Angela Merkel, mit Beate Baumann Freiheit. Erinnerungen 1954-2021, Köln: Kiepenheuer & Witsch, 2024
Мемоарите на Ангела Меркел, излезли в края на ноември, три години след оттеглянето ѝ като канцлер, без преувеличение и оценъчност могат да бъдат квалифицирани като петия ѝ мандат. Или мандатът, искащ вечност. И то веднага след отказа от следващ, използвайки инерцията на оттеглянето. Когато през есента на 2018-а, преполовила четвъртия, обявява, че няма да се кандидатира на изборите през 2021-ва, тя вече „може да си представи, че ще напише подобна книга“. Писането на Свобода. Спомени 1954–2021 (2024) продължава „две години и отгоре“ и надхвърля 700 страници. Сборът на точния брой 736 образува 16-те години канцлерство, отбелязват кабалистично полушеговито (и напълно критично) настроените коментатори на книгата.
„Това беше планът“, казва авторката в пролога на книгата. И наистина, как се правят без твърде предварителен план обеми на голям роман непосредствено след приключването на нещо толкова дълготрайно, заблаговременното оттегляне от нещо, продължило 16 години. „Та тя никога не си е отивала“, ще апострофира авторката Клаус-Рюдигер Май при представянето на своята „критическа биография“ на Меркел, излязла в деня на премиерата на мемоарите ѝ.
Първо, защо изобщо посегнах към тази дебела книга, чиято втора половина – хроника на канцлерството, оправдаваща едновременно епохалната му протяжност и самото написване на книга за олицетворилата го жена – чисто и просто ме измъчи. Не чета мемоари на политици, единственото изключение дотук беше автобиографията на Навални, но той всъщност е мъченик, не политик. Меркел го посещава, докато се възстановява в берлинската болница „Шарите“ след отравянето с новичок, и му посвещава в мемоарите си десет реда на с. 706 (сбор 13).
Поводът изобщо да го спомене в края на книгата е разговор с руския опозиционер Михаил Ходорковски през март 2024-та, някъде на финалната права на писането на мемоарите. Самият Ходорковски излежава над десет години като персонален затворник на още много младото Първо лице, пратило го в затвора още в рамките на първия си мандат, помилвало го в навечерието на олимпиадата в Сочи. Германия има решаващ принос за освобождаването му. С Ходорковски разговарят за политзатворниците в Русия. „Говорихме и за Алексей Навални“, казва авторката на мемоарите – и следват десетте реда за покойния.
Та защо изобщо прочетох мемоарите на Меркел. Отговорът в едно изречение е, първо, заради ГДР, второ, заради вечното Първо лице и трето, заради „слънчево-ясно“ (както казват немците и по специално Фихте) лъсналата с голямата война катастрофална и недостойна за една небананова република зависимост на Германия от Русия. Между първото, второто и третото имаме парадигматична връзка в лицето на авторката. Като германофил покрай университетските си младини с немския класически идеализъм и Франкфуртската школа, бях втрещен и съкрушен от изплувалите на повърхността измерения на тази самопричинена несуверенност – да, знаеше се, че е така, но чак пък толкава – разкрита от извънредното положение на руската война, разомагьосала Германия не по-зле от Немска идеология на Маркс и Енгелс.
Всеки прусак на Балканите е наясно с това по народопсихологическо подразбиране, но нима същото важи със съответно мащабираната сила и за прусаците на материка? Въпреки че фактически не е котка на Шрьодер, когото побеждава с минимална разлика при първото си кандидатиране за канцлер, Меркел има решаващ и по-голям от него принос за шрьодеризацията на Германия, едновременно тлъста икономически и енергийно зависима от монополен доставчик котка на Шрьодингер.
За позакъсняла изненада на някои прусаци по света, към които спадам, шрьодеризацията, задълбочена и финализирана от Меркел със Северен поток 2, е превърнала Германия в най-големия остров на блажените на енергийната несуверенност, чийто сюзерен, оказва се – и Меркел констатира това в Свобода – „живее в своя собствена реалност“. Кой е свободният тук? И в чия реалност живее?
Преброждането на една много пипкаво калибрирана автоапология, която е същевременно монументалистка, ако парафразираме формулировката на Ницше (и двамата с Меркел имат полски корени), е тегаво както тематично (педантично детайлизиран актуалнополитически дневен ред по дни на седмицата, часове и минути), така и разказвачески (à la най-късния Гьоте, съхраняващ квитанции от всякакво метафорично и буквално естество, удостоверяващи преживяното). Свобода е подвеждащо оксиморонно заглавие на всичко това, чиято идеологическа свръхзаявка не намира с единични изключения потвърждение в предмета и начина на разказване на мемоарите. Любимото ми изключение (по баладата на младия Брехт За плуването в езера и реки) е падането в утринния здрач на добре почерпената абитуриентка от лодката в едно от любимите ѝ бранденбургски езерца на нейното детство. Ето така:
В бледо лято, когато горе ветровете
Свистят в листака само на големите дървета
В реки или пък езера бъди полегнал
Като водорасло, под което щука дебне.
Не е необходимо да предявяваме литературни претенции към текста, чийто автор не ползва ghostwriter, посочвайки името на своя дългогодишна сътрудничка (Беате Бауман), участвала в работата върху книгата, за да продължава да е валидно, че стилът, това е човекът. И също, че книгата, това е стилът (на книгата и на човека). Свобода има не по-малко разпознаваем от дрескода на авторката стил, но той е дефиниран през, меко казано, нетипичен за този стил диференциален признак, хипостазиран в понятие, увисващо във въздуха на идеологическа, за да не кажем политкоректна абстракция.
Във втората половина на мемоарите, посветена изцяло на фигурата на канцлера, педантизмът прераства в успешно подреждане и фиксиране на непрестанно срутващите се планини от папки тип дело от кабинета на Сордини, ако си представим чиновника от Замъкът като канцлер на бундесрепубликата от първата четвърт на ХХІ век. Трудът на запознаването с тази административно-бюрократична подредба и фиксация на канцлерските дела и дни, разпростряла се върху 400 страници, си струва единствено ако се интересуваш от дълбинната генеалогия на пришествието на путинската ера. Но в този случай наистина си струва.
Поне от Мюнхенската реч (произнесена по средата на първия мандат на Меркел и в нейно присъствие) тази генеалогия вече изрично, буквално чрез реч – а след началото на войната и на дело, чрез свършени факти – се оголва като дълбинно не само руска. Меркел има какво да разкаже в тази връзка и го прави в мемоарите си, тактически признавайки това, което набавя автентичност на разказа ѝ за човек, когото документирано познава лично в качеството си на председател на Християндемократическата партия още от „юни 2000-та“ (в Берлин, три месеца след избирането ѝ за председател на ХДС), с уговорката, че „няма никакъв спомен“ за тази първа среща, както и за втората, вече в Кремъл, през 2002-ра (с по-малка убедителност на липсата на спомен).
Мемоарите вербализират, от една страна, документално фиксираното, като го релативират („никакъв спомен“) или реинтерпретират (самопричинения провал в енергийната политика), акцентирайки, от друга, набавящото автентичност и достоверност на разказа. Това се вписва на свой ред в генералната стратегия на внимателното отграничаване от една все по-токсична фигура, чийто прогресиращ дрейф към „собствена реалност“ протича синхронно със „служенето на Германия (І)“ и „служенето на Германия (ІІ)“, както са озаглавени частите, посветени на канцлерството. В изрично тематизираните като коректни рамки на едно позитивно натоварено разбиране за Realpolitik, противопоставено малко смътно, без, за жалост, да е метафорично, на „принципа на надеждата“ (Prinzip Hoffnung, Ернст Блох), Меркел се чувства, говорейки за Путин, добре защитена.
Споделената от двамата реалност на късната ГДР се материализира в реалията на каса Радебергер, използвана от Путин в една от типичните му гопнически инсценировки пред канцлерката половин година след Мюнхенската реч. Конфузността на ситуацията, в която я поставя Путин, е използвана от разказвачката за маркиране на дистанцията между двамата, споделящи обща реминисценция. „Преди срещата на върха [в балтийския курорт Хайлигендам, бивша Източна Германия, през юни 2007-а, б.м.] той помоли да оставят в стаята му каса Радебергер, обичана от него бира. Познаваше марката от времето си на офицер от КГБ в Дрезден през 80-те. Изпълних това негово желание.“ Със същото спокойствие, суверенно демонстриращо дистанция, Меркел ще разкаже и за доста по-драстичния номер с лабрадора на Путин: уведомен предварително, че тя има фобия от кучета, той пуска лабрадора да се разхожда в помещението по време на снимачната сесия.
В сравнение с директно унижаващата човешкото ѝ достойнство история с лабрадора, номерът с касата Радебергер, злоупотребяващ с общия спомен от ГДР, изглежда безобиден, но е също толкова емблематичен за ленинградския гопник, отговарящ както се полага – по понятиям – на любезността на дъщерята на пастора. В руския криминално-затворнически свят това се нарича опустить, буквално „поставям долу“.
След като Путин демонстративно закъснява за една от срещите на Голямата Осморка – Меркел е домакин – „определено с не по-малко от 45 минути“, разказвачката предава следната размяна на реплики между двамата. „Какво става?“ попитах. „Ти си виновна – по-точно касата Радебергер.“ […] Нямало какво да направи, освен да уважи бирата, каза ухилен. Това получих за любезността си. Той видимо се наслаждаваше, че става по този начин център на внимание. Вероятно щастието му бе най-голямо, защото и американският президент [Джордж Буш-младши, б.м.] трябваше да го чака.“
Меркел тълкува убедително по-общо „политическата“ мотивация на гопника, игнорирайки (без да знае може би) драстичния сексуален подтекст на акта на опускание, касаещ персонално нея. Важното в разказания епизод с Путин в главната мъжка роля и с култовата бутилка Радебергер в ръка е, че унижението недвусмислено маркира в очите на разказвачката дистанцията между унижаващия и жертвата му. Виктимизацията като удостоверение за невинност par excellence. Гопникът не мисли така – жертвата винаги е виновната – и най-накрая ще го демонстрира, продължавайки „политиката“ с други средства, в случай че някой не е разбрал (или се е направил, че не е разбрал). Описвайки по-нататък инсценировката с лабрадора, Меркел няма как да преразпредели ефектите на случващото се върху повече субекти, да го „политизира“, пренасочвайки го към други присъстващи (например Джордж Буш). Те са двамата с Путин, в Сочи.
Всичко е пределно и ексклузивно лично. „Искаше ли просто да наблюдава как реагира човек, притиснат до стената? Малка демонстрация на власт ли беше това? […] След като успях да изтрая това, не повдигнах въпроса пред Путин, придържайки се, както често се случва в живота ми, към английското благородническо правило „never explain, never complain“ – „никога не обяснявай, никога не се оплаквай“.“ Реторичните въпроси на Меркел имат само един възможен отговор, когато става дума за кагебешник.
Интересно дали историята с лабрадора, разказана някъде в средата на книгата, е писана преди или след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна. В случай че разказаното от Меркел все пак не се изчерпва изцяло с настоятелната демонстрация на дистанцията между нея и Путин, ефикасността на английското благородническо правило пряко зависи от момента на разказване.
Един от най-силните повествователни ходове в мемоарите е описанието на „щастливото детство“ в ГДР. Самото озаглавяване на първата глава на книгата – за мен най-интересната и добре разказана – „Щастливо детство“, въпреки внимателните релативирания на детското щастие през реално съществувалия социализъм, се явява сертификат за автентичност от последна инстанция на автобиографичната версия за себе си. Да си верен на себе си, на произхода си, на идентичността си е в крайна сметка последното основание да ти се има доверие.
Особено имайки предвид, че през цялата си политическа кариера Меркел е трябвало като източногерманка да се измисля отново, за да се доказва пред западногерманците. Клаус-Рюдигер Май ще нарече продукта на това себеизмисляне наново за пред големия западен друг, дефиниращ фигурата на Меркел, „западногерманска проекция“: източногерманката канцлер като западногерманска проекция.
Признавайки щастието на детството си в ГДР като последно основание за имане на доверие на повествователката в Свобода – последното основание на доказването, че не е западногерманска проекция на доброто източногерманско момиче, най-доброто в класа на направилите кариера на Запад – Меркел разказва една малка история на общуването си като тийнейджърка със съветски войници, за да упражнява руския си. В контекста на нестихващите спекулации за връзките ѝ с Щази и КГБ (за които липсват каквито и да било преки свидетелства) описаната сценка звучи като своеобразно много добре темперирано ей ме на (и никое име не спомена: толкова по въпроса за руската връзка). „Един малко неконвенционален метод да придам на руския си разговорна лекота ми се предоставяше по пътя за вкъщи с колелото на връщане от училище.“
Тийнейджърката заговаря войници регулировчици, очакващи появата на колона с военна техника, отправяща се на учения в горите около родния ѝ град. „Войниците, регулиращи движението, често трябваше да стоят там ден и нощ при лошо време, докато най-сетне се появи колоната. В моите очи те бяха нещастни създания. Докато чакаха, аз се възползвах от възможността да разговарям с тях и така да изпробвам и подобря познанията си по руски.“ Твърдите, че съм най-добрата ученичка в класа на правещите кариера на запад – ей ме на като най-добрата ученичка, практикуваща руски със съветски войници.
Двеста страници по-късно Меркел ще припомни квазипасторалната сценка, за да отговори на инсинуациите, че на международни форуми не се е справяла добре с английския, леко оголвайки контекстуалната сардоничност на ГДР-идилията със съветските войници. „Критиците ми подценяват обаче моята безразсъдна чуждоезикова дързост. Та нали още като дете демонстрирах при общуването със съветските войници край Темплин [града, в който Меркел прекарва детските си години, б.м.], че не съм проявявала плахост при прилагането в практиката на познанията си по чужд език.“ Съполагането на практикуването на руския със съветските войници през ученическите години в ГДР, от едната страна, и владеенето на английски като политическа фигура в обединена Германия, от другата, натъртва, ако случайно не е забелязан, жеста ей ме на. Жестът, удостоверяващ автентичността на разказа за себе си в контекста на усъмняванията в нейните идентичности и отговарящите им лоялности.
***
И пак за съветските войници, този път по спомените на майка ѝ. „Тя често разказваше, че тогава, едва седемнайсетгодишна, много се е страхувала, срещайки по пътя съветски войници, че ще я изнасилят.“
И пак за емблематичния Радебергер, Меркел е вече студентка в Лайпциг и на път за вкъщи с бързия влак ѝ се отдава възможност да зарадва баща си. „Най-хубавото в случая беше, че във влака имаше вагон-ресторант „Митропа“, в който можех да купя чешка бира, оригинална Пилзнер Урквел, или Радебергер, за да зарадвам баща ми, и двете ги нямаше в магазините в Темплин.“ За разлика от гопника, пасторът със сигурност е оценил любезността на дъщеря си.
