Мария Калинова, „Слънце-техника“, оформление Иво Рафаилов, издателство „ВС Пъблишинг“, 2024 г.
При всеки голям поет езикът отново се учи да говори. И тогава ние, които четем, учим нов език. Доверяваме се на бъдещето, което, знаем това, понякога изненадва, но е необходимо да започнем, отбелязвайки зрелостта на автор, който несъмнено е научил най-значимия поетически урок. Изречен е преди повече от сто години като възвание към писателя: поезия, частен дневник на егоистичния твой живот, не интересува света.
В поезията на Мария Калинова езикът говори отвсякъде. Говори с нелични първолични изкази. Езикът: споделяща, ранима, оголваща, викаща отлика на човека. Езикът е субектът в тези стихове. Но е прибързано четенето ни да отбележи приближаване до философия на битието и времето. В поезията на М. Калинова звукът е отделен от говора, подписът е самите неща, безписменият говор проговаря, чува се раздорът на света, неразчетен остава подписът на последния свидетел, викът застива в гърлото. Този поетически език е екстатичен отказ от индивидуалното, продуцирана криза на автентичността („Държавата и стълбището“). Говори „самото понижение на човека“ („Минах покрай двора на М.“). Сливат се „селска метафизика, страх и свръхзвезди“ („Защо ръцете не достигат планетите“). Хор на песни по жътва и свръхзвуково ускорение зазвучават в многоглас на битието без подпис в цикъла „Жътварски песни“.
Това е езикът на нова социалност, в който социално се изписва с голяма буква от азбуката на българската поезия. Език, нищо не изричащ пряко и казващ всичко, мълчащ и оставящ битийстващото да говори. Говор, разнищен до обратната страна, който иначе бихме сметнали за поетически неприличен. Аграматичен, несинтактичен език, сливащ се с релефа на съществуването, укриващ се в него. Банален, забравил себе си, говор в дъното на повторимостта. И неочаквано избили на повърхността словесни острови, под които се провиждат пластове културна, литературна, фолклорна, поетическа памет, разчитат се подписи на други автори. „Кой говори?“, „Кой е авторът?“ са изобличени като банализирани литературоведски питания, без друг отговор освен множественото число („Идват авторите“). Ромонът и грохотът на битието с множество говорители отекват в „подземен лабиринт“ („Държавата и стълбището“). Мария Калинова не се отказва да пита за уникалността на живеенето и за автентичността на авторството на място, в което, „както вече знаете, всички стълби тук са свързани“ („Преселници“). И спомените „се разпространяват от човек на човек“ („Защо ръцете не достигат планетите“).
Стиховете въобразяват праисторическа география („Слава за новодошлите“), съграждат градски пейзаж с литературни топоси („Цветя по зимното стъкло“), апострофират „природни закони“, създават културен релеф. Носещите се в небето на Сливен влюбени на гърба на обезглавено магаре („Спиридон и вятърът“) са абсурден, но и вече рисуван безтегловен сватбен танц. Сливен и Шагал (?). Калинова изписва „Климт“, името на друг художник, и отново в непредвидима свързаност с „Тунджа“ обозначава граници и разриви на изкуството, езика, човека, света („Епилог“). Граници и разриви, за които непрекъснато пита. В диалектите на битието, в обезличения говор (вече не съществува думата „изповед“) пред родината се подновява един и същ единственият въпрос („Диалекти“). Отговорът „Не, не ще избягаме отвъд границата“ намира своята невъзможност, „наричаме нашите земи пограничието“ в потвърждение на опита („Границата на черната драка“).
Може да четем тази поезия с цялото възможно смислово разширяване, асоциативно удвояване, културно разклоняване на стихове и езици, автори и култури. Това е поезия на думи, които (по самоуказваща метафора за палимпсестното писане в „Любов с кентавър“) „притежават незаличена част от по-рано“. М. Калинова поетически редактира гравитацията и от земята към небето вали вчерашният сняг („Съгласие“), над света сияе „преувеличена и безкрайно разширяваща се усмивка“ („Това е усмивката“). „Малката кибритопродавачка“ и една много голяма Алиса странстват сред огледалата на огледалата и отраженията на отраженията в тези стихове. В търсене на „причините и причините на причините“ чуваме крехкостта в гласа на момиче, което все още се обажда на „приказки по телефона“, което може би вярва на „заживели щастливо“, което сигурно мисли „не друг, а бащата преборил вълка“ („Сбогуване с вълка“).
Разделът „Връх живеене“ събира стихотворения, разрояващи във взаимни изключения свръхперспектива на поетическото писане. Оповестена е „тежка и аграматична слънце-техника“ („Рояци“). Но прогласени в иронично личен манифест, „ефектите на сюрреализма, / автономността на артиста, женския почерк“ ще се окажат озарени от „лампа тип „слънце“ („Пасиони“). Следваща нередактираната граматика на екзистенциални говори, поезията на М. Калинова е устремена към яснотата на думи, които не са отделени от нещата („Яснотата, която“). Възвърнатата автентичност на думите е едновременно „жреческо слово“ и писък на новородено. Необходима е смелост думите да бъдат научени отново, отново да се повярва в безкрайно жизненото начало на живота: „Ето така“.
Поезията е провокация на „подходящия речник“ („Яснотата, която“).
Поезията е „урок по проговаряне“ („Яснотата, която“).
Поезията е сдвоено с пишещия поглед демонтирано око на някой друг („Границата на черната драка“).
Поезията е съкровение на око, незамърсено „с гняв и обида” („Сбогуване с вълка“).
Поезията е решимост на човека да сбъдне човешкото в себе си („Поредици“).
Поезията е обратен ход във времето („Поредици“).
Мария Калинова е поет на свръхчувствителния ефект на битийна свързаност. Финалният раздел „Нещо видях“ затваря тази книга на ропот, мълчание, музика, сенки и светлина на битието със спасяваща съкровението слънце-поезия („Промеждутъци“), с пренесен смисъл („Брегова линия“) и „Епилог“:
Нещо видях от небето
това прави идващото твърде убедително,
напълно ясно е, нищо не ни принадлежи.
Поезията на Мария Калинова – яснота на поглед и думи: „нищо не ни принадлежи“ в света, на който принадлежим.
