Тя се казва Роми и има всичко (за което да ѝ завиждат). Президент е на процъфтяваща компания, има любящ съпруг, две здрави и умни дъщери, успех, власт, богатство. Всичко, освен истинско удоволствие – разтърсващата сексуална наслада, която иска да познае, но не смее да признае за липсата ѝ пред никого. Дали срещата ѝ със Самюъл, млад стажант в компанията с безгрижно и леко обезпокоително отношение към живота, може да доведе до задоволяване на скритите ѝ желания да бъде изцяло доминирана, подчинена на друго съзнание, оставена на милостта на друг човек? Съспенсът се поражда от двусмислието в намеренията на стажанта, от контекста на работната среда и на потенциалния семеен скандал…

Babygirl е от филмите, които предизвикват противоречив прием. Някои го подценяват заради жанра еротичен трилър. Други се надценяват в умението си да го „разчетат“ от раз, приписвайки му обществена ангажираност, за каквато той може и да не претендира. Любопитно е, че сред разочарованите има едновременно зрители, които твърдят, че филмът не е достатъчно „секси“, защото се подчинявал на новия холивудски пуританизъм, такива, които смятат, че на Самюъл му липсва сексапил и следователно Роми не би могла да си падне по него, което правело сюжета „много неправдоподобен“, и не на последно място почитатели на сериозното кино, които смятат Babygirl за твърде повърхностен и „буржоазен“… Достатъчно показателно за неразбирането на движещия механизъм в поведението на Роми например е изречение, представящо съдържанието: „Тя започва гореща афера с него, дори ако това означава да рискува всичко, за да реализира най-съкровените си фантазии…“ Защото персонажът има нужда именно да усети, че рискува всичко, и целенасочено се стреми към този автосаботаж…

За разлика от класики като „Дневна красавица“ (1967, реж. Луис Бунюел) и „9 седмици и 1/2“ (1986, реж. Ейдриан Лайн), както и по-нови кинонаблюдения за женската неудовлетвореност като „Пианистката“ (2001, реж. Михаел Ханеке) или „Секретарката“ (2002, реж. Стивън Шейнбърг), Babygirl притежава едно неочаквано предимство – дамската гледна точка на нидерландката актриса и режисьорка Халина Рейн. Третият ѝ пълнометражен филм е сатиричен по подразбиране (за разлика от първите два), но въпреки това е малко трудно да преценим дали иронизира допирните си точки със секси трилърите от 80-те и 90-те години (с „афера“, „инстинкт“ или „фатално“ в заглавията), или се оказва неспособен да се освободи от тях, до такава степен сценарият на Babygirl се колебае на моменти между déjà vu, подигравателния тон и оригиналното звучене. Между семейния фарс, палавата комедия и задълбаването във вътрешния свят на жената с неистов стремеж към освобождение.

Халина Рейн проследява пътя на Роми между един симулиран и един несимулиран оргазъм, превръщайки го в своеобразен психоаналитичен сеанс: от формулирането на проблема, през  отричането, загубата на контрол и удовлетворяването на желанието до привидното помирение с новата реалност на интимните ѝ отношения. Не е предвидено секссцените да са особено вълнуващи, защото Babygirl по-скоро деконструира еротичния трилър (един по същество и по първоначален замисъл мъжки жанр) и го превръща в интелигентно и малко дръзко изследване на динамиката на властта, която подхранва корпоративните и сексуалните взаимоотношения. 

Филмът заменя образа на „фаталната жена“, водеща героя към неговото падение, с „фаталния мъж“ – източник на възбуда и опасност за героинята. Чрез садомазохистичната близост, която се заражда между тях, се засягат няколко теми в духа на времето ни: за доминацията и контрола, за общуването по взаимно съгласие, но също и за правото на „нежния пол“ да има сексуални фантазии. Последните могат да се окажат удовлетворяеми, при условие че човек се изправи пред желанията си, без да ги съди, и е наясно с естеството на случването, за да може да постави граници…

Чрез прехода от властна „господарка“ към доминиран обект, Babygirl изследва женското желание и фините механизми на контрол, които действат в двойката. Чрез динамиката на сложната връзка между превъзходната Никол Кидман, която не се колебае да заложи на карта актьорския си имидж, и заплашително кроткия Харис Дикинсън (идеално попадение за образа на Самюъл) филмът поставя под въпрос тежестта на стереотипите, наложени на жените в модерния свят, сред които е и самоцензурирането. В крайна сметка един от проблемите, които пречат на Роми да изпита истинско удоволствие със съпруга си (Антонио Бандерас е интересен избор за ролята), не е толкова въпрос на сексуални практики, а на моралната оценка, която тя прилага към собствените си фантазии.

Не е нужно да харесате Babygirl, но е удовлетворяващо да го разберете, а за това е необходимо известно време „да отлежи“. Ако предпочитате да останете на повърхността, най-добре заложете на сатиричната гледна точка…