодовете) да отговарят на критериите по т. 13 (т. е. на критериите за „раждане”, посочени в тази точка, б. м.).
13. „Раждане” е цялостна (включваща плод и плодни придатъци) експулсия или екстракция на плод независимо дали е жив, или мъртъв, който отговаря на следните критерии:
а) телесна маса при раждането 800 и повече грама и/или гестационна възраст 26 и повече гестационни седмици;
б) телесна маса при раждането под 800 грама и/или гестационна възраст под 26 гестационни седмици – при условие, че плодът е роден жив и е живял поне 3 денонощия (курс. мой).
Ако четем наредбата с внимание именно към логиката, ще трябва да отбележим първо, че тя различава две основни понятия за прекъсване на бременността: „аборт” и „раждане”, като за второто дефинира и два негови подвида: първото понятие – „аборт” – е всяко такова прекъсване на бременността, което не може да се дефинира като „раждане” – т. е. на аборта е дадено определение чрез изключването му от определението (определенията) на „раждане”. Щом това е така обаче, става още по-важно да се види доколко коректно, логически правилно са формулирани „критериите” за понятието „раждане”. Тях ние виждаме в т. 13: раждане е всяка „експулсия” или „екстракция” на плод с тегло над 800 г. и/или гестационна възраст 26 или повече г. с. Такъв плод, според наредбата, безспорно е „роден” и когато се появи с тези показатели извън утробата на майката, безусловно е налице фактът „раждане” (с всички произтичащи от него правни и морални последици за роденото и за родителите му). Този факт е налице, както се вижда, дори ако плодът с въпросните показатели е „експулсиран” или „екстрахиран” мъртъв. Тогава ние имаме един от двата подвида „раждане” – „мъртво-раждане” (за разлика от „живо-раждането”). Но „раждане” – и ето оттук започват проблемите – според т. 13 (б) е и такава „експулсия” или „екстракция” от утробата на майката, при която плодът има при раждането си тегло под 800 г. и/или гестационна възраст под 26 г. с., но само при условие, че плодът „е роден жив и е живял поне 3 денонощия”.
Не е трудно да се види, че ако приемем този критерий за коректен, тогава всяка „експулсия” или „екстракция” на плод под пререкаемите 800 г. и 26 г. с., който се е появил жив (вж. пак т. 13 б) и даже е живял, но по-малко от 3 денонощия (напр. 2 денонощия или даже 2 денонощия и половина), няма да отговаря на критериите за „раждане” и следователно, автоматично ще попадне под дефиницията на понятието „аборт”. „Абортиран”, т. е. не-роден – определя наредбата – ще е плодът, който е… „роден жив” (с тегло под 800 г.), който е „живял” само че по-малко от 3 денонощия (напр. 2 денонощия). Не е роден, повтарям, онзи плод, който е роден – „роден жив” и който даже е живял 2 денонощия. Нямаме, по смисъла на наредбата, „раждане” при… живо-раждане и живялост, щом продължителността на проживения живот е била примерно 2 денонощия и детето е имало злата съдба да „се роди” („живо”) с телесна маса под „стандартните” 800 г.
Няма, ще го кажа тук за първи път – никаква нужда да си непременно в плен на „религиозния възглед за живота”, за да съобразиш, че в наредбата се декретира един логически (а по-нататък и морален, и юридически) абсурд. Защото, разбира се, не може, чисто и просто не може да имаме налице първо – факта „живот извън утробата на майката” и второ – продължителност на този живот до, например, цели 2 денонощия и въпреки това – при настъпила след въпросния факт и след въпросната продължителност смърт – да определяме това не за „смърт” на „роден” и „живял” човек, а за… биологична промяна в абортен продукт („биологичен отпадък”).
Ето откъде идва реакцията срещу промяната в „медицинския стандарт” от 600 на 800 г. (от 22 на 26 г. с.) и от страна на правозащитните организации, и от страна на църковните общности. Защото за всички тях е очевидно, че с промяната на медицинския стандарт се отваря една ужасяваща възможност – на деца (безспорно „деца”), живо-родени и проживели цели 48, 52 или 62 часа – след тяхната смърт да бъде отказвано правото да имат имена, с които са живели, а на родителите им правото да се наричат техни „баща” и „майка” и да извършват погребението им. Отваря се една ужасяваща възможност тези деца (безспорно „деца”) вместо това да бъдат изгаряни заедно с отпадъците (биологични и небиологични) на болничното заведение.
За специфичните мотиви на религиозните общности ще добавя още и това, че както според правилата на православните християни, така и на католиците (почти съм сигурен, че и на протестантите), при непосредствена опасност от смърт всеки човек, който пожелае, или всяко дете, чиито родители са вярващи, може (и даже трябва) да бъде кръстен(о) – без свещеник, без вода и въобще без каквато и да било материя, без съответния богослужебен чин от най-близкия до него кръстен християнин само с произнасянето на формулата „Кръщава се Божият раб (рабиня) в името на Отца (Амин) и Сина (Амин) и Светия Дух (Амин)”. Представете си сега какъв удар върху религиозните права на майката на едно, според вярата й кръстено (напр. в края на първото денонощие от живота му) дете, на един църковен християнин би било това, след неговата смърт – основателно опасявайки се от която тя го е и кръстила – тази майка да научи, че поради т. 13 (б) изгубеното й дете не може да получи име, тя не може да бъде негова „майка”, а тленните му останки не могат да й бъдат дадени за погребение, защото … то не се е родило. Не се е родило, защото… не може да се е родило, щом „родено живо” с „телесна маса под 800 г. и/или преди 26 г. с.” не е живяло поне 3 денонощия.
Добре, ще отговорят: пререкаемият медицински стандарт, който така възмущава във връзка с възникващите от него последици, е утвърден съобразно, все пак, медицински, научно, а не емоционално или религиозно установеното понятие „потенциална жизнеспособност” (респ. не-жизнеспособност). И ето: медицински, научно е намерено, че, уви, плод, излязъл от утробата на майката със съответното тегло и гестационна възраст, е не-жизнеспособен, просто – няма потенцията, възможността за самостоятелен живот. И в този смисъл, лишено от потенция, възможност за самостоятелен живот е и дете, което е живо-родено и дори продължава да е живо едно, две или две и половина денонощия. Да, то е живо, то е живо в продължение на 24 или 48 часа, но, доколкото се е родило с тегло под 800 г. и/или преди 26 г. с., то няма потенцията да продължи да живее.
Да, но: 1. Ако все пак се допуска (а в наредбата безспорно се допуска), че такова дете ще бъде сметнато за „родило се” (а не за „абортен плод”), ако живее поне 3 денонощия, то значи определянето му като „не-жизне-способно” не е абсолютно. Колкото и минимална да е, дори в този случай е налице някаква жизне-способност, щом детето би могло все пак да достигне възможността да се сметне за роден човек, проживявайки 3 денонощия. Но 2. Нека дори да приемем, че наистина появил се на бял свят с тези показатели „експулсираният” или „екстрахираният” плод е абсолютно не-жизнеспособен и би било същинско чудо, ако той проживее 3 или повече денонощия. Дори от това обаче, казвам аз, не следва, че това същество не се е „родило” и не е „живяло” (както излиза според критериите за раждане в наредбата). Не следва и не може да следва, защото безспорно и двете са били факт: то се е родило живо и е било живо (напр. 2 денонощия). Следва, ще кажа аз, по правилата на логиката, единствено това, че то се е родило и е живяло неспособно за живот по-дълъг от две или две и половина денонощия, т. е. родило се е и е живяло като екзистенциално слаб член на човешкото общество. Нима обаче родилите се като екзистенциално слаби, не са се все пак „родили” и „живели”, та държавата да си позволява да отказва да ги третира като такива, да отказва на родителите им да ги третират като такива.
Ако си позволи това, то би било вече начало на евгеническо мислене.
(Следва продължение.)
