Франсис Жам е френски поет от първата половина на ХХ век, причисляван обикновено към групата на френските символисти. В България той е известен на литературните кръгове в началото на ХХ в. Харесван от Димчо Дебелянов, както може да се види в строфа от едно негово стихотворение, писано на фронта[1], а вероятно и от други български читатели. С това обаче донякъде се изчерпва известността на Жам за българския читател. В библиотеките у нас има твърде малко негови книги, а от търсенето на по-съвременни негови преводи се оказва, че такива са издадени едва в един малък том през 1987 г. Преводите на стиховете в тази книга са дело на Гина Петрова и Йордан Янков.[2] Има няколко публикации на тези преводи в по-късни години на страниците на Словото днес.[3]

Поетичният талант на Франсис Жам израства в самотата на малкия град Ортез в подножието на Пиренеите, далеч от суетата и комплексите на литературния Париж. Жам е роден в Турне в департамента на Високите Пиренеи на 2.12.1863 г. и е прекарал по-голямата част от живота си в този регион. Получил е образованието си в По и Бордо и след завършване на училище работи известно време в една юридическа кантора. Рано през 90-те години на XIX в. той написва първите си стихове и през 1891 г. те са издадени в тънка книжка с краткото заглавие Шест сонета[4]. Оттогава неговият живот е изцяло посветен на литературата и той публикува значителен брой книги с поезия и проза, чиито заглавия дават представа за духа на авторовата работа: От утринната молитва до вечерната молитва (De l’Angelus de l’Aube a l’Angelus du Soir), Траурът на игликите (Le Deuil des Primeveres), Просеки в небето (Clairieres dans le Ciel) и много други. От 1896 г. произведенията на Жам системно се издават от издателство „Меркюр дьо Франс”, което тогава е ръководено от група символисти начело с Реми дьо Гурмон и Гюстав Кан. През 1900 г. излизат стихосбирките му Траурни иглики и Съществувания, които го открояват като забележителен майстор на пейзажа, на интимното и деликатно съпреживяване. Когато издава своя първи подбор от Избрани стихотворения (1922), Моя Франция поетична (1926) и Извори (1936), символизмът, към който са го причислявали в младите му години, е вече история, но Франсис Жам е вече едно от големите имена на френската поезия от първата половина на ХХ в. Този автор е близък до кръга около издателството „Меркюр дьо Франс”. Познава се от 1928 г. с Пол Валери. Води кореспонденция с Андре Жид, Пол Клодел и други автори символисти. Творчеството на Жам е високо ценено от Р. М. Рилке, а по-късно – от Кафка. Портрет на Жам е създал Жак Емил Бланш. Музика по негови стихове е създадена от Дариюс Мийо, А. Онегер, Жорж Брасенс.

Домът на Франсис Жам в Ортез, където днес се помещава Асоциацията „Франсис Жам“

През 1901 г. Франсис Жам се запознава и сближава с Пол Клодел. Под негово влияние през 1905 г. се обръща към католицизма. Това намира силно отражение в неговото творчество. Неговата християнска позиция може да се види ясно в книгите му Съществувания, Жан Нуаре, Християнски Георгики, в романа Поетът Жано. В него Жам защитава католическата религия и силата на нейната благодат.

Даже да не е вярващ християнин, читателят не би могъл да остане безразличен към стихове като тези от стихотворението Молитва да не умре едно дете:

Мой Господи, не позволявай смъртта да стигне до детето.
О, запази го, както пазиш от буря беззащитно цвете.
Какво ти струва да помогнеш, когато майката ридае?
Внуши й, Боже, да не мисли, че неминуема смъртта е…

Франсис Жам, 1919 г.

Творчеството на Фр. Жам се родее с най-добрите текстове на християнската мисъл. Трябва да се потърси произходът на неговата поезия в детски светлата вяра на св. Франциск от Асизи и някои от текстовете на Блез Паскал. Стихотворенията-молитви на Франсис Жам напомнят по своята любов към живота и живите твари, към цялото Творение, на вярата на св. Франциск от Асизи.

… В този ден, мили Господи, пак съществува живота,
както вчера е бил, както утре ще бъде навярно –
с пеперуди, с листа, със забързани хора работни,
със щурци, чийто глас сякаш лятното слънце разгаря,
с тези косове, скрити сред мекия хлад на листата.
Остави ме, о Боже, да прекарам и този остатък
от живота по начин на простите хора понятен….

Тези стихове от Молитва да бъда естествен на Фр. Жам ми напомнят Песен за Брата Слънце от св. Франциск от Асизи. Ето малка част от нея:

… Хвала Тебе, мой Господи,
за сестра, нашата майка земя,
която ни поддържа и управлява,
u ражда различни плодове и пъстри цветя и треви…

А Молитва да обичаме болката от Жам пък напомня за Блез Паскал и неговата Молитва за изпросване от Бога на добрата употреба на болестите[5].

И това е начинът, по който той е вървял без залитане и без отклонения. Това е неговата проста вяра, придала на Франсис Жам неговата уникалност сред другите поети от съвременна му Франция.

Навярно няма друг френски поет, който може да изкаже толкова прекрасно духа на земята на селска Франция. Той се възхищава на общността с дивите цветя, с кристалната пролет, и огъня в огнището. През неговите очи ние виждаме земята на пеещата жътва, чуваме потракването на становете на тъкачите, изпълващо тишината. Този поет усеща душата на нещата в живота около него, която другите не могат да усетят.

В забележителното стихотворение Франсис Жам неговият приятел и колега поет Шарл Герен е нарисувал един незабравим портрет на този християнски Вергилий в неговия селски дом. Бръшлянът е полепнал по този дом като брада, винаги млад и свеж, като сърцето на поета, въпреки вятъра, зимите и скърбите. Ниските стени на двора са позлатени от мъх. Пред прозореца се виждат къщички и поля, хоризонтът и снеговете.

Първи изследовател на творчеството на Франсис Жам е Робер Мале, написал през 1945 г. докторска дисертация върху поезията на Жам. Този изследовател лансира понятието „жамизъм”. Това понятие включва цялата специфичност на поезията на Фр. Жам – неговия интерес към обикновените неща в живота на хората от френската селска провинция – пейзажа, дребните детайли, звуците на живота, приглушената светлина на есенното утро, звука на жътвата. Особено силен е Жам в показването на конкретните детайли на живота около него. Така изгражда плътни и ясни образи, поезията му е наситена с живот – който звучи, потропва, свети, даже излъчва аромата на живото.

… Край мелницата сред гората, където светъл ручей блика,
расте ръждива буйна папрат, притулена между скалите.
А по-надолу, по-надолу, където гъсти сенки слизат,
видях момиче как в потока переше белите си ризи.[6]

Принципите на своята поетика той разкрива в книгата си Поезия (1901). В нея той казва: „Формата на моите стихове се определя от моите усещания”. Тези усещания са свързани със заобикалящия го всекидневен живот, който поетът рисува в стиховете си. В своите произведения, написани на прекрасен по чистота и музикалност език, Жам изразява своята любов към простото и чистото, чувството си на сливане със света, проникнат за Жам от Божественото начало, на което той смирено се покланя. Самият Франсис Жам подчертава свързаността на своята поезия с молитвата. В предговора на една своя ранна книга той е дал ключа към своето авторско верую: 

Господи, Ти ме призова сред хората. И ето, аз съм тук. Аз страдам и аз обичам. Аз говоря с гласа, който Ти си ми дал. Аз пиша с думите, на които Ти си научил моята майка и моя баща и които те са ми предали. Аз вървя по пътя като натоварено магаре, на което децата се подиграват и което свежда глава. Аз ще отида, където Ти желаеш, когато Ти поискаш.

По-долу ви представяме три от стихотворенията на този изключителен поет.

Те ми казваха

Те ми казваха: „Трябва живота докрай да възпяваш!”.
… Аз си мислех за черните тежки греди на обора,
за воловете, смътно усетили, че приближава
страшна буря, и за кукувичия глас, сред листата заровен.

„Но това е безсмислено!”, казваха те настойчиво.
… А децата ми дадоха стар таралеж – аз го сложих
под палтото си, после го пуснах в зелените ниви,
без да мисля за всички ония теории сложни.

Правя всичко, каквото ме радва. И се отегчавам,
щом помисля защо съм го правил. Животът ми тича,
както плува в реката стрък мента. И нямам представа
от какво се вълнува човекът, поклонник на Ницше.

„Той създаде – ми казваха – тезата за свръхчовека!”
Ала аз си помислих за тънките звънки тръстики,
за блатистия мирис на влага, за сенките леки
на листата, които в смълчаното езеро бликат…

Те ми казваха: „Има за всичко закон философски”.
Аз отвръщах: „Не знам дали зная … Все пак е възможно…”.
Те стояха смутени от моето мислене просто.
Аз мълчах и се чудех на тяхната ученост сложна.

Молитва да си поискам една звезда

О, разреши ми, Господи, една звездица само
да взема – тя ще укроти голямата ми рана.
Аз бих откъснал като плод звездицата най-близка –
не искаш да ми я дадеш, не искаш и не искаш.
Желая малко щастие в живота си да имам.
Не се оплаквам. И мълча. Но, Боже, разбери ме.
Затворен в себе си, стоя без присмех във очите,
подобно птичка, сгушена на завет сред скалите.
Ако звездата е смъртта, о, Ти не съжалявай –
подай ми я внимателно, тъй както се подава
последно су на просяка, излегнал се край пътя.
Не съм ли аз магарето, което ситно стъпва?
Когато нещо ми дадеш и вземеш го обратно,
тогава през сърцето ми минава леден вятър –
жесток, опустошителен. И страх у мен мъждее…
Кажи ми, мили Господи, дали ще оздравея?
Спомни си, Боже, времето на детството ми клето,
когато под нозете ти аз слагах росно цвете,
а майка ми запалваше две свещи пред олтара.
Върни ми, Боже, нещичко от детската ми вяра.
Навярно с нея болката от мен ще си замине.
О, подари ми, моля Те, една звездица синя.
Аз искам на сърцето си таз вечер да я сложа,
защото то без нея е студено и тревожно.

Обичам умореното магаре

Обичам умореното магаре,
което крачи край огради стари,

което се предпазва от осите,
поклащайки насам-натам ушите.

Пренася то бедняците, които
са пълнили чувалите със жито.

Минава край канавките зарити,
пристъпвайки край пътя ситно-ситно.

Приятелко, смутена си, но ето –
магарето прилича на поета.

Замислено е винаги за нещо.
С очи от кадифе към теб поглежда.

Ти си добра, възпитана и нежна,
но то е и от тебе по-прилежно.

От небесата Бог го е изпратил
като посланик благ на добротата.

В обора всяка вечер то отива
съсипано от труд да си почива.

До крайност всеки ден са уморени
краката, в камънака изранени.

Защото е изпълнило дълга си,
работейки от сутрин чак до късно.

А ти какво направи, моя мила,
седяла си във къщи и си шила…

Магарето със рани е покрито –
жестоко са го жилили мухите.

За тежкия му труд ти съжали го –
но само съжаление не стига…

Девойко, ти с какво си се наяла –
навярно пак череши си набрала?

Над шепа зоб магарето се сведе,
защото господарят му е беден.

След туй от глад въжето си засмука
и легна без роптание и укор.

Девойко, твоето сърце е младо,
но то не крие по-голяма сладост.

Магарето, смълчано и смирено,
минава край оградите зелени.

Сърцето ми е болно, цяло в язви –
харесва ли ти туй, което казвам?

Кажи дали в душата ми ще съмне –
преплитат се плача ми и смеха ми.

Иди да видиш старото магаре.
кажи му, че и аз съм натоварен

със неговото бреме. И полека
ще мина всички негови пътеки.

Попитай го, дори да бъде късно,
как да деля плача си от смеха си.

Съмнявам се дали ще отговори.
Ще тръгне пак по пътя си нагоре.

В очите кротки доброта ще грее.
И пътят му с цветя ще е осеян.